Решение № 5506 от 23.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5506 гр. С., 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20251110110263 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от С. В. В. срещу К. А. И., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 3067,75 евро (6000 лв.), представляваща главница по сключен между страните договор за заем от 30.03.2020 г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба – 20.02.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 30.03.2020 г. сключил с ответника договор за заем, по силата на който му предоставил сумата от 6000 лв., чрез извършване на банков превод по лична сметка на К. А. И.. Страните уговорили, че заемната сума следва да бъде върната от ответника при поискване от страна на заемодателя, чрез изпращане на покана. В тази връзка, с нотариална покана, получена от ответника на 13.01.2025 г., ищецът поканил заемателя да му възстанови сумата по договора в седемдневен срок. Ищецът твърди, че към настоящия момент ответникът не е изпълнил задължението си за връщане на заемната сума. Ето защо моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 6000 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното погасяване на дълга.

Извън срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. Д., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва твърдението на ищеца относно сключен помежду им договор за заем за сумата от 6000 лв. Оспорва основанието, по повод което процесната сума е постъпила по банковата му сметка. Излага доводи, че от началото на 2020 г. управляваното от ищеца дружество - „НСК С.“ ЕООД било изпълнител на СМР за ремонт на СОУ „Емилиян Станев“ в гр. Велико Търново. Ответникът сочи, че живее в гр. Велико Търново, където осъществява стопанска дейност чрез управляваното от него дружество – „Кидат Груп“ ЕООД. В периода от 2017 г. до 2022 г. двете дружества били в трайни търговски отношения. В тази връзка, по искане на ищеца, ответникът следвало от негово име да се разплати с работниците в „НСК С.“ ЕООД, поради което ищецът превел по сметката му процесната сума. Твърди, че посоченото от ищеца основание в платежното нареждане не отговаря на действителните отношения между страните. Поддържа, че е използвал сумата за извършване на плащания в 1 брой към работниците на ищеца, съобразно уговорката им. В тази връзка, моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, приема от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Договорът за заем за потребление (паричният заем) е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден, и комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер в срок от 1 месец от поканата (арг. чл. 240, ал. 4 ЗЗД), ако друго не е уговорено от страните.

Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал.

1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем сума: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца – заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя.

В частност от представеното по делото извлечение от сметка в „Банка ДСК“ АД се установява, че на 30.03.2020 г. ищецът С. В. В. превел по банков път по сметката на К. А. И. сума в размер на 6000 лв. с посочено основание за превода: „заем“.

Предвид реалният характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, представеното от заемодателя-ищец извлечение от сметка от 30.03.2020 г. и признанието на заемателя-ответник, че е получил сумата от 6000 лв., което обстоятелство е отделено като безспорно между страните с проекта за доклад, обективиран в определение от 10.08.2025г. и приет за окончателен без възражения в проведеното открито съдебно заседание на 06.11.2025 г., служи като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя посочената парична сума.

Обективираното в преводното нареждане изявление, че основанието за превода е „заем“, може да се приеме като достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно и главно доказване на факта на реалното предаване на сумата от 6000 лв. по договор за заем.

По делото е представена и нотариална покана от 09.01.2025 г., с която ищецът е поканил ответника в седем дневен срок от получаването й да върне предоставената му в заем сума в размер на 6000 лв. От представената по делото разписка е видно, че нотариалната покана е връчена лично на ответника на 13.01.2025 г.

С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че всички предпоставки от фактическия състав на предявения иск са доказани по делото.

Както се изясни, извън срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който релевира доводи за недължимост на претендираната от ищеца сума.

Съгласно разясненията в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и предвид дадените разрешения във формираната 2 последователна практика на ВКС, съгласно разпоредбата на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т.

5 ГПК, с изтичане на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Това означава, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, като в доклада си по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които претендираните права и съответните въведени от страните възражения произтичат.

Затова, съдът не следва да се произнася по възражение на ответника, повдигнато за първи път след срока за отговор на исковата молба, освен ако не се касае до хипотезата на особени непредвидени обстоятелства (в този смисъл е и Определение № 60707/21.12.2021 г. по т. д.

