Решение № 2677 от 25.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2677 гр. София, 25.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Ели Й. Гигова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100504022 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20004470 от 17.01.2022 г. по гр.д.№ 61420 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 157-ми състав се: ОСЪЖДА Б. Л. С., да заплати на „Юробанк България“ АД, на основание чл.430, ал.2 от ТЗ, сумата от 45.07 лв.

– договорна възнаградителна лихва за периода 15.12.2017 г. – 15.02.2018 г. като отхвърля иска за сумата над 45.07 лв. до пълния предявен размер от 225.63 лв. и за периода 06.12.2016 г. – 14.12.2017 г. и периода 16.02.2018 г. – 01.12.2020 г. поради погасяване на вземането по давност;

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Юробанк България“ АД, срещу Б. Л. С., искове с правно основание чл.430, ал.1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, предл. 1 за осъждане на ответника да заплати сумата 874,90 лв. – главница по Договор за издаване на кредитна карта, сключен на 24.06.2004 г. и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 128.37 лв. мораторна лихва за периода 06.12.2016 г. – 01.12.2020 г. поради погасяване на вземанията по давност; както и исковете с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 30 лв. – такса за обслужване на просрочен кредит и сумата 48 лв. - такса за връчване на нотариална покана.

Постъпила е въззивна жалба от „Юробанк България“ АД, ищец пред СРС.

1

Решението се обжалва в частта в която претенциите на ищеца са били отхвърлени.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение в обжалваната му част. Счита, че съдът неправилно е приел, че вноските по договора за кредит се погасяват с кратката тригодишна давност по чл.111, б.“в“, предл.3 ЗЗД. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, в случая приложение намирало правилото на чл.66 ЗЗД. Следвало да се има предвид, че в случая е налице разсрочване на части на едно по правило еднократно задължение. Крайният срок на задължението бил падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който била обявена предсрочната изискуемост. От друга страна, кредиторът не бил длъжен да приеме частично изпълнение, не следвало в този смисъл да се приеме и, че кредитора следва да търси изпълнение по исков ред на всяка разсрочена вноска от задължението; позовава се на ТР № 5 от 21.01.2022 г. на ВКС по тълк.д.№ 5 по описа за 2019 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това намира, че е неправилен извода на СРС, че главницата е усвоена в периода от 24.06.2004 г. до 02.09.2008 г. поради което е налице погасяване по давност на задължението за главница и лихва. Непогасено по давност било цялото вземане за възнаградителна лихва в размер на 225,63 лв., а не както СРС бил приел- само вземането за възнаградителна лихва, станало изискуемо след 08.12.2017 г. в размер на 45,07 лв. Счита извода на СРС, че таксите представляват обезщетение за забава, за неправилен. Основанието за събирането им не представлявало неравноправна клауза. Действителното им плащане било доказано и дължимостта им се основавала на чл.78 ЗЗД.

Иска се решението да бъде отменено в частта в която претенциите му са били отхвърлени за главница и мораторна лихва, относно възнаградителната лихва за сумата над 45,07 лв. до пълния предявен размер от 225,63 лв., както и по отношение на таксата за обслужване на просрочен кредит в размер на 30 лв. и таксата за връчване на нот.покана в размер на 48 лв. и същите и претенции да бъдат уважени изцяло. Иска се настоящата инстанция да постанови решение като осъди ответника да заплати на ищеца /въззивник/ следните суми: 874, 90 лв.- главница; 225,63 лв. – възнаградителна лихва за периода от 06.12.2016 г.- 01.12.2020 г.; 128,37 лв.- лихва за забава за същия период, както и на основание чл.78 ЗЗД – 48 лв.- разноски по изпълнението и 30 лв. – такса за администриране на просрочен кредит. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор от ответника /пред СРС/, въззиваем- Б. Л. С..

Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на решението на СРС. Счита, че в случая погасени по давност били и вземанията за главница, усвоени през периода от 24.06.2004 г. до 02.09.2008 г., така и вземанията за лихва; позовава се на приетото в решение № 130/15.04.2020 г. по т.д.№ 1829/2018 г. на ВКС, както и на съдебно-счетоводната експертиза, приета по делото /пред СРС/. Не можело кредиторът да черпи права от своето бездействие. По отношение на претенциите за такси намира, че същите са недоказани. Освен това клаузата на чл.23 от ОУ била нищожна като противоречаща на добрите нрави.

2

По допустимостта на жалбата:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 09.02.2022 г.

