Решение № 261737 от 15.03.2021, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е гр.София, 15.03.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Димитринка Костадинова-Младенова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8333 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 25.06.2020 год., постановено по гр.дело №68779/2019 год. по описа на СРС, ГО, 62 с-в, Агенция „П.И.“ е осъдена да заплати на З. „Б.В.И.Г.“ АД сумата от 230.31 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.11.2019 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 410 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Агенция „П.И.”.

Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо, тъй като съгласно чл. 108, ал.

2 от ГПК, исковете срещу държавата и държавните учреждения, включително поделения и клонове на последните, следвало да се предявят пред съда, в чийто район е възникнало правоотношението, от което произтича спорът, освен в случаите по чл. 109 и чл. 110 ГПК. Подсъдността, регламентирана в цитираната разпоредба не ограничавала източника на правоотношението, поради което следвало да се приеме, че същата е приложима, както за правоотношения, възникнали на договорно основание, така и за правоотношения, възникнали на извъндоговорно основание. Съгласно чл. 119, ал. З ГПК, за тази подсъдност съдът следял служебно, до приключване на първото по делото заседание. В настоящия случай, с оглед качеството на ответника и мястото, на което било настъпило застрахователното събитие – пътнотранспортно произшествие /ПТП/, делото било местно подсъдно на РС-Етрополе. На следващо място сочи, че решението е неправилно. По делото липсвал протокол за ПТП /евентуалното ПТП не било посетено от КАТ-Пътна полиция/, издаден от компетентен държавен орган, съгласно ЗДвП и съгласно глава ІІІ от Общите условия за застраховка „Каско“ на ищеца. Протоколът бил официален свидетелстващ документ и имал обвързваща формална и материална доказателствена сила относно фактите, непосредствено възприети от актосъставителя, и съответно бил частен свидетелстващ документ относно описанието и механизма на произшествието. В случая лицето, управлявало процесното МПС не било уведомило КАТ-Пътна полиция съобразно Наредба № 1-167 от 24.10.2002 год. Не било доказано и настъпването на твърдяното застрахователно събитие, в т.ч. мястото на настъпването му, размера на евентуалното препятствие и физическите му характеристики. Неправилно СРС бил кредитирал представените от ищеца документи, които били части и не се ползвали с обвързваща съда материална доказателствена сила. Посочените в тях обстоятелства не се потвърждавали от показанията на свидетелите – напротив между събраните доказателства били налице противоречия.

На следващо място според чл. 20, ал.2 ЗДвП, понятието „предвидимо препятствие”, следвало да се разбира като такова, което или е несъмнено очевидно от далечно състояние, или е обозначено. В случая не ставало ясно как посоченото „препятствие” в заявлението за изплащане на застрахователно обезщетение и декларацията за настъпване на застрахователно събитие било повлияло за реализирането на ПТП.

Липсвал и снимков материал /евентуалното ПТП не било посетено на място/, което възпрепятствало установяването на действителната причина за възникване на евентуалното ПТП. Приложените снимки /автомобилна гума/ към исковата молба не представлявали нито писмени, нито веществени доказателства – те не били събрани по съответния процесуален ред и способ за да бъдат надлежно приобщени, а били изготвени от застрахователя, който бил заинтересована страна в процеса. Не били представени и снимки от извършен оглед и заснемане на място на произшествието от страна на застрахователя съобразно клаузите на Общите условия. Не била установена и скоростта, с която се е движел водача, което било от съществено значение с оглед т.нар. “опасна зона за спиране” – това било времето и разстоянието, които били нужни на водача на МПС, за да възприеме опасността, като предприеме действия за предотвратяване на произшествието – виж чл. 20, ал. 2 ЗДвП. От показанията на свидетеля Б.било видно, че скоростта на движение на МПС била 50-60 км.ч. Ако се приемело, че водачът се е движил с цитираната скорост, на прав участък, при ясно и слънчево време и при липсата на други превозни средства, които да възпрепятстват по някакъв начин видимостта и възможността за предприемане на маневри и др., то не ставало ясно как препятствието било повлияло за настъпването на ПТП. Водачът не бил тестван и за алкохол или други упойващи вещества, т.е. бил налице изключен риск.

