Решение № 3276 от 22.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3276 гр. София, 20.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Снежана П. Т.а като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100501268 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20071731 от 16.12.2022 г. по гр.д.№ 54022 по описа за 2019 г. на СРС, Трето ГО, 138 състав се:

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Г.П.“ – МВР, да заплати на А. Б. Т., на основание чл. 187, ал. ал.7 вр. с ал.5, т. 2 от ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 вр. чл.

178, ал. 1, т. 3 ЗМВР, сумата от 3 184,26 лв., представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд в дневен за периода от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска на 24.09.2019 г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 458,12 лв., представляваща лихва за забава върху дължимото допълнително възнаграждение за извънреден труд, за периода от 01.07.2017 г. до 30.06.2019 г.

Постъпила е въззивна жалба от Главна дирекция „Г.П.”- МВР“ , 1 ответник пред СРС. Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.

Сочи, че положеният от ищеца /пред СРС/ извънреден труд е изплатен; това се установявало от събраните по делото писмени доказателства. Спазването на общото трудово законодателство се установявало от заключението на съдебно-икономическата експертиза. Счита, че са неприложими правилата на НСОРЗ, тъй като ЗМВР е специален закон. С оглед постановеното решение № С-262/2020 г. на СЕС първоинстанционното решение се явявало постановено в нарушение на чл.633 ГПК. Счита, че ответника не попада под закрилата на чл.188, ал.2 ЗМВР. Не се следвало и възнаграждение за инструктаж 30 минути преди всяка смяна ведно с лихва за забави законна лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, тъй като такова не било предвидено в чл.23, ал.1 от Наредба № 8121з36/07.01.2020 г.

Иска се да бъде отменено първоинстанционното решение и да се постанови друго, с което претенциите да бъде отхвърлени. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- А. Б.

Т., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Сочи, че решението е подробно и аргументирано. Претенциите му били доказани от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Относно заплащането на възнаграждение за провеждане на инструктаж преди всяка смяна ответникът не бил направил оспорване пред СРС. Напротив, бил направил признание за провеждането на такъв, както и описал как се извършва този инструктаж.

Провеждането на такъв се подкрепяло от разпита на свидетеля, както и от заключението на вещото лице. Незаплатеният извънреден труд за инструктаж за периода от 01.07.2016 г.- 30.06.2019 г. възлизал на 209 часа или дължима била сумата в размер на 1438,70 лв. лихвата за забавено издължаване- 207,65 лв. като се позовава на т.1.3 от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 19.12.2022 г.

Въззивната жалба е подадена на 23.12.2022 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 2

ГПК.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че спорните между страните въпроси са свързани с това дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ - в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от посочената наредба, или следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, както и дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл.

9, ал. 2 НСОРЗ.

Прието е още, че дневното работно време е обичайното работно време.

Нощен бил трудът, който се полага от 22.00 ч. до 06.00 ч. съгласно чл. 140, чл. 141, ал. 2 КТ. Трудовото законодателство изхождало от идеята за принципна допустимост на работата през нощта, като я съчетавало с мерки за ограничаване на нейното неблагоприятно влияние върху работника или служителя - специална закрила /чл. 140, чл. 140а, чл. 149 и чл. 261 КТ/, която произтичала от оценката за повишената вредност на работата през нощта за човешкия организъм - чрез нея се нарушавали обичайните за тази част на денонощието биологични функции на човешкия организъм, тя изисквало поголямо напрежение, водела до по-бърза и по-голяма умора, променяла реда на почивките на работника или служителя, нарушавала обичайния ритъм на неговия личен живот. Положеният нощен труд се отчитал и се заплащал увеличено в сравнение с дневния. Увеличението се изразявало на първо място в запазването на ставката за дневното работно време, като изравняването се извършвало със съответни коефициенти в зависимост от начина на изчисляване и отчитане на работното време /подневно или сумирано/ 3 съгласно чл. 9, ал. 2 НСОРЗ и на второ място - в заплащане на допълнително трудово възнаграждение към така увеличеното възнаграждение, чийто минимален размер бил установен в чл. 8 НСОРЗ. Оправданието за това допълнително заплащане на нощния труд било в по-големия разход на умствена и физическа енергия от престираната работна сила от работника или служителя и необичайното за биологичния ритъм на човека време от денонощието, през което трудът се полагал като в този смисъл било приетото в Решение № 14 от 27.03.2012 год. на ВКС по гр.дело № 405/2011 год., IV г. о., ГК.

