Решение № 279 от 23.10.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 279 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Анжелина Христова

Никола Чомпалов при участието на секретаря Петя Ив. Петрова като разгледа докладваното от Никола Чомпалов Касационно търговско дело № 20268002900577 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. По касационна жалба на „Агро Проект Контрол“ ЕООД е допуснато касационно обжалване на решение № 338/21.11.2025 г. по в.т.д. № 452/2025 г. на Апелативен съд -гр.Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 153/29.05.2025 г. по т.д. № 516/24 г. на Окръжен съд - гр.Стара Загора в частта за отхвърляне на предявените от касатора срещу Н. Й. С. искове по чл.232 ал.2 и чл.86 ЗЗД за сумите от 118 050,99 лв. - главница, и 10 196,66 лв. - обезщетение за забава за периода 01.01 - 13.08.2024 г. Сочи се от жалбоподателя, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, защото неправилно е приложен чл.20 ЗЗД при тълкуване на договора за изясняване на действителната воля на страните. Неправилни са изводите на решаващия съд, че ответницата С., подписала процесните договори за наем като „солидарен длъжник“, реално е поръчител, тъй като волята на страните и преследваната от тях цел била да се обезпечи чуждо задължение от нея в качеството на поръчител на дружеството /наемател по договорите за наем/.

Изложени са съображения, че в клаузата на чл.10 от процесните наемни договори е уговорено, че „солидарният длъжник“ се задължава спрямо наемодателя за всички имуществени задължения на наемателя и приема да отговаря с последния до окончателното им погасяване, включително за неустойки, лихви и разноски, както и че страните са се съгласили правата и задълженията на „солидарния длъжник“ да се уреждат при условията на раздел V I , глава I „Солидарни задължения“ от ЗЗД. Наведен е довод, че 1 ответницата изрично е изразила в процесните договори за наем воля да поеме солидарна отговорност като солидарен длъжник, а не като поръчител на дружеството-наемател. Иска да се отмени въззивното решение в обжалваната част и да се уважат предявените срещу ответницата искове.

Ответницата Н. Й. С. е подал отговор, с който оспорва касационната жалба с възражението, че по процесните договори тя има качеството на поръчител, защото преследваната от страните цел е чрез поемането на задължения от нейна страна да се обезпечи изпълнението на главното задължение на наемателя. Поддържа се, че ответницата е целяла да гарантира чужд дълг – на наемателя „Милиник Агро“ ЕООД, който дължи наемната цена и има право да ползва отдадените под наем имоти. Сочи се, че възникването на задълженията на ответницата е поставено в зависимост от възникването на задължението на наемателя като главен длъжник да плаща наемната цена. От съдържанието на договорите става ясно, че от ответницата не може да се иска изпълнение, преди да е станало изискуемо главното задължение на наемателя, а това показва, че е налице поръчителство, поради което следва да се прилага чл.147 ал.1 ЗЗД. В клаузата на чл.10 от договорите е предвидено, че солидарният длъжник се задължава спрямо наемодателя за всички имуществени задължения на наемателя, което разкрива волята на страните солидарният длъжник, който не е ползвал имотите и не е извличал изгода от договорите, да обезпечи дълга на наемателя за наемна цена. Тъй като 6-месечният срок по чл.147 ЗЗД е пропуснат, предявените срещу ответницата искове са неоснователни.

Подаден е отговор от „Венжор Агро“ ООД – трето лице -помагач на страната на касатора /ищец/, в който се сочи, че касационната жалба е основателна.

Върховният касационен съд, като взе предвид оплакванията в касационната жалба, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 05.06.2023 г. са били сключени три договора за наем на земеделска земя - № 8915, № 8916 и № 8917, по които наемодателят „Венжор Агро“ ООД е поел задължението да предостави на наемателя „Милиник Агро“ ЕООД ползването под наем н а земеделски земи с площ от 175,843 дка, 1117,795 дка и 24,978 дка за периода 01.10.2023 г. - 30.09.2024 г., срещу което наемателят е поел задължението за наемна цена по всеки от договорите съответно от 90 лв. на декар, 90 лв. на декар и от 65 лв. на декар. Решаващият съд е намерил за доказано, че наемодателят е изпълнил задълженията си по договорите и е предал имотите на наемателя, за който са възникнали вземания за наемна цена в размер на общо 118 050,99 лв. Прието е за установено, че наемодателят е прехвърлил вземанията си за наемна цена по процесните договори в полза на ищеца, който по цесиите се легитимира като кредитор за дължимата наемна цена, а поради забавата и на вземания по чл.86 ЗЗД от общо 10 196,66 лв.

Въззивната инстанция е констатирала, че всеки от трите договора за наем е сключен от ответницата Н. Й. С. в качеството на "солидарен длъжник", както 2 и че отговорността на "солидарния длъжник" е уговорена в клаузата на чл. 10 на всеки от договорите, която предвижда, че „Солидарният длъжник по този договор се задължава спрямо наемодателя за всички имуществени задължения спрямо наемателя при условията на настоящия договор, като приема да отговаря с последния до окончателното им погасяване, включително за свързаните и произтичащите от тях неустойки, лихви, такси и разноски .

Страните по настоящия договор приемат, че правата и задълженията на солидарния длъжник и отношенията му със страните се уреждат при условията на Раздел VI, глава I "Солидарни задължения" от ЗЗД". Разяснено е в мотивите на обжалваното решение, че за това дали едно лице е солидарен длъжник, или е поръчител, няма значение дадената в договора квалификация, защото са релевантни уговорките, действителната воля и преследваната от страните цел. Задължението на едно лице следва да се приеме, че е задължение на поръчител, макар и в титулната част на договора то да е посочено като "солидарен длъжник", когато това лице не е съзадължено наред с наемателя, който има правото да ползва отдадените под наем имоти, и когато предпоставка за съществуването на задължението на солидарния длъжник е съществуването на дълга на наемателя като главен длъжник.

Когато намерението на страните и преследваната от тях цел е солидарният длъжник да обезпечи изпълнението на главния дълг, въпросното лице не е солидарен длъжник, а е поръчител. Решаващият съд е формирал извод, че волята на страните е ответницата да поеме задължения на поръчител, защото клаузата на чл. 10 от процесните договори ясно показва волята и преследваната от страните цел – т я д а гарантира изпълнението н а главния дълг на наемателя, т.е. да с е обезпечи чуждо задължение. Въззивният съд е приел, че са налице правните признаци на поръчителството по чл. 138 и сл. от ЗЗД, при което ответницата няма свое задължение, а гарантира изпълнението на чужди задължения - на главния длъжник. Дългът на ответницата е функция от дълга на наемателя, на който са били предоставени за ползване имотите, и има акцесорен и несамостоятелен характер спрямо задължението му за наемна цена. Като допълнителен аргумент за квалифициране на задължението на ответницата като задължение на поръчител е изтъкнато в мотивите на обжалваното решение обстоятелството, че с конкретни активи на ответницата не е учредено реално обезпечение на задълженията на наемателя, от което е изведен изводът, че е налице правоотношение, по което ответницата е дала персонално обезпечение в полза на наемодателя. Решаващият съд е посочил, че отговорността на поръчителя има акцесорен характер , за разлика от задълженията на солидарните длъжници по чл. 121 и сл. от ЗЗД, а отговорността на ответницата е именно с акцесорен характер, защото е необходимо да съществува главно задължение, коет о т я да обезпечи като гарант. Случаят не попада в хипотезата н а чл. 121 и сл. от ЗЗД , при която задълженията на солидарно отговорният длъжник са самостоятелни.

Основният критерий дали е налице поръчителството, или страните са се задължили солидарно да извършат една престация при условията на чл. 121 и сл. от ЗЗД, е дали солидарният длъжник гарантира изпълнението на чуж д д ъ л г , или изпълнява свой дълг. Въззивната инстанция е намерила, че 3 ответницата в качеството на поръчител е поела задължението да гарантира дълга на наемателя, поради което за отговорността й се прилага чл.147 ЗЗД.

Констатирано е, че исковете са предявени след изтичане на 6-месечния срок по чл.147 ЗЗД, което е довело до отпадане на отговорността на ответницата като поръчител, поради което предявените срещу нея искове са отхвърлени.

С постановеното по настоящото дело определение N 1356/14.05.2026 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по следния правен въпрос: „При спор относно съдържанието на договорните клаузи следва ли при тълкуване на договора съдът да се съобрази с критериите по чл.20 ЗЗД, за да се изведе действителната воля на страните с оглед разграничаването на договора за поръчителство от уговорка по чл.121 ЗЗД за поемане на солидарна отговорност?“

По въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд намира следното – в решение № 207/21.07.2025 г. по к.т.д. № 1861/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 96/22.08.2022 г. по гр.д. № 2007/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е прието, че съдът е длъжен да приложи критериите за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните. Прилагането на предвидените в нормата на в чл.20 ЗЗД критерии е способ за установяване на точния смисъл на договора, а оттам и на действителната воля на страните. Съдът е длъжен да изясни действителнара воля, която няма право да подменя. Недопустимо е по пътя на тълкуването да се изменя поето с договора задължение и д а се създават права, които страните не са уговаряли , тъй като това би представлявало изменение на договора, което по силата на чл.20а ал.2 ЗЗД може да бъде сторено само от страните по него. В решение № 96/22.08.2022 г. по гр.д. № 2007/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС е разгледана хипотеза, в която сумата по договор за кредит е била преведена по сметката на един от двамата кредитополучатели, но е прието, че след като те са поели задължението общо, без да разграничат отговорността си към кредитора, те са солидарни длъжници за връщането на сумите по кредита. В този смисъл е и решение № 60119/23.12.2021 г. по т.д . № 1024/2020 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, съгласно което при тълкуване на волеизявленията на страните, инкорпорирани в договор за кредит, следва да се разграничава поръчителството от солидарната отговорност при встъпване в дълг, при която солидарният длъжник поема задължението такова, каквото е то, т.е. с съдържанието, условията и обемът на задълженията на стария и н а новия длъжник са едни и същи, освен ако не е уговорено друго. В решение № 207/21.07.2025 г. по к.т.д. № 1861/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, което напълно се споделя от настоящия състав на касационния съд, е разяснено, че посочването на ответницата като съдлъжник в договора, подписан от нея в това й качество, и подаването от нея на искане за отпускане на кредит именно като съкредитоискател обективира волеизявления на всички страни за постигнато между тях съгласие за възникване на солидарна отговорност между длъжниците спрямо кредитора. Дадено е съгласие за задължаване на ответницата заедно с другото лице по договора като 4 съкредитополучател, тъй като тя е поела като нейно основно задължение да изплаща кредита, а то възниква независимо от това на кое от лицата съдлъжници е предадена фактически сумата и как е ползвана, т. е. налице е съгласие за солидарност по чл. 121 ЗЗД. Констатирано е, че в договора и съпътстващите го документи липсва воля за учредяване на поръчителство както от страна на ответницата, така и от страна на банката, тъй като не е обективирано писмено двустранно волеизявление, че ответницата поем а задължения като поръчител, за да се приеме, че е спазена писмената форма за действителност по чл. 138 ал.1 ЗЗД.