Не били събрани доказателства за извършена проверка за причиняване на вредите в резултат на умишлени действия, както и за грубо нарушаване на установените технически и технологични правила за експлоатация и ремонт на превозното средство, т.е. налице бил изключен риск. Не била извършена проверка и за наличието на изключените рискове по т. 1.9 и т. 1.16 от раздел „Общи положения, част Х на Общите условия на ищеца. Представената по делото застрахователна полица не съдържала всички задължителни реквизити по чл. 345, ал. 1 КЗ. Освен това представите Общи условия не били актуални. Процесното превозно средство не било застраховано по допълнителния застрахователен риск „гуми“. На следващо място сочи, че в случая се претендирало ангажирането на отговорността по чл. 49 ЗЗД с оглед твърденията в исковата молба, че вредите са настъпили в резултат на противоправно бездействие на ответника да изпълни задължението си да поддържа пътя в необходимото състояние за безопасно преминаване. В случая не били налице предпоставките за уважаване на регресната претенция. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен, евентуално – частично отхвърлен поради съпричиняване на вредоносния резултат. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата З. „Б.В.И.Г.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че възражението за неподсъдност на спора можело да се повдигне служебно от съда, т.е. касаело се за възможност. В случая ответникът бил пропуснал да направи възражение за неподсъдност в срока за отговор на исковата молба. Споровете за подсъдността не можело да се решават по реда на обжалване на решението. А и ответникът не бил ангажирал доказателства за наличието на териториална структура, на която било възложено поддържането на конкретния участък от пътя. Освен това правоотношението по делото не произтичало от деликт, а от връзката, породена между страните, от регресната отговорност.

По делото било установено наличието на елементите от фактическия състав на чл. 411 вр. с чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ. Между страните били безспорни възникването на застрахователното правоотношение, заплащането на застрахователно обезщетение от страна на ищеца и размера на причинените вреди.

Ответникът не оспорвал, че има задължението да поддържа процесния участък от пътя. Установено било, че вредите са настъпили в резултат на попадането на процесния автомобил в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно.

Възраженията за съпричиняване и за наличието на изключени застрахователни рискове били неоснователни. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС е неоснователно. Съгласно чл. 119, ал. 3 ГПК /в действаща редакция/, възражение за неподсъдност на делото по чл. 108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 може да се прави от ответника най-късно в срока за отговор на исковата молба и да се повдига служебно от съда до приключване на първото по делото заседание. В разпоредбата на чл. 108, ал. 2 ГПК /в актуалната й редакция – приложима и към момента на предявяване на иска/ е предвидено, че искове срещу държавата и държавни учреждения, включително поделения и клонове на последните се предявяват пред съда, в чийто район е възникнало правоотношението, от което произтича спорът, освен в случаите по чл.

109 и 110. Законодателят е предоставил самостоятелно право на съда да следи служебно за спазването на тази особена местна подсъдност /независимо от това дали ответникът е направил в срока за отговор отвод за местна неподсъдност на делото/.

В разглеждания случай статутът на Агенция „П.И.“ като държавно учреждение се извежда от Закона за публичните финанси /ЗПФ/ и по-конкретно от нормата на чл.

42, ал. 1 закона във връзка със Закона за държавния бюджет за съответната година. Според чл. 42, ал. 1 ЗПФ, в държавния бюджет се включват централния бюджет, самостоятелните бюджети на Народното събрание и на съдебната власт, бюджетите на органите на изпълнителната власт, на другите държавни органи и на бюджетните организации извън тези по ал. 2. Съгласно чл. 21, ал. 2 от Закона за пътищата /ЗП/, Агенция „П.И.“ е юридическо лице на бюджетна издръжка към министъра на регионалното развитие и благоустройството, със седалище *** и специализирани звена: областни пътни управления, Национално тол управление и Институт по пътища и мостове. В чл. 30, ал. 1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „П.И.“ е установено, че областните пътни управления са специализирани териториални звена, които осигуряват изпълнението на определени функции на агенцията на територията на една административна област, в т.ч. организират дейността по текущия ремонт и по поддържането на републиканските пътища в съответната област /виж чл. 30, ал.

2, т. 10 от Правилника/.

При искове, предявени на деликтно основание правоотношението се счита за възникнало в мястото на настъпване на деликта. В настоящия случай според твърденията в исковата молба мястото на настъпване на пътно-транспортното произшествие /ПТП/ е на пътя между гр.Правец и гр.Етрополе, на около километър от Асфалтовата база преди кръстовището с пътя от с.Лъга към гр.Етрополе, за поддържането на който отговаря Пътно управление ***. Следователно СРС е бил компетентен да се произнесе по предявения иск.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1