Определение № 799 от 09.03.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 799 гр. София, 09.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20251800500643 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

С решение № 40 от 30.01.2026 г. по възз. гр. д. № 643/2025 г. по описа на СОС след частична отмяна на решение № 4714 от 15.03.2025 г. по гр. д. № 35469/2023 г. по описа на РС – София, Софийски градски съд е осъден да заплати на Е. Е. К. сумата от 2500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на т. д. № 5720/2014 г. по описа на СГС в разумен срок, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума за периода от датата на подаване на исковата молба - 27.06.2023 г., до окончателното изплащане, като е отхвърлено искането ответниците Софийски апелативен съд и Върховен касационен съд да бъдат осъдени да заплатят солидарно с ответника Софийски градски съд горните суми. С решението Софийски градски съд е осъден да заплати на Е. Е. К. и сумата от 1.25 лв., равняваща се на 0.64 €, представляваща направени във въззивното производство по делото разноски за държавна такса съразмерно с уважената част от въззивната жалба, а на процесуалния представител на въззивницата адвокат В., е осъден да заплати сумата от 390 лв., равняваща се на 199.40 €, представляваща адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, определено по реда на чл. 38 ЗАдв. за оказана на Е. Е. К. безплатна адвокатска помощ във въззивното производство по делото, съразмерно с уважената част от въззивната жалба.

С решението освен това въззивницата Е. Е. К. е осъдена да заплати на въззиваемия Софийски градски съд сумата от 150 лв., равняваща се на 76.69 €, на въззиваемия Софийски апелативен съд е осъдена да заплати сумата от 200 лв., равняваща се на 102.26 €, а на въззиваемия Върховен касационен съд е осъдена да заплати сумата от 200 лв., равняваща се на 102.26 €, като горните 1 суми представляват юрисконсултски възнаграждения за процесуално представителство във въззивното производство по делото съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба.

На 02.02.2026 г. е постъпила молба от въззивницата Е. К. чрез процесуалния й представител адв. В. с искане, квалифицирано от подателя на молбата като такова за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. В. за първоинстанционното производство в размер на 199.40 € с вкл. ДДС и чрез намаляване на присъдените в полза на въззиваемите Софийски градски съд и Софийски апелативен съд юрисконсултски възнаграждения съответно от размера от 76.69 € на размера от 25.56 € по отношение на Софийски градски съд и от размера от 102.26 € на размера от 25.56 € по отношение на Софийски апелативен съд.

В срока за отговори на молбата са постъпили отговори само от двама от въззиваемите – СГС и САС, в които молбата е оспорена.

Настоящият въззивен състав след запознаване с молбата намира следното:

В частта, в която се иска изменение на постановеното въззивно решение чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. В. за първоинстанционното производство в размер на 199.40 € с вкл. ДДС молбата следва да бъде разгледана като такава за допълване на въззивното решение, но не по реда на чл. 248 ГПК, а по реда на чл. 250 ГПК /както е изложено и в отговора на молбата, постъпил от въззиваемия СГС/. Това е така, тъй като по реда на чл. 248 ГПК се допълва и/или изменя решението в частта за разноските само досежно разноските, претендирани за производството пред тази съдебна инстанция, която е постановила решението, чието изменение и/или допълване се иска. Произнасянето на висшестоящия съд чрез присъждане на разноски за производството пред предходната инстанция, респ. отхвърлянето на искане за присъждане на такива разноски, е резултат от изхода на делото при извършената инстанционна проверка на обжалвано решение, а не е предмет на производство по чл. 248 ГПК. Съответно при липса на такова произнасяне поради пропуск на съда или твърдение на страната, че е налице такъв пропуск на съда, решението подлежи на допълване или отказ за това по общия ред на чл. 250 ГПК за допълване на решения /доколкото в случая исканото допълване касае само разноските за първоинстанционното производство, въззивният съд следва да се произнесе по посочения ред, но с определение/.

Молбата в горепосочената част е процесуално допустима. В тази връзка следва да се отбележи, че настоящият въззивен състав не споделя съображенията на въззиваемия СГС за недопустимост на молбата в тази част /в какъвто смисъл съставът тълкува изложеното в абзац 3-ти на 1-ва стр. от отговора, постъпил от СГС/, доколкото същата изхождала от въззивницата, а не от нейния процесуален представител, който е титуляр на вземането, представляващо възнаграждение, присъдено по реда на чл. 38, ал 2 ЗАдв. Факт е, че титуляр на това вземане е адв. В., а не въвззивницата, но в молбата, както 2 се посочи, освен искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. В. за първоинстанционното производство се съдържа и искане за намаляване на присъдените в полза на двама от въззиваемите юрисконсултски възнаграждения, което искане надлежно легитимирана да направи е въззивницита и това, наред с погрешното разбиране, че всички искания в молбата представляват такива по чл. 248 ГПК, е вероятната причина в титулната част на молбата като подател да е посочена въззивницата чрез процесуалния си представител. Същевременно от молбата, подписана от адв.

В., е видно, че се претендира присъждане на възнаграждението за първоинстанционното производство именно в полза на адв. В., а не на въззивницата, при което волята относно тази претенция съдът намира за ясно формулирана и искането – за надлежно направено именно от титуляра на вземането.

