Решение № 128 от 07.05.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 128 гр. Варна, 07.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Диана Д. Митева

Даниела Д. Томова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно търговско дело № 20243001000304 по описа за 2024 година

Производство по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба въззивна жалба от „Юробанк България“ АД, чрез адв. Д. М., срещу решение № 14/20.03.2024 г., по търг. дело № 46/2022 г. по описа на Окръжен съд – Варна, в неговата отхвърлителна част, с която съдът е отхвърлил предявения от „Юробанк България“ АД иск за установяване, че Е. Й. С дължи сумата над 35117,13 лв. до пълния претендиран размер от 44388,32 лв., представляващи дължимата главница по договор за потребителски кредит № 0010-0164-1012-0004413/11.04.2018 г., за периода от 30.09.2019 г. до 27.07.2021 г.; възнаградителна лихва за периода от 30.09.2019 г. до 29.09.2020 г.; наказателна лихва за просрочие (обезщетение за забава на просрочени плащания) от 30.09.2019 г. до 12.03.2020 г.; наказателна лихва за просрочие (обезщетение за забава на просрочени плащания) от 14.05.2020 г. до 27.07.2021 г.; нотариални такси за периода от 30.06.2021 г. до 27.07.2021 г.; застраховки за периода от 30.06.2021 г. до 27.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.07.2021 г. до окончателно изплащане на задължението.

Във въззивната жалба се поддържа оплакване за незаконосъобразност на обжалваното решение. Смята се, че е неправилен извода относно приложимия лихвен процент по договора, размера на наказателните лихви, разходите по уведомяване и начина, по който следва да бъде изчислено задължението с оглед платената от длъжника сума в размер на 5500 лева. Сочи се, че посоченият референтен лихвен процент по чл. 7 от договора се формира от два компонента (индексът SOFIBOR и индивидуално договорена фиксирана надбавка), като един от тези компоненти не зависи от волята на банка, а се определя от свободния пазар и от регулатор. Затова смята, че клаузата на договора не е неравноправна, доколкото промяната на пазарния индекс, формиращ референтния лихвен процент, не е под контрола на банката. По отношение договорната клауза на чл. 8, ал. 2 от договора, счита, че тъй като изрично 1 са посочено при какви обстоятелства може да настъпи евентуална промяна на лихвените проценти и какъв е начина на формиране на новия размер на лихвата, то клаузата не е неравноправна. Смята сумата заплатена за такси по повод уведомяване длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането за дължима. Иска се отмяна на обжалваното решение.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Е.

Й. С., чрез адв. И. Д.. Поддържа се, че въззивната жалба е неоснователна. Като правилни се сочат изводите на първата инстанция относно наличието на неравноправни клаузи в договора, които смята за непротивопоставими на потребителя.

Споделя посоченото в съдебната експертиза, че е налице погасяване на част от кредита със сумата от 5500 лв., която правилно е приспадната към дължимия размер на вземането. Моли жалбата да се остави без уважение. Иска разноски за производството пред въззивния съд.

Страните в проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, представлявани от процесуалните си представители вземат становища по жалбата съответно писмения отговор. Отправят се насрещни искания по сторените в производството разноски.

За да се произнесе въззивният състав съобрази следното:

Първата инстанция е била сезирана с предявен иск за установяване на вземането на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД като кредитодател спрямо Е. Й. С. по договор за кредит № 0010-0164-1012-0004413/11.04.2018 г., съобразно който на ответната страна е предоставена сумата в размер на 40 000.00 лева. Поради преустановяване на плащането на дължите месечни вноски по кредита, вземанията на банката, произтичащи от кредитния договор са обявени за предсрочно изискуеми, за което ответникът е уведомен с покана, получена от него на 29.09.2020 година. В срока за доброволно изпълнение не било извършено плащане, което довело до необходимостта от провеждане на заповедно производство и издаване на заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417, ал.1, т.2 от ГПК и изпълнителен лист. От длъжниците постъпило възражение в сроковете по чл.414, ал.2 от ГПК, което било положителна процесуална предпоставка за водене на настоящото производство. Ищецът претендира да се установи със сила на присъдено нещо съществуването на вземане на банката от ответника в общ размер на 44 388.82 лв., от които 36 066.90 лв. – главница за периода от 30.09.2019 г. до 27.07.2021 г.; 5 630.66 лв. – възнаградителна лихва за периода от 30.09.2019 г. до 29.09.2020 г.; 558.57 лв. – наказателна лихва за просрочие (обезщетение за забава на просрочени плащания) от 30.09.2019 г. до 12.03.2020 г.; 1 780.22 лв. – наказателна лихва за просрочие (обезщетение за забава на просрочени плащания) от 14.05.2020 г. до 27.07.2021 г.; 114.00 лв. – нотариални такси за периода от 30.06.2021 г. до 27.07.2021 г.; 238.47 лв. – застраховки за периода от 30.06.2021 г. до 27.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.07.2021 г. до окончателно изплащане на задължението.

