Определение № 13585 от 24.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 13585 гр. София, 24.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-З, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Райна Стефанова

Членове:

Милена Богданова

Даяна К. Топалова като разгледа докладваното от Милена Богданова Въззивно частно гражданско дело № 20261100505266 по описа за 2026 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по частна жалба от Е. Д. М. срещу Определение №33790/13.08.2025г. по гр.д. №181/2025 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 169 състав, с което е върната исковата молба на Е. М. срещу Апелативен съд - София и е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска и е оставено без уважение искането на ищеца за предоставяне на безплатна правна помощ.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като не е налице идентичност с друго висящо дело, а исковата молба е редовна и допустима.

След преценка на изложените доводи и приложените по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

Производството пред СРС е образувано по искова молба на Е. Д. М. срещу Апелативен съд - София, с която е предявен осъдителен иск за заплащане на сумата от 24 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от противоправно деяние на ответника, с период на увреждането от 21.10.2017 г. до 24.12.2024г.

В исковата молба ищецът изброява множество норми на ЕКЗПЧ, ХОПЕС, МПГПП на ООН, ДФЕС и ДЕС, които твърди да са нарушени с това противоправно поведение, и претендира да е претърпял вреди, изразяващи се в унижение, безизходица, безнадежност, безпомощност, страх, ужас, отчаяние.

Направил е искания за освобождаване от държавна такса и за допускане на правна помощ.

1

За да върне исковата молба и да прекрати производството по делото първоинстанционният съд е извършил служебна справка за образуваните дела по искова молба на същия ищец – Е. М. срещу различни сочени ответници:

Апелативен съд – София, Прокуратурата на Република България, Софийски градски съд, Върховен касационен съд и т.н. Констатирал е, че с всички искови молби се претендира обезщетения за едни и същи неимуществени вреди в размер на суми от по 20 000 лева от едно и също поведение на ответниците – осъждане по непредявено обвинение, непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения, незаконно задържане и т.н. Посочил е, че доколкото исковата молба е подадена в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права, установен в чл. 3 ГПК, съдът няма задължение да я разгледа и реши. Приел е, че това разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ по чл. 35, § 3, „а“ ЕКЗПЧОН (Mirolubovs and Others vs. Latvia, M. vs. the United Kingdomq Philis vs. Greece, Bekauri vs. Gefrgia и др.). Позовал се е и на Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП на Съвета, установяваща принципни минимални правила за създаване на процесуални гаранции за защита от злоупотреба с процесуални права в определен кръг съдебни производства. Позовал се е и на практика на ВКС по сходни случаи - Разпореждане № 321/04.12018 г. по ч.гр.д. № 3772/2018 г. на ВКС, Определение № 761/ 30.11.2012 г. по ч.т.д. № 497/2012 г. и др. във връзка с последователното подаване на частни жалби; Решение № 257/14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2009 г. на ВКС.

Приел е, че с оглед недопустимостта на иска е необосновано предоставянето на правна помощ по аргумент от чл. 24, т. 2 ЗПП.

Настоящият състав на СГС напълно споделя изложените от първоинстанционния съд в обжалваното определение мотиви, поради което и на основание чл. 272, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към тях.

Оплакването на частният жалбоподател е за липса на идентичност в предмета и страните с останалите образувани по негови искови молби дела. В настоящия случай основният мотив за прекратяване на исковото производство като недопустимо е не наличието на висящ процес със същия предмет и страни, като основание за прекратяване на делото по чл.126, ал.1 ГПК, а предявяването на иска при очевидна злоупотреба с процесуални права. В такива хипотези не е от значение пълната идентичност в предмета и страните по делата, а наличието на достатъчно на брой искови молби, от твърденията и петитума на които може да се изведе единствен извод, че преследваната от подаването им цел не е защита на субективно право на ищеца, а други цели, несъвместими с добросъвестността. Такъв извод несъмнено може да бъде направен от служебно известната на съда информация за граждански дела по искови молби, подадени от ищеца до Софийски районен съд и Софийски градски съд.

Служебно известно е на настоящия състав, а някои от фактите - и установими посредством служебни справки в ЕИСС, че ищецът Е. М. изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - гр. София по силата на 2 решение № 242/16.04.2020 г., по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, III н.о., с което е оставена в сила присъда от 09.01.2018г. по н.о.х.д. № 646/2015 г. на СНС, като от привеждане на присъдата в изпълнение до настоящия момент той инициира хиляди съдебни производства пред СРС и СГС със сходен предмет - претендира обезщетения за неимуществени вреди във връзка с разследването и осъждането му за извършеното тежко умишлено престъпление от общ характер, при твърдения за незаконност на повдигнатото и поддържано обвинение, на взетата мярка за неотклонение, на осъждането му в това същото наказателно производство, на привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда, срещу органите на държавна власт, ангажирани в съответната му фаза - ГДБОП, ГДНП, Прокуратура на РБ, СГС, САС, ВКС и т.н., включително срещу магистрати, работили по това производство. В общия случай поддържа незаконно повдигане и поддържане на обвинението, непълно разследване, кредитиране на лъжливи показания на свидетел, липса на доказателства за приети за установени факти, осъждане по непредявено обвинение, незаконосъобразно привеждане в изпълнение на влязлата в сила присъда и т.н.

