Определение № 712 от 18.12.2023, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 712 гр. Враца, 15.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

Мирослав Д. Досов

Пламен К. Кучев като разгледа докладваното от Пламен К. Кучев Въззивно частно гражданско дело № 20231400500590 по описа за 2023 година

Съдебното производство е по реда на чл.248, ал.3 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по частна жалба вх.№ 7231/19.09.2023 г., подадена от адв.Х. Й., преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество "Д. М.", против Определение № 1142/15.09.2023 г. по гр.д.№ 1555/2022 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с което се отхвърля като неоснователна молбата на адв. Х. Й. за изменение на Решение № 390/24.07.2023 г. по същото дело в частта за разноските.

В жалбата се поддържа, че определението е неправилно. Излагат се съображения, че съдът е бил сезиран с два кумулативно съединени иска - установителен и осъдителен, за всеки от които се дължи отделно възнаграждение съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/. Посочва се, че според чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ минималният дължим размер на адвокатското възнаграждение за всеки от исковете е 400,00 лв., поради което ответникът дължи разноски в общ размер от 800,00 лв., върху който следва да бъде начислен и ДДС.

Навеждат се доводи, че компенсацията на съдебните разноски за ищеца се извършва съразмерно с уважената част от исковите претенции, а в случая са уважени и двата иска.

Изразява се несъгласие с мотивите на районния съд, че адвокатският хонорар следва да бъде определен общо, а не с оглед броя на исковете, както и че не следва да се прилага механизма за преразпределянето му, приложим при заплащането на държавната такса, която се дължи за всеки иск поотделно. Излагат се аргументи, че законът предвижда компенсиране на заплатените от ищеца такси и разноски в една обща разпоредба, а адвокатското възнаграждение е част от съдебните разноски и също подлежи на преразпределяне съразмерно с уважената част от исковете, поради което следва да бъде съобразен броя на предявените уважени искове. В тази насока се извършва позоваване на практика на ВКС.

На следващо място в жалбата се посочва, че адвокатските услуги не са освободени от заплащане на ДДС, поради което и съобразно § 2а НМРАВ на процесуалния представител на ищеца следва да бъде начислен дължимия данък върху възнаграждението с оглед представените доказателства за регистрация по ДДС.

Жалбоподателят навежда и доводи, че осъдителният иск за връщане на платеното по договора е обусловен от иска за обявяване на нищожността му. Счита, че право на ищеца 1 е да прецени в какъв обем е търсената защита, която в случая е съобразена със съдебната практика, според която за да бъде уважен иска по чл.55 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ следва договорът да е бил прогласен за недействителен.

В жалбата се твърди, че извършеното от съда тълкуване на практиката на СЕС е превратно и не е съобразено Решение от 27.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С428/16, като отново се посочва, че в случая са предявени два иска, поради което е приложима разпоредбата на чл.2, ал.4 и ал.5 НМРАВ и се дължи възнаграждение върху всеки от исковете поотделно. В тази насока се извършва позоваване и на практика на ВКС, вкл. и постановена такава след решението на СЕС.

Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и осъждане на ответника да заплати на жалбоподателя сумата от още 480,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение по втория иск.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 8173/01.11.2023 г. от насрещната страна "Вивус.БГ" ЕООД, подаден чрез пълномощника му юрисконсулт И. И., в който се оспорва основателността на частната жалба.

На първо място се поддържа, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, тъй като размерът на присъденото адвокатско възнаграждение е съобразен с практиката относно присъждането на възнаграждение при кумулативно съединени искове, основаващи се на едно правоотношение, което в случая е свързано с валидността на клауза от договора за кредит. Ответникът по жалбата счита, че в случая дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено в размер на 480,00 лв. с ДДС съобразно чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ, както и че разпоредбата на чл.2, ал.5 от същата Наредба не намира приложение, тъй като предявените искове се основават на един и същи правопораждащ факт - клауза към договор за кредит. Намира, че след като и двата иска касаят едно и също правоотношение, материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове.

Според ответника, претендирането на адвокатско възнаграждение за всеки един от съединените искове е нарушаване на изискването на чл.40 от ЗА за добросъвестно упражняване на професията и е налице злоупотреба с процесуални права от страна на пълномощника на ищеца, каквото чл.57, ал.2 от Конституцията на РБ не допуска.

Най-сетне в отговора се извършва позоваване на Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 г. на СЕС, като се изтъква, че тази практика има превес над националната и следва да бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение, съобразени с липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и с това, че дори и да не е бил предявен установителен иск, по въпроса за нищожността на клаузата от договора съдът дължи преюдициално произнасяне, за да достигне до извод относно основателността на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД.