Ответната страна е подала писмен отговор като основните му възражения са свързани с наличието на неравноправни клаузи от чл.7 до чл.10, включително. Чл.13, ал.1, б. „а“ от договора е нищожна, поради противоречие със закона, тъй като не отговаря на изискванията на чл.10а, ал.4 от ЗПК и недействителност на кредитния договор на основание чл.22 от ЗПК. На следващо място ответникът оспорва да е получил и подписал поканата, с която кредита е обявен за предсрочно изискуем.

2

Съдът, въз основа на твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

При преценка редовността на жалбата настоящата инстанция констатира, че същата е подадена в преклузивен срок, от легитимирана страна, чрез надлежно упълномощени процесуални представители; редовно администрирана.

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството е допустимо. Предявен са положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК с предмет установяване съществуването на вземането по издадена заповед за незабавно изпълнение. Изпълнен е специфичния фактически състав на предявения иск.

Предпоставките за предявяване на иска са кумулативно установени. При съобразяването им, необвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство, настоящият състав на съда намира искът по чл. 422, ал. 1 ГПК за надлежно предявен.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част, по правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата.

Доколкото кредитът е предоставен от кредитна институция по смисъла на чл.3а от ЗКИ и е поет от физическо лице, за което няма данни да е действало в рамките на професионалните си интереси, приложение намират и чл.143 – 148а ЗЗП. Сключеният договор се регламентира от ЗКП по арг. от чл. 1 т. 1 и т. 2 от с.з.

Безспорни в настоящото производство са обстоятелствата, свързани с възникналата облигационна връзка между банката и длъжника по силата на договор за кредит. Длъжникът не оспорва преустановяването на плащанията по договора. Пред настоящата инстанция обстоятелствата около обявяването предсрочната изискуемост на кредита и въпроса за получаването на поканата не са спорни и са изключени от предмета на проверка. Основният спорен въпрос е свързан с размера на претенцията и противопоставимостта на определи клаузи от договора на длъжника с оглед потребителския характер на правоотношението и засилената потребителска защита.

Ответникът, позовавайки се на чл.22 от ЗПК, счита, че кредитния договор е недействителен, тъй като съдържа нищожни клаузи. За разлика от опорочаването на формалните консенсуални сделки до отричане на самата облигация (предвидено в чл.

26 ал.2 ЗЗД като абсолютна недействителност), правилото на чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК отразява и реалната същност на всяка кредитна сделка, по която задълженията на потребителя възникват само след като доставчикът на услугата вече е престирал парична сума. В настоящата хипотеза безспорно е налице престиране на сума от страна на банката. Обстоятелство, което се установява и от допуснатата експертиза от първата инстанция и е неоспорено от длъжника. Затова, въпреки ясно прогласената недействителност на всяко съглашение за възмездно кредитиране на потребител, който не е заявил писмено съгласието си по съществените реквизити (по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК), се съхранява само онова съдържание, което се поражда от конклудентно изявено съгласие за временно ползване на реално предаден в заем главница, респективно и имплицитно съдържащо се в него задължение за връщане на сумата в разумен срок след поискването й от заемодателя. Целта на 3 специалната защита на потребителя не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване на обвързаността на потребителя с породени от неформално договаряне неясни за потребителя или накърняващи баланса на интересите на насрещните страни уговорки. Предвиденото в чл. 23 ЗПК специално правило за връщане на главницата по получения кредит не поражда ново основание на вземане за чистата стойност, нито реституция на дадената сума по повод несъществуващ (недействителен) договор, а е израз на съхранено остатъчно задължение на същото договорно основание, на което е била и получена дадената главница. В този смисъл е установената практика (решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. дело № 3855/2021 г., ІV ГО, решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I ТО, решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III ГО и др.).

С оглед на несъмнено доказаното, чрез проявите на ползване на кредита, съгласие на кредитополучателя с временното предоставяне на главницата по сметката му, въззивният съд намира, така както това е приела и първата инстанция, че в отношенията между банката и нейния клиент следва да се приложи именно правилото на чл. 23 ЗПК.

Въззивната инстанция споделя и практиката по приложението на чл.146, ал.5 от ЗЗП, съгласно която наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В конкретния случай ответникът се явява потребител на финансова услуга по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП, поради което следва да се приложат разпоредбите на действащия ЗЗП в сила от 10.06.2006 г., отнасящи се до защита на потребителя от неравноправните клаузи в потребителските договори.

Неравноправните клаузи в потребителските договори са нищожни, освен ако са индивидуално уговорени със страната. Тежестта за доказването на тази индивидуална уговореност на договорните клаузи е върху търговеца доставил услугата.

Основно възражение на въззивника е свързано с приложението на чл. 7 от договора и опреД.ето на лихвените проценти по кредита. Неравноправността на клаузата следва да се прецени на плоскостта на засилената потребителска защита, правилата за информираност и индивидуално договаряне с потребителя и ясното и конкретно запознаване с метода и условията на промяна на лихвените проценти. В чл.7, ал. ал.2, 4, 5 и 6 от договора е уредена възможността, банката да променя (актуализира) уговорения с договора референтен лихвен процент и начина на неговото формиране. В чл.8, ал.2 от договора е предвидено банката едностранно, по своя преценка да увеличи лихвения процент над договорения, като прилага по договора фиксирана надбавка плюс 2.5%, без да са посочени обективни, външни, независещи от банката, причини, които налагат промяната.