Въззивната жалба е подадена на 23.02.2022 г./по пощата/.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в случая се касае до договор за револвиращ кредит, задълженията по които представлявали периодично плащане по смисъла на чл.111, б.“в“, предл. 3 от ЗЗД поради което се погасяват с изтичане на тригодишна погасителна давност като се е позовал на решение № 130/15.04.2020 г. по т.д.№ 1829/2018 г. на ВКС. В случая началният момент на погасителната давност била датата на изискуемост на вземането. В процесния договор било уговорено, че задължението към кредитора за връщане на дължимите суми се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, посочени в извлеченията, издавани от банката, поради което погасяването на всяка една от тези вноски водело до погасяване на съответната част от главното задължение. В случая главницата била усвоена в периода от 24.06.2004 г. до 02.09.2008 г. и по правилото на чл.10 от ОУ изискуемостта на всяка сума в този период, настъпвала след получаване на месечно извлечение през месеца, следващ усвояването. Дори да се приемело, че цялата сума за главница е дължима след 02.09.2008 г., то към момента на подаване на исковата молба на 09.12.2020 г. бил изтекъл срок по-дълъг от 3 години и главницата била изцяло погасена по давност. С погасяването на главницата се погасявали и лихвите за забава, дължими по отношение на това вземане, вкл. и за периодите, по отношение на които тригодишната давност не била изтекла като съдът се е аргументирал с чл.119 от ЗЗД. При това положение, непогасени по давност били вземанията за възнаградителна лихва, станали изискуеми след 08.12.2017 г., доколкото давността била прекъсната с подаването на исковата молба на 09.12.2020 г. Съгласно Приложение № 1 към заключението на съдебно-счетоводната експертиза, непогасени по давност били вземанията за възнаградителна лихва за периода 15.12.2017 г. до 15.02.2018 г. в общ размер на 45,07 лв. За тази сума претенцията на ищеца била основателна, а за разликата до пълния предявен размер от 225,63 лв. искът е приет за неоснователен и като такъв отхвърлен.

По отношение на претенциите за такси в размер на 30 лв. за адми3 нистриране на просрочен кредит и в размер на 48 лв. за връчване на нот.покана е прието, че същите представляват обезщетение за забава и по арг. от чл.19, ал.4 ЗПК, отм. , която норма била императивна, не се дължали.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че въз основа на заявление от 24.06.2004 г. бил сключен договор за издаване на кредитна карта, съгласно който на ответника била издадена кредитна карта с лимит в размер на 2 500 лв. Ответникът преустановил редовното заплащане на дължимите месечни задължения. Поради това на основание чл.15.1 вр. с чл.15.2 от ОУ ищецът се възползвал от правото си да обяви цялото задължение по договора за предсрочно изискуемо. Сочи, че волеизявлението на банката било достигнало до знанието на длъжника на 13.02.2020 г. като същото било връчено при условията на чл.47 ГПК.

С петитума на исковата молба се претендират следните суми: 874, 90 лв.- главница; 225,63 лв. – възнаградителна лихва за периода от 06.12.2016 г.01.12.2020 г.; 128,37 лв.- лихва за забава за същия период, както и на основание чл.78 ЗЗД – 48 лв.- разноски по изпълнението и 30 лв. – такса за администриране на просрочен кредит. За заплащане на същите суми се иска осъждане на ответника, кредитополучател.

Спорно по делото е дали задълженията на ответника по сключения договор за издаване на кредитна карта, са периодични и от тук какъв е срокът, с който същите се погасяват по давност.

От заключението на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза /пред СРС/ се установява, че кредитополучателя е усвоявал многократно суми чрез тегления в брой от ПОС и банкомат, както и е извършвал плащания чрез ПОС терминал. Размерът на всички усвоявания по кредитната карта /кредита/ е 3 540,99 лв. и се отнася за периода от 24.06.2004 г. до 02.09.2008 г. Тъй като е уговорено, че разрешения кредитен лимит е 1 200 лв., а вещото лице е установило, че е налице неговото превишение, то е била начислявана такса за надхвърлен лимит. Вещото лице е констатирало, че последното плащане по кредита е сторено на 20.10.2016 г. и същото възлиза в размер на 350 лв. Към датата на постъпване на това плащане, задълженията по кредита са възлизали в размер на 1 224,90 лв. Или останало е непогасено задължение в размер на 874,90 лв.-главница. Договорната лихва възлиза на 225,63 лв. и е начислена за периода от 15.11.2016 г. до 15.02.2018 г. /датата на последната начислена вноска за лихва/. Размерът на лихвата за забава за периода от 06.12.2016 г. до 01.12.2020 г. възлиза на 128,37 лв.

Според вещото лице счетоводството на ищеца е водено редовно, виж л.98 по делото пред СРС.

Видно от отразеното в съдебния протокол за публичното съдебно заседание, състояло се на 22.11.2021 г. заключението не е било оспорено от нито една от страните.

В конкретния случай ищецът/въззивник се позовава на настъпила предсрочната изискуемост на задълженията.

4

Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й - Решение № 139 от 05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на І т.о. на ВКС, Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на II т.о. на ВКС и Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на І т.о. Волеизявлението може да е обективирано не само в нарочно писмо/уведомление, нотариална покана или в исковата молба. Съдебната практика е последователна досежно липсата на строги изисквания към документа в който обявяването по чл. 60, ал. 2 ЗКИ се съдържа т.е. дали уведомлението до длъжника изхожда пряко от банкатакредитор или то е възпроизведено от трето лице.

С исковата молба е представена покана, изходяща от ответника и адресирана до кредитополучателя, л.17. Ищецът твърди същата да е връчена при условията на чл.47 ГПК. Видно от разписката на л.18 по делото пред СРС, действително, посочени са три посещения на посочения от кредитополучателя адрес, като лицето не е било намерено на адреса в продължение на един месец. Представен е и протокол от 21.02.2020 г., съставен от помощник ЧСИ, в който са удостоверени трите посещения на адреса. Посочено е, че при извършена справка постояният адрес на лицето съвпада с този на който е изпратено писмото, а настоящият е извън територията на Р България. Удостоверено е и залепването на уведомление.