Съгласно разпоредбата на чл. 176 ЗМВР, брутното месечно трудово възнаграждение на държавните служители на МВР се състояло от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. В чл. 179, ал. 1 ЗМВР било предвидено, че на държавните служители се изплаща допълнително възнаграждение за полагане на труд през нощта от 22.00 ч. до 6.00 ч., а в чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 ЗМВР /приложима редакция на закона – изм. и доп. обн. ДВ, бр. 81 от 2016 год./ - че работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период - за служителите, работещи на смени, като извънредният труд се заплащал с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР била 8 часа дневно и 30 часа седмично при 5-дневна работна седмица - чл. 187, ал. 1 ЗМВР /приложима редакция на закона - изм. и доп. обн. ДВ, бр. 81 от 2016 год./. Работното време на държавните служители се изчислявало в работни дни – по дневно, а за работещите на 8-, 12- или 24часови смени - сумирано за тримесечен период - чл. 187, ал. 3, изр. 1 ЗМВР.

При работа на смени било възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следвало да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период - чл. 187, ал. 3, изр. 3 ЗМВР.

Според чл. 187, ал. 9 ЗМВР, редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определял с наредба на министъра на вътрешните работи. През процесния 4 период била действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 год. за реда за организация и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерство на вътрешните работи, издадена от министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 60 от 02.08.2016 год., в сила от 02.08.2016 год., отм., бр.

3 от 10.01.2020 год., в сила от 10.01.2020 год., Решение № 16766 на ВАС на РБ - бр. 4 от 14.01.2020 год. В чл. 3, ал. 3 от наредбата било предвидено, че за държавните служители от МВР е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 06.00 ч., като работните часове не следвало да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период, а в чл. 31 - че отработеното време между 22.00 ч. и 06.00 ч. се отчитало с протокол, като били посочени лицата, които го изготвят, сроковете за това и начинът на отчитане на броя отработени часове. В посочения подзаконов нормативен акт обаче липсвало правило за трансформиране на нощния труд в дневен /за разлика от чл. 31, ал.

1 от Наредба № 8121з- 407 от 11.08.2014 год., отм. с Наредба № 8121з-592 от 25.05.2015 год., съгласно който при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 ч. и 06.00 ч. за отчетния период се умножавал по 0.143, като полученото число се сумирало с общия брой отработени часове за отчетния период/.

Същевременно съгласно нормата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР, държавните служители, полагащи труд за времето между 22.00 ч. и 06.00 ч., се ползвали със специална закрила по КТ. При липсата на правило за отчитане на нощния труд в специалния закон - ЗМВР /до изменението на чл. 187, ал. 4 със ЗИДЗМВР от м.юли 2020 год./ и в наредбата, издадена по чл. 187, ал. 9 ЗВМР, то при сумирано отчитане на работното време на служителите от МВР, работещи по служебно правоотношение, следвало да се прилага субсидиарно правилото за трансформиране на нощните часове в дневни, установено в чл.

9, ал. 2 НСОРЗ. Да се приемело противното означавало да се допуснат различни системи на отчитане на нощния труд от служителите в МВР и от работниците по трудово правоотношение, въпреки че те изразходвали психическа и физическа енергия и извършват полезна трудова дейност в една и съща част от денонощието /работно време/ и при едни и същи вредни за здравето последици, което щяло да доведе до нарушаване на принципа за равностойно третиране, закрепен в чл. 6 от Конституцията на Република 5

България и чл. 14 ЕКЗПЧОС /така било прието и в Решение № 311 от 08.01.2019г.год. на ВКС по гр.дело № 1144/2018 год., IV г. о., ГК/.

С Решение на съда на ЕС от 24.02.2022 год., постановено по дело С262/2020 /образувано по преюдициално запитване, отнасящо се до тълкуването на чл. 12, б. „а“ от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 относно някои аспекти на организацията на работното време, както и на чл. 20 и 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз, отправено в рамките на спор между служител и ГДПБЗН към МВР по повод отчитането и заплащането положените часове нощен труд/ макар да не бил даден конкретен отговор на въпроса за приложението на общата правна уредба на България в правоотношенията с държавните служители /служителите на МВР/, доколкото тълкуването на национални правни норми не било обхвата на компетентността на СЕС, било прието, че националното ни право видимо изключва държавните служителите на МВР като полицаите и пожарникарите от обхвата на общия правен режим, който предвиждал ограничение от седем часа на нормалната продължителност на нощния труд, от една страна, а от друга, не предоставял на тези държавни служители възможността за преобразуване на нощния труд в дневен. Също така било посочено, че Директива 2003/88 не налага да се приемат мерки, с които да се установи разлика между нормалната продължителност на нощния труд и нормалната продължителност на труда през деня, т.е Директивата не налагала да се приеме особена норма, която специфично да урежда нормалната и пределна продължителност на нощния труд, при условие че тази продължителност е ограничена в съответствие с изискванията, произтичащи от чл. 8 на Директивата /осем часа/. При всички случаи обаче за тези работници от публичния сектор като полицаите и пожарникарите трябвало да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на полагания от тях нощен труд, а чл. 20 и 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябвало да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, включително за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и 6 разумен критерий, т.е. да е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и да е съразмерна на тази цел.