В обобщение се сочи, че адвокатско възнаграждение в размер на 960,00 лв. с ДДС се явява прекомерно, необосновано, неразумно и несправедливо завишено, поради което районният съд правилно е определил възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС по предявени искове, основаващи се на един и същи правопораждащ факт, който предполага еднакъв интерес и защита на права, и отговаря на изискванията за справедливост и пропорционалност съгласно ясно очертаните критерии от СЕС.

Прави се искане за оставяне без уважение на подадената частна жалба и потвърждаване на обжалваното определение.

При първоначално извършената проверка на редовността на частната жалба, съдът е констатирал, че същата е подадена от адв.Х. Й., без обаче да са налице доказателства на същата да е учредена надлежно представителна власт от Еднолично адвокатско дружество "Д. М." за производството по обжалване на определението, касаещо присъждане на разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Ето защо с Определение № 624/22.11.2023 г. въззивният съд е дал указания за представяне на надлежно упълномощаване на адв.Х. Й. от жалбоподателя Еднолично адвокатско дружество "Д. М.“. Със същото определение въззивният съд е дал указания на Еднолично адвокатско дружество "Д. М.“ да заяви дали поддържа извършеното 2 от адв. Й. процесуално действие по подаване на частната жалба.

По делото е постъпила молба вх.№ 7886/11.12.2023 г. от Еднолично адвокатско дружество "Д. М.", представлявано от управителя Д. М. М., с която се представя пълномощно и се посочва, че дружеството потвърждава всички извършени до момента процесуални действия от адв.Й., включително депозираната жалбата.

С оглед така извършеното потвърждаване, настоящият съдебен състав приема, че са отстранени нередовностите на частната жалба и същата следва да бъде приета за разглеждане.

Настоящият състав приема, че частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана и с правен интерес страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящия съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Козлодуй е сезиран с искова молба на А. С. А., подадена чрез адв.Х. П.

Й., преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество "Д. М., с която против "Вивус БГ" ЕООД са предявени следните искове:

1/ Иск за прогласяване нищожността на клаузата от сключен между страните договор за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане;

2/ Иск за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата 109,60 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за кредит, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане.

Образувано е гр.д.№ 1555/2022 г. по описа на РС-Козлодуй и с постановено по същото дело Решение № 390/24.07.2023 г. предявените искове са уважени изцяло като е прието за установено на основание чл. 10а вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. с чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД вр. с чл. 143, ал.1 ЗЗП вр. с чл. 146 ЗЗП, че предвидената в сключения между А. С. А. и "Вивус.БГ" ЕООД Договор за кредит № ***/07.10.2020 г. клауза за "такса бързо разглеждане" е нищожна като на добрите нрави и на основание чл.55, ал.1 ЗЗД е осъден ответника "Вивус.БГ" ЕООД да заплати на ищеца А. С. А. сума в общ размер на 109,60 лв., представляваща платена без основание "такса бързо разглеждане", ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба на 01.12.2022 г. до окончателното й изплащане. Със същия съдебен акт "Вивус.БГ" ЕООД е осъдено да заплати на А. С. А. разноски в размер на 100,00 лв., както и на основание чл.38, ал.2 от ЗА да заплати на Еднолично адвокатско дружество "Д. М." сумата от 480,00 лв. с ДДС за оказана правна помощ на ищеца А. С. А..

По делото е депозирана молба от адв.Х. П. Й., преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество "Д. М., с която се иска решението да бъде изменено по реда на чл.248 ГПК в частта, в която в полза на Еднолично адвокатско дружество "Д. М." е присъдено възнаграждение от 480,00 лв. с ДДС и и се иска същото да бъде увеличено до размер от 960,00 лв. с ДДС, тъй като по делото са предявени обективно кумулативно съединени два иска – установителен и осъдителен, за всеки от които се дължи отделно възнаграждение съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ по 400 лв. или общо 800 лв. плюс дължимият данък върху добавена стойност.

С обжалваното Определение № 1142/15.09.2023 г. РС-Козлодуй е отхвърлил като неоснователна молбата на адв. Х. Й. за изменение на решението.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Основният правен спор между страните се свежда до това дали на пълномощника на ищеца, осъществил безплатна правна помощ в условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, следва да 3 бъде присъдено отделно адвокатско възнаграждение за всеки от предявените обективно съединени искове.

Приложима към разрешаването на този спор е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения , според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.

Настоящият съдебен състав намира, че посочената разпоредба не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост.

Основание за този извод на първо място дава фактът, че с нормата на чл.36, ал.2, изр.второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител - вж ТРОСГТК № 6/2012 г. С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт.

Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производството, тъй като ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от същите, т.е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.