Разгледана по същество обаче, молбата в горепосочената част е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, тъй като произнасянето на висшестоящия съд по отношение на разноските за производството пред предходната инстанция не е автоматичен резултат от изхода на делото и служебно прилагана от съда последица от решението, а е обусловено /съгласно диспозитивното начало в процеса/ от направено искане за това. В случая такова искане не е направено. Видно от въззивната жалба, в същата е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго решение, с което исковете /главни за обезщетение за вреди и акцесорни за обезщетение за забава/ срещу солидарно отговорните ответници бъдат уважени, както и е направено искане да бъде присъдено в полза на адв. В. адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за оказана на Е. К. безплатна адвокатска защита. Така изложената във въззивната жалба воля може да бъде тълкувана единствено в смисъл, че се претендира присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. само за въззивната инстанция.

Тълкуване на тази воля в смисъл, че се претендира в случай на уважаване на жалбата и присъждане на възнаграждение в полза на адв. В. и за производството пред първата инстанция при липса на изрично формулиране на такава претенция във въззивната жалба /доколкото същата не е механично продължение на исковата молба/, би влязло в противоречие с принципа на диспозитивното начало в процеса. Поради това при постановяване на въззивното решение въззивният съд не се е произнесъл досежно възнаграждението на адв. В. за първоинстанционното производство.

Съответно в случая не е налице непълнота на въззивното решение поради непроизнасяне от страна на съда по направено от въззивника искане. По тези съображения, макар настоящият въззивен състав изцяло да споделя разбирането, че на процесуалния представител се дължи възнаграждение за всяка инстанция според изхода на делото, следва да остави без уважение молбата в частта, предмет на настоящото произнасяне.

Молбата в частта, в която се иска изменение на въззивното решение чрез намаляване на присъдените в полза на въззиваемите Софийски градски съд и Софийски апелативен съд юрисконсултски възнаграждения следва да бъде разгледана по реда на чл. 248 ГПК.

3

Молбата в горепосочената част е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна и следва да бъде оставена без уважение по слените съображения:

Процесуалният закон /чл. 78, ал. 5 ГПК/ предвижда възможността да бъде намалено възнаграждението на процесуален представител на страна по възражение на насрещната страна за прекомерност на платеното възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, но в случаите, когато процесуалното представителство е осъществено от адвокат /в които случаи наистина е възможно страните по договора за правна защита и съдействие да се договорят за необосновано високо възнаграждение, което безспорно е в рамките на свободата им на договаряне, но не може да бъде възлагано в тежест на насрещната страна/. Възможността за намаляване на възнаграждението на процесуален представител на страна по възражение на насрещната страна за прекомерност не е предвидена, когато процесуалното представителство е осъществено от юрисконсулт /както е в случая/. Процесуалните норми не могат да се прилагат по аналогия, освен това аналогията е способ за попълване на празноти в закона, а в случая не е налице такава празнота, тъй като съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, когато делото е решено в полза на юридическо лице, защитавано от юрисконсулт, страната има право на възнаграждение в размер, определен от съда, който не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗПП.

Дори да би била приложима в случая възможността за намаляване на възнаграждението на процесуален представител на страна по възражение на насрещната страна за прекомерност, предвидена в чл. 78, ал. 5 ГПК, то и разгледано по същество, възражението би било неоснователно. Съгласно чл.

37 ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на МС по предложение на НБПП. В чл. 25, ал. 1 от приетата на основание чл. 37, ал. 1 ЗПП Наредба за заплащането на правната помощ е предвидено /в актуалната редакция/, че за защита по дела с определен материален интерес размерът на възнаграждението е от 200 лв. до 450 лв. Следователно критерии при преценката на съда за определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение са видът и количеството на извършената дейност, а единственият нормативно установен лимит, който съдът не следва да надхвърля при преценката си за определяне на юрисконсултското възнаграждение, е максималният размер за конкретния вид дело, определен в НЗПП. В настоящия случай съдът е приел, че справедливото юрисконсултско възнаграждение в случая е 200 лв., т. е. в минималния размер по НЗПП /противно на изложеното в молбата, че е определено такова в максималния размер по наредбата/, като така приетото от съда имплицитно съдържа и преценката, че видът и количеството на извършената дейност от пълномощниците на въззиваемите не надхвърля минималните стандарти за производството пред въззивната инстанция /липсват наведени нови доводи, не са събирани нови доказателства във въззивното производство, във връзка с които осъществената от юрисконсултите защита пред въззивния съд да налага 4 по-голям размер на възнаграждението/. Съответно с оглед изхода на делото въззивният съд е присъдил юрисконсултски възнаграждения в полза на всеки от въззиваемите съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба. В този смисъл присъденото възнаграждение /определено в минимален размер и присъдено съраземерно с отхвърлената част от претенциите на насрещната страна/ не е прекомерно /а по гореизложените съображения за неприложимост в случая на предвидената в чл. 78, ал. 5 ГПК възможност за възражение за прекомерност, доколкото не се касае за адвокатско възнаграждение, съответно и неприложимост на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, неотносима е и актуалната практика на СЕС и на българските съдилища в насока, че съдът при определяне на възнаграждението на процесуалния представител не е обвързан от размерите на възнагражденията, определени в наредба, която определя размерите на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, като може да определи и по-нисък размер от предвидения в такава наредба/.