Решение № 611 от 23.10.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 611 гр. София, 22.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев при участието на секретаря Райна Г. Стоименова като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20248002100783 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез К. Господинова- прокурор в Апелативна прокуратура- София, против Решение №40 от 11.01.2024г. по в. гр. д. №1598/2023г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е било отменено Решение №1706 от 04.04.2023г. по гр. дело № 5115/2022г. по описа на СГС, ГО, I-6 състав, в частта му, с която предявеният от Ц. П. П. против Прокуратура на РБ осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, е отхвърлен за сумата от 15000 лв., представляваща разликата между присъденото от първата инстанция обезщетение от 5000 лв. и приетото за дължимо обезщетение от 20000 лв., като вместо това Прокуратурата на РБ е била осъдена да заплати Ц. П. П., ЕГН 560486754, допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лв., представляваща разликата между присъденото обезщетение от 5000 лв. и установеното за дължимо от 20000 лв., търпени в следствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление по чл.343, ал.1, б. „б“, пр.2 вр.чл.342, ал.1, пр.3 НК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.10.2020г. до окончателното изплащане, и е било потвърдено Решение №1706 от 04.04.2023г. по гр. дело № 5115/2022г. по описа на СГС, ГО, I-6 състав, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. П. П. сумата от 5000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, ведно със законната лихва, считано от 31.10.2020г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение по отношение на определения размер 1 на обезщетението за неимуществени вреди- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото в полза на ищеца обезщетение.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Ц. П. П., ЕГН 560486754, чрез пълномощника му адв. М. С., с който изразява становище за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима.

С определение №2480 от 21.05.2024г. по настоящото гр. д. №783/2024г. на ВКС, четвърто гражданско отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от Прокуратурата на Република България част, по въпроса за критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Касационното обжалване е допуснато, за да бъде извършена проверка за съответствието на въззивното решение с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, ТР № 3/22.04.2005г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д.

№ 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и др./.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 от ГПК, приема следното:

По правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване:

Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г . понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/.

Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за

2 неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело.

По въпроса за начина на определяне на паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди също е налице трайно установена съдебна практика. Съгласно същата /Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.;

Решение№ 253 от 27.10.2016г. на ВКС по гр.д.№457/2016г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017г., трето г.о. и др./ принципът на справедливост п о чл. 52 от ЗЗД изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя според вида и тежестта на причинените физически или психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай обстоятелства, относими към търсената обезвреда.

Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от обществено-икономическите условия в страната, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване, а трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, 3 което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.

По същество на касационната жалба:

От фактическа страна по делото няма спор, че на 08.06.2018г. ищецът Ц. П. П. е бил привлечен като обвиняем за това, че на 08.04.2018г., около 22.35 ч. в гр.София, при управление на л.а. Хюндай Соната с рег.№ СА 0445, нарушил правилата за движение- чл.20, ал.2 от ЗДвП, като не е предприел аварийно спиране за избягване на ПТП с пресичащ пътното платно пешеходец, в резултат на което му причинил средна телесна повредапрестъпление по чл.343, ал.1, б. „б“, пр.2 вр.чл.342, ал.1, пр.3 НК. Въз основа на внесен от прокуратурата обвинителен акт срещу ищеца било образувано НОХД № 13759/2018г. на СРС, приключило на първа инстанция с решение от 30.01.2019г., с което ищецът е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение, като на основание чл. 78А от НК е освободен от наказателна отговорност и са му наложени административни наказания- глоба в размер на 1300лв и лишаване от право да управлява МПС за срок от шест месеца.

Решението е било обжалвано от ищеца, като с влязла в сила присъда от 12.10.2020г. по ВНОХД № 1071/2019г. на СГС ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение. По време на наказателното производство спрямо него не е била вземана мярка за неотклонение. От представените по делото писмени доказателства се установява, че съгласно ЕР на ТЕЛК от 24.02.2015г. на ищеца е била определена 76 % трайно намалена работоспособност, поради инсулинозависим захарен диабет, диабетна полиневропатия и ретинопатия, артериална хипертония II степен умерена, дискова херния и радикулопатия, а съгласно ЕР на ТЕЛК от 30.11.2021г. му е била определена 100 % трайно намалена работоспособност, наложена от ампутация на лява подбедрица, поради диабетна гангрена, захарен диабет с инсулинови нужди, артериална хипертония, микроангиопатия и диабетна ретинопатия. От заключението на изготвената по делото съдебно- медицинска експертиза се установява, че ищецът е бил на системно лечение с инсулин по повод заболяванезахарен диабет, диагностициран през 2002г., и с хипертонична болест с давност 5-6 години, възникнала след прекаран миокарден инфаркт; бъбречна недостатъчност с давност 2 години; с проблеми със зрението от 5-6 години, по повод на които е проведена лазерна коагулация през 2020г. заради диабетна ретинопатия. В периода 2016-2017г. многократно е лекуван в УМБАЛСМ Пирогов по повод флегмон на ляво ходило, като е извършена ампутация на четвърти пръст, а по-късно на палец. Част от лявото ходило е било ампутирано през м.12.2019г. в МБАЛ Св.София, а ампутация на ниво под коляно е била осъществена през м.02.2020г. във ВМА. Здравословното състояние на ищеца е било влошено преди 08.06.2018г. в резултат на захарен диабет с усложнения с давност от 20 години. В периода 08.06.2018г.- 12.10.2020г. е настъпило влошаване на здравословния статус, наложили две ампутации в кратък времеви интервал и е поставена диагноза тревожно разстройство на психиката. Според изводите на експерта влошаването се дължи както на давността на заболяването, така и на влошения контрол над него в резултат на преживения стрес по време на воденото срещу ищеца наказателно производство, който е скъсил времето за изява на усложненията от захарния диабет. От психологическата експертиза, приета по делото, се 4 установява, че ищецът страда от изразена тревожност, за овладяването на която се препоръчва медикаментозно лечение. В резултат на тревожността ищецът има депресивни изживявания, апатичен е и емоционално лабилен, със снижена концентрация. Психическото му състояние е последица от пътния инцидент от 08.04.2018г. и образуваното по повод на него наказателно производство, които възприел тежко и като стресогенен фактор се отразили трайно и неблагоприятно на психиката му. От показанията на разпитаната по делото св. Касапска /семейна приятелка на ищеца/ се установява, че преди 2018г. той бил весел човек, събирали се често, пътували заедно. След случая с произшествието и по време на наказателното производство се променил, затворил се, не искал да контактува с хора.