№ 785/2021, I т. о. на ВКС).

В настоящия случай ответникът не доказва наличие на особени непредвидени обстоятелства, обусловили невъзможност за подаване на писмен отговор в законоустановения срок. В определението от 10.08.2025 г. съдът изрично е посочил, че подаденият от ответника отговор на исковата молба е извън срока по чл. 131 ГПК, като проектът за доклад по делото, обективиран в посоченото определение, е приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно заседание на 06.11.2025 г. В депозирания по делото на 23.05.2025 г. (две седмици след изтичане на срока по чл. 131 ГПК) отговор ответникът навежда възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. С оглед гореизложеното правото да заяви тези възражения е преклудирано, поради което не следва да бъдат взети предвид.

Независимо от гореизложеното и за пълнота следва да бъде отбелязано, че по правилата за разпределяне на доказателствената тежест в гражданския процес – чл. 154, ал. 1 ГПК, ответникът следва да проведе насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици (така Решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 20 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. на ВКС, IV г.о. и др.), в това число, че получаването на сумaтa от 6000 лв. е на друго основание, различно от удостовереното в преводното нареждане. В настоящото съдебно производство този правнорелевантен факт не бе установен от заемателя К. А. И. чрез събраните по делото доказателствени средства. Твърдението на ответника, че сумата е получена на друго основание не се установява в условията на пълно и главно доказване от показанията на свидетеля К.К., който единствено заявява, че през месец март 2020 г. придружил К. И. до банков клон, за да изтегли ответникът изпратени от ищеца пари – около 5000 - 6000 лв., които след това предал на свид. Колев, в качеството му на технически организатор в „Кидат Груп“ ЕООД, за да се разплати с работниците на дружеството. Това обстоятелство само по себе си не изключва възможността на 30.03.2020 г. ищецът да е превел на ответника сумата в размер на 6000 лв. на основание договор за заем, което изрично е отразено в извлечението от сметка. В подкрепа на гореизложеното е и неоснователността на твърдението на ответника, че през този период не разполагал с електронно банкиране – в представеното по делото писмо от „Банка ДСК“ АД (л.67 от делото) изрично е посочено, че в резултат на извършената проверка в информационните масиви на банката се установява, че К. А. И. ползва електронно банкиране от 19.06.2007 г. В този смисъл твърдението на ответника, че не е могъл да види основанието, което било записано от ищеца в платежното нареждане от 30.03.2020 г., тъй като не разполагал с електронно банкиране, съответно своевременно да реагира, че това противоречи на действителните уговорки между страните, се опровергава от събраните по делото доказателства. Доколкото договорът за заем е реален такъв, то предоставянето на паричната сума е правопораждащ елемент от фактическия състав на същия. Основанието „заем“, освен, че е посочено като такова при осъществяване на банковия превод, същото фигурира и в 3 извлечението от банковата сметка на ответника (л.26 от делото), от което може се направи извод, че същият е узнал за така отразеното и при липса на данни да е оспорил това основание за паричния превод следва, че се е съгласил с посоченото (виж Определение № 60474 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1039/2021 г., III г. о., ГК).

Поради тези правни съображения настоящият съдебен състав приема, че на 30.03.2020 г. ответникът е получил сумата от 6000 лв. по сключен с ищеца договор за заем.

Също така следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че са били налице трайни търговски отношения между фирмите на ищеца и на ответника, това обстоятелство само по себе си не изключва възможността ответникът да е получил сумата по сключен с ищеца договор за заем (виж Решение № 196 от 28.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2147/2023 г., II т. о., ТК).

Тъй като ответникът не установи до края на устните състезания, че е изпълнил своето парично задължение, породено от процесния договор за заем, за връщане на заетата сума, предявеният иск за сумата от 3067,75 евро (6000 лв.) следва да бъде уважен изцяло.

Относно разноските:

При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има единствено ищецът. Същият претендира сумата в размер на 122,71 евро – държавна такса, както и 204,51 евро – адвокатско възнаграждение съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие, като представя и надлежни доказателства за заплащане на посочената сума, поради което на ищеца следва да бъде присъдена сумата в общ размер на 327,22 евро.