Решение № 27 от 08.01.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 27 гр. Велико Търново, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ при участието на секретаря НИЯ Г. МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело № 20254110101616 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид:

Предявени са установителен иск за нищожност на договор за потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК с твърдения за липса на съответствие на съдържанието му с изискванията на повелителните норми на чл.10, ал.1 , чл.11, ал.1, т.9 , т.10,т.12, вр. с чл.19, ал.1 от ЗПК, евентуални установителни искове за нищожност на клауза за неустойка, предвидена в чл.4, ал.2 на договора и за нищожност на „такса за експресно разглеждане“, предвидена в чл.1, ал.3 на договора - поради наличие на обстоятелства , попадащи в хипотезите на чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4, чл10а, ал.2 , чл.21 ,ал.1 от ЗПК, чл.143, т.5, т.19 от ЗПП, както и осъдителен иск за връщане на платените по договора възнаградителна лихва, такса за експерсно разглеждане и неустойка- с правна квалификация, изведена от нормата на чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД.

Ищцата М. А. С., с ЕГН: ********** от гр. ***, ул. “***“ № **, ет. *, ап. * чрез пълномощника си адвокат Ж. Д. от *АК твърди, че е сключила с ответника „Вива Кредит“ АД, с ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление : град София , район Люлин , бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2 на **.**.**** г. договор за паричен заем Standart 14 № ******* , въз основа на който й е предоставил на кредит сумата от 1500 лева , при годишен процент на разходите в размер на 49,34 %, с фиксиран годишен лихвен процент от 40,32 % , със срок за погасяване 44 седмици на 22 вноски по 118,49 лева всяка . Съгласно чл.4, ал.2 на договора й е вменено и задължението да заплаща към вноските и неустойка в размер на 550 лева при непредоставяне в срок от три дни , считано от усвояването на сумата на предвиденото в чл.4, ал.1, т.1 или т.2 обезпечение, изразяващо се в осигуряване на поръчител, отговарящ на посочените там условия или в представяне на банкова гаранция в полза на кредитора. Съгласно чл.1, ал.3 на договора се е задължила да заплати разсрочено към погасителните вноски сумата от 825 лева , представляваща такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем. Общата сума на плащанията / главница, лихва , такса и неустойка/ възлиза на 3156,78 лева.

1

Отрича действителността на целия договор/ чл.22 от ЗПК/ поради обстоятелства, нарушаващи изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1 , т.9 , т.10 и т.12, вр. с чл.19, ал.1, ал.4 от ЗПК: текстът му е с размер на шрифта по малък от 12 , не е сключен нито на хартия, нито на друг траен носител , не съдържа нито саморъчни , нито електронни подписи; липсва уточнение какво представлява разликата между ГПР и лихвения процент и кои разходи покрива , какви точно разходи като видове се включват в обхвата на годишния процент на разходите, като в него не са включени разходите за такса за експресно разглеждане и за заплащане на неустойка , с което се нарушава чл.19, ал.1 и се заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК същият / ГПР/ да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочения задължения в левове и във валута , заблуждава потребителя за реалните икономически последици от сключването на договора / чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП/, защото така се получава несъответствие между действителния и формално посочения му размер ; липсва посочване на необходимата информация за правото на потребителя при погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно във всеки един момент от изпълнението извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания с разбивка на всяка погасителна вноска / главница , лихва и други разходи/ ; клаузата за възнаградителна лихва накърнява добрите нрави , тъй-като годишният й размер надхвърля повече от три пъти законната лихва и тази нищожност влече нищожност на целия договор , защото не може да бъде заместена по право от повелително правило на закона.

Клаузите за неустойка и за заплащане на такса за експресно разглеждане са нищожни поради накърняване на добрите нрави, тъй-като нарушават принципа за добросъвестност, чието спазване е необходимо, за да се избегне несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата и поради неправноправния им характер, изразен в това, че размерът им поотделно и съвкупно е необосновано висок / чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД, чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП /- сборът им надвишава главницата и размера на възнаградителната лихва и не позволяват на потребителя за прецени икономическите последици от сключване на договора/ чл.143, ал.2, т.19 от ЗПП/ ; неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, тъй-като е предвидена за неизпълнение не на основно , а на вторично задължение по договора и по съществото си е добавък към възнаградителната лихва, чиято действителна цел представлява постигане на допълнителна печалба на ответника/ неоснователно обогатяване/ , като така се заобикаля максимално допустимия праг на ГПР, което влече нищожността й / чл.21, ал.1 от ЗПК/; клаузата за заплащане на въпросната „такса“ нарушава или поне заобикаля забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй-като е свързана с усвояването на кредита и изпълнява същото значение като таксата за кандидатстване за отпускане на кредит в размер на 20 лева – съвпадение , нарушаващо забраната на чл.10а, ал.3 от ЗПК.

Затова заявява , че заплатената в изпълнение на договора от нея сума от 1420 лева , съставляваща сбор от лихва, такса и неустойка е при начална липса на правно основание.

Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение, с което да обяви за недействителен договора за паричен заем , а при евентуалност да обяви за нищожна клаузата за неустойка и такса за експресно разглеждане , да осъди ответното дружество да й върне посочената платена сума по договора над главницата, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва , считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и присъждане на направените по производството разноски.

В с.з. чрез пълномощника си адвокат Х. К. от *АК / преупълномощен / поддържа исковете.

Ответникът чрез пълномощника си юрисконсулт М. М.-С., оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени с възражения / доводи/ за съответствие на договора за потребителски кредит с 2 всички изисквания и ограничения на съответните приложими повелителни норми на ЗПК и ЗПП, с добрите нрави и несъществуване на твърдените основания за нищожност на оспорените клаузи.

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Юридическият факт на сключен между страните договор за потребителски кредит във вид на паричен заем по смисъла на чл. 9, чл.10 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД с оспорената част от съдържанието му е признат и документиран .

Договорът съдържа текст/ вж.чл.5, ал.1/ изпълняващ изискването на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК да информира потребителя за правата му , посочени в исковата молба, за които ищцата невярно твърди , че липсват в съдържанието му. Голословно и невярно е и твърдението / възражението/, че не изпълнявал изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК/ логически несъмнено е, че ако ищцата не е подписала саморъчно или с електронен подпис договорния документ , няма как да се сключи договора и да получи екземпляр на хартиен носител от него , представен от нея по делото, а шрифтът му, без да са нужни специални знания, очевидно не е по малък от 12 / .

Договорът напълно съответства на повелителните норми на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, въвеждащи изисквания каква минимална информация за потребителя задължително трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на взетите предвид допускания , използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 начин – и двата елемента безспорно ги има в договора.

Невключването на размера на неустойката в общия размер на кредита и в годишния процент на разходите не е нарушение на нормите на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.1 от ЗПК , нито заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя, наречена така е по начало вземане с определеност на обезщетение за имуществени вреди и то, без да e необходимо да се доказват/ чл.92, ал.1 от ЗЗД/, предвидено да се дължи при неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечението по чл. 4, ал.1 на договора , а такъв вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК изрично указва, че не елемент от ГПР в съответствие с указанието – предмет на чл.19, т.2 от Директива 2008/48/ЕО, като при това особено съществено е обстоятелството , че не уточнява , че в приложното му поле попадат само разходи, свързани с неизпълнение на основни задължения , а не и на аксесорни / добавъчни /.

Поради липсата на разграничение между тях в закона , недопустимо е да се прави такова от страните и съда и да се „стеснява“ приложното поле на нормата, съобразно изложеното в исковата молба.

Не е може да бъде и елемент на понятието общ размер на кредита , защото законодателят го е определил като максималният размер/ лимит/ или общата сума , предоставена по договора за кредит- параграф 1 , т.3 от ДР на ЗПК.

Но ако и да би се приело хипотетично , че този вид вземане като друг разход за потребителя, трябва да се включи в обхвата на ГПК при изчисляването му , невключването му няма да води до недействителност на целия договор, а до нищожност на самата клауза , щом именно с добавянето й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод, произтичащ от тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК/ първата предвижда , че клаузи в договори , надвишаващи определения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг на ГПР са нищожни , а втората , че надвзетите средства над прага по ал.4 се удържат при последващи плащания по кредита, т.е. юридическата съдба на самия договор за потребителски кредит не е тази по чл. 22 ЗПК/, както и от прочита на чл.22 от същия закон, в който текст сред всички изчерпателно 3 изредени нарушения на норми не попада тази на чл.19, ал. 4 от ЗПК.

По начало по общо правило , щом е допустимо договаряне между кредитора и длъжника , вторият да предостави на първия обезпечение за изпълнение на поетите по договора задължения/ чл. 71 от ЗЗД/ и такова договаряне не само не е забранено от ЗПК, а е допустимо / вж. чл.29, ал.1 чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК/ , правно логически е очевидно, че е допустимо и уговаряне на неустойка за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй-като правилото на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава свобода за прилагане при всякакъв вид неизпълнение на договорно задължение, без да прави разлика дали е основно или допълнително.

Възражението, че неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва , т.е. по своята действителна цел представлявала допълнителна печалба на ответника/ „скрито възнаграждение“/, като с нея се постигало заобикаляне на максимално допустимия праг на ГПР и тази й цел е основание да бъде отречена валидността й , не може да бъде споделено.

Щом това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на неустойка , която според модела на обезпечението не би могло да има друго обезщетително покритие , освен риска от вреди във вид на допълнителни разходи, свързани със събирането на всички дължими суми , които би могло да настъпят, тогава когато потребителят не изпълни задължението си да го осигури и предостави, неговото съществуване/ на вземането/ от гледна точка на действителността/ недействителността на оспорената клауза, трябва да се прецени на „собствено“ основание , т.е. отделно от клаузата за възнаградителната лихва.

И това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с „прикритото си предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение.