Определение № 3324 от 25.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3324 гр. София, 25.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Емил Томов Касационно гражданско дело № 20258002100067 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по делото срещу решение № 2 03.01.2024г по в. гр. д. № 1741/2023 г. на Софийски апелативен съд в различни негови части . С обжалваното от страните – касационни жалбоподатели Е. Б. Д. и Народно събрание на Република България въззивно решение е потвърдено решение № 263481 от 14.12.2022 год., постановено по гр.д.№ 5757/2017 год. по описа на СГС, ГО, 21-ви състав,частично уважил иск на Е. Б. Д. с правно основание чл.2в,ал.1 т.2 ЗОДОВ.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Е. Б.

Д.–К. против Народно събрание на Република България и Българска народна банка, а при условията на евентуалност и срещу Фонд за гарантиране на влоговете в банките с правно основание чл.2в от ЗОДОВ, вр.чл.4, § 3 от ДЕС. Ищцата е вложител по депозитна банкова сметка в „Корпоративна търговска банка“ АД, открита през 2013 г., по която сметка към 17.06.2014 г. се съхранявала сума от 532 408,10 лева. Банката била поставена под специален надзор с решение № 73 от 20.06.2014 г. на управителния съвет на ответника Българска народна банка, като за срок от три месеца било спряно изпълнението на всички задължения и наложена забрана да извършва всички дейности по издадения лиценз. От същия ден ищцата нямала достъп до средствата в банковата си сметка, с което депозитът станал

„неналичен“ по смисъла на Директива 94/19 на Европейския парламент и Съвета, в сила до 14.08.2015 г.Съгласно чл. 1 § 3 подточка i), неналичен депозит означава депозит, който е бил дължим и платим, но не е бил платен от кредитната институция и Директивата е въвела задължение на компетентните органи да установят това колкото е възможно по-скоро, и във всеки случай не по-късно от пет работни , от което следва задължението на ответника БНБ най-късно до 27.06.2014 г. да установи, че депозитите на КТБ са „неналични“ по смисъла на 1

Директива 94/19, което да бъде основание за изплащането на гарантирания минимален депозит от 196 000 лева от Фонда за гарантиране на влоговете в банките в срок от двадесет работни дни. Според исковата молба нарушението на ответника Народно събрание се изразява в неточно транспониране на Директива 94/19 във вътрешното законодателство, като ответникът не е разполагал с дискреционни правомощия да определи различни условия за установяване на неналичност на депозитите и да предвиди други срокове, извън посочените в чл. 1 § 3 буква „i“ и чл. 10 § 1 от Директивата. На това основание, Европейската комисия започнала наказателна процедура № 2014/2240 срещу Република България за неправилно транспониране на чл. 1 § 3 и чл. 10 § 1 от Директивата и за неспазване на принципа за свободно движение на капитали, съгласно чл. 63 от ДФЕС.

Комисията констатирала, че депозитите на вложителите в КТБ били неналични от три месеца, а изискването на българския закон да бъде отнет лицензът на банката като предпоставка за изплащане на гарантираните депозити противоречи на изискванията на Директивата. Ищцата поддържа ,че нарушението на ответника Българска народна банка се е изразило в бездействието на този ответник да приложи пряко разпоредбите на Директива 94/19 на ЕП и Съвета, които дерогират противоречащите им норми на вътрешното право.

Ответникът БНБ е „компетентният орган“ по смисъла на чл. 1 § 3 б. „i“ от Директивата в качеството си на орган, упражняващ надзор на кредитните институции, задължително допълнение на която дейност била защитата на депозитите и непроизнасянето на този орган дали депозитите са неналични на основание чл. 1 § 3 буква“i“ съставлявала нарушение на правото на ЕС. При евентуалност се твърди извършено нарушение от ответника Фонд за гарантиране на влоговете в банките, тъй като след установяване на неналичността на депозитите с решение на БНБ по чл. 115 от ЗКИ от 20.06.2014 г., Фондът не изпълнил задължението си по чл. 10 § 1 от Директива 94/19 да изплати дължимите суми в 20-дневен срок от датата на решението на БНБ. Срокът не е бил удължаван по искане на ФГВБ до БНБ и не е имало основание за това. Неизпълнението на това задължение в срока по Директивата е нарушение на правото на ЕС. В тази са претендирани имуществени вреди в размер на 8 000 лева, представляващи законната лихва върху гарантирания размер на депозита /196 000 лева/ от датата, на която той е следвало да бъде изплатен – 25.07.2014 г.до датата на реалното му изплащане – 04.12.2014 г.,както и 50 000 лева неимуществени вреди, изразяващи се в затруднения във връзка с посрещането на собствените и на близките си нужди, невъзможност за завършване на започнал ремонт,влошаване на отношенията с близките си, чувство за вина и здравословни проблеми.Претендира се и мораторна лихва върху главницата от 50 000 лева за периода от 25.07.2014 г. до датата на предявяване на исковата молба 28.04.2017 г., ,като ответниците са оспорили исковете с твърдения, че не е налице нарушение правото на ЕС, всеки от поотделно и отговорността си.

С потвърденото първоинстанционно решение е присъдена сумата от 7 044.40 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – законна лихва за периода от 28.07.2014 год. до 03.12.2014 год. върху сумата от 196 000 лева ,установена като гарантиран размер на влог на ищцата в Корпоративна търговска банка подлежащ на изплащане към началото на този период ,като при съществено нарушение на правото на ЕС 2 претендираната вреда е причинена от неправилно транспониране на Директива № 94/19/ЕС във вътрешното право на Република България чрез законодателен акт. Искът е отхвърлен до пълния размер от 8000 лева и изцяло в частта му, в която е предявен срещу ответника Българска народна банка. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта,с която са отхвърлени предявените срещу ответниците Народно събрание на Република България и Българска народна банка (БНБ), както и по отношение на евентуалния ответник Фонд за гарантиране на влоговете в банките, искове с правно основание чл.2в от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лева,причинени от неправилно транспониране на Директива № 94/19/ЕС във вътрешното право на Република България чрез законодателен акт на Народното събрание и неприлагане пряко на Директивата от Българска народна банка, както и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на законна лихва върху тази сума за периода от 25.07.2014 г. до 28.04.2017 г. в размер на 14 000 лева. С решението са разпределени и разноските по делото,като ищцата е осъдена да заплати на евентуално сочения ответник Фонд за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) сторени във въззивното производство разноски за адвокат в размер на 2690лв.,като Софийски апелативен съд е оставил без уважение искането на ищцовата страна за изменение на решението в тази част с определение №1276 от 26.04 2024г, постановено по реда на чл.

248,ал.1 ГПК.Срещу определението е постъпила частна жалба от Е. Б. Д.,представлявана от адв. К. Б.. Образуваното ч.гр.д №66/2025г по описа на Трето г.о на ВКС по частната жалба производство по реда на чл. 247, ал.2 ГПК е съединено за разглеждане с настоящето производство поради връзката между делата и обуславящото значение на касационното производство за разпределението на разноските.

Касаторът Е. Б. Д. , представлявана от адв. К. Б. обжалва въззивното решение като незаконосъобразно и необосновано в частта,с която са отхвърлени претенциите по чл.

2в ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата до пълните предявени размери и е отхвърлен изцяло иска за обезщетение за неимуществени вреди с акцесорния иск на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД поради извода на съда ,че не са установени неимуществени вреди, които да са в пряка причинно- следствена връзка със забавянето на плащането на гарантираната част от влога Оспорват се изводите по отношение пасивната легитимация на ответниците БНБ и ФГВБ, като се поддържа ,че те са публични институции , имали свобода на преценка дали да спазят изискванията на Директива 94/19, което не са сторили и за което държавата отговаря .В частната жалба срещу определението по разноските се изтъква ,че в конкретния случай отхвърлянето на една и съща по размер претенция спямо няколко отговорни еманации на държавата води до кумулирането на множество разноски ,макар един от ответниците / процесуални субституенти на държавата / да е приет за отговорен за допуснатото нарушение и това накърнява принципа на ефективността на средството , заради разпоредбата на чл.10,ал.4 ЗОДОВ и начина на нейното прилагане . В случай на съмнение за начина , по който следва да се тълкува принципа на ефикасността и чл.47 от Хартата /ХОПЕС/ защитата посочва въпроси , по които настоящата инстанция да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС : а) принципът на ефективността в чл.47 от Хартата следва ли да се тълкуват 3 като допускащи национално правило ,според което ответник в съдебно производство , в което се претендира обезщетение за нарушение на правото на ЕС ,не е самата държава , а нейни процесуални субституенти – еманации на държавата ,юридически лица,чиито служители са допуснали нарушението. По- специално ,за да ангажира отговорността на държавата ,ищецът следва да посочи като ответници всички институции ,чието поведение е в причинно- следствена връзка с допуснатото нарушение ,които следва да отговарят или солидарно , или при условията на евентуалност? ; б) принципът на ефективността в чл.47 от Хартата следва ли да се тълкуват като допускащи национално правило, според което, ако искът бъде отхвърлен или оттеглен, ищецът понася разноски за адвокатска защита на еманациите на държавата, конституирани като нейни процесуални субституенти в съдебното производство,в което се претендира обезщетение за нарушение на правото на ЕС,като всяка от тях претендира разноски за защита ,изчислени въз основа на пълния размер на претенцията .

В приложено към касационната жалба изложение наред с така поставените въпроси ,които според защитата засягат главното производство , се изтъква основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по процесуалнопрпавните въпроси за (1) задължението на съда да постанови решението си след анализ и оценка на всички събрани доказателства , (2) да направи собствени изводи по възраженията и доводите на страните да изложи мотиви по възраженията на страните и преценката на доказателствата и (3)по реда на чл.266,ал.3 ГПК да допусне доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения, като се изтъква формирана практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи , включчително поради отказа да се допусне поиската съдебно- психологическа експертиза по иска за обезщетение в частта за неимуществени вреди. По въпроса (4) длъжен ли е въззивният съд да приложи разпоредбата на чл.10,ал.4 ЗОДОВ , когато това ограничава правото на достъп до правосъдие,закрепено в чл.6 §1 КЗПЧОС, като се цитира и анализира практика на ЕСПЧ и се сочи противоречие с решение №/ от15.11.2019г на КСРБ относно значението на юриспруденцията на ЕСПЧ като обвързваща националните съдилища - основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК .

Основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК поради противоречие с формирана практика на Съда на ЕС в решения по дела С-571/16 и С- 501/18 се изтъква по обуславящ материалноправен въпрос : (5) има ли БНБ качеството „компетентен орган” по смисъла на чл.1 пар 3 б.i от Директива 94/19ЕО . Основание по чл.280,ал.1 т.3 ГПК се изтъква по въпроса (6) има ли ФГВБ качество на публичноправен орган . Формулираните два въпроса за преюдициално запитване до Съда на ЕС се сочат в т.7 и т.8 от изложение като обуславящи по критерия на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК за развитие на правото и се поставя въпрос(9) от значение ли е за отговора на последния от въпросите обстоятелството ,че всяка държавна институция има назначени юрисконсулти ,а нормативно фиксираният размер на юрисконсултско възнаграждение е в пъти по- нисък от адвокатското възнаграждение ,чиято база се изчислява по наредба №1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.По трите въпроса се подчертава ,че свободата на преценка за държавитечленки на вътрешноправен ред не трябва да прави практически невъзможно или прекалено 4 трудно упражняването на правата , предоставени от правния ред на Съюза ( СЕС по дела С6/90 и С-9/90.Изтъква се и основание по чл. 280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение,след като тази инстанция е поставила в практическа невъзможност ищцата да докаже характера и интензитета на неимуществените вреди и поради изложените в тази и други насоки мотиви