Служебно известно е на настоящия състав, че само от привеждане на присъдата му в изпълнение до края на 2024 г. Е. М. е подал вече повече над 1000 искови молби в СРС и СГС. В периода 01.01.2025 г. - 27.01.2025 г. - за помалко от един месец - е подал 269 броя искови молби, описани като страни и основание и номера на делата в приложени от СРС справки, което е служебно известно на съда. В Софийски градски съд инициираните от Е. М. граждански дела за периода от 15.09.2020 г. до м. юни 2026 г. са над 600. Всички негови фактически твърдения в крайна сметка съставляват оплаквания за незаконосъобразност на влязлата в сила присъда, с която е признат за виновен и осъден на лишаване от свобода. Във всички искови молби се сочи, че е налице нарушение на редица норми на ЕКЗПЧ, ХОПЕС, ДФЕС и др., без да се посочват конкретни норми, предвиждащи права на частноправни субекти, които са нарушени съществено, и без да се посочват конкретни вреди.

Същевременно, служебно известно е на съда по представена справка на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ се установява, че в периода 01.01.2024 г. - 18.11.2024 г. (в който период работните дни са 223) Е. М. е бил конвоиран, т.е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 120 дни, с цел да му се осигури възможност за лично участие в производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО, чийто инициатор е. Видно е, че повече от 60 % от работните дни в посочения период ищецът е бил конвоиран за участие в съдебни производства, с което се компрометира фактическото изтърпяване на наложеното наказание.

Всички тези обстоятелства налагат извод, че исковата молба е подадена в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права, установен в чл.3 ГПК, поради което съдът няма задължение да я разгледа и реши. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права съответства на уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват процесуалните си права 3 добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Такова разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ по чл. 35, § 3, „а“ ЕКЗПЧОН (Mirolubovs and Others vs.

Latvia, M. vs. the United Kingdomq Philis vs. Greece, Bekauri vs. Gefrgia и др.), съгласно която всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба.

Установеният огромен брой на инициираните в относително кратък период от време от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, исковите молби по които са идентични като твърдения и петитум, като разликата в повечето случаи е само в ответника или в посочения от него период на претърпяване на вредите, и с които по същество се цели преразглеждане правилността на произнасянето по същество на наказателния съд по посоченото наказателно дело, което е недопустимо, следва да се определи като поведение, с което се злоупотребява с правото да се търси и получи защита от съд, респективно - с правото на иск.

Генерирането на огромен брой дела с едни и същи твърдения не преследва легитимна цел, а е израз от една страна на несъгласието на ищеца с постановената присъда и наложеното наказание, от друга страна - да получи своеобразно възмездие от съдилищата чрез затрудняване на дейността им.

Действително стотиците подадени само от него искови молби, които към настоящия момент са над 1000, затрудняват функционирането на съда. Такова поведение нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права по чл. 3 ГПК. Процесуалната санкция за това нарушение е прекратяване на производството като недопустимо. Същевременно, редица подадени от жалбоподателя искови молби с идентичен или сходен предмет са били разглеждани от съдилищата, някои от тях са висящи, по други има постановени крайни съдебни актове. Ищецът Е. Д. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с Решение № 242/16.04.2020 г. по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, III н.о. Хилядите инициирани от него дела, обаче, поставят в обективна невъзможност съответния съдия да извърши детайлна справка за наличието на предходно образувано дело с идентични страни и предмет, както и на каква фаза е производството. Наличната интензивност и брой на подадените от Е. М. искови молби затрудняват функционирането на съда като орган, призван да разгледа в разумен срок всяка молба за защита и съдействие на субективни права, отклонявайки наличния трудов и материален ресурс.

Налице е и друго, самостоятелно основание за недопустимост на производството. За да се ангажира по реда на чл.2в ЗОДОВ отговорността на държавата за вреди, следва да се твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого, в какъвто смисъл е практиката на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по 4 реда на чл. 274, ал. 3 ГПК - определение № 4406 от 20.12.2022 г. на ВКС по ч. гр. дело № 4239/2022 г., III г.о., ГК и определение № 60354 от 04.11.2021 г. на ВКС по ч. гр. дело № 1126/2020 г., IV г.о., ГК, както и решение от 28.07.2016 г. по дело С-168/15 на СЕС и решение от 13.06.2006 г. по дело С-173/03 на СЕС.

Твърденията за неправилност на влезлия в сила съдебен акт (съответно и за неправилно повдигнато и поддържано обвинение) не съставляват надлежни твърдения на иск за вреди от противоправно поведение на този държавен орган. В този смисъл, с оглед приетото в мотивите на т. 16 на тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, и от това нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска. При липса на надлежни твърдения, които да сочат на основателност на иска, би се допуснало образуването и провеждането на съдебни производства, в които извършването на процесуални действия е лишено от смисъл. В този случай даването на указания за поправяне нередовностите на исковата молба не би могло да доведе до промяна на крайния извод за недопустимост на иска, поради което е ненужно.