Решение № 5092 от 23.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5092 гр. София, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100514172 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 17033/19.09.2025 г., постановено по гр. дело № 18975/2025 г. по описа на СРС, 33 състав, е уважен предявеният от А. В. П., ЕГН ********** срещу Столична община, БУЛСТАТ 000696327 осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 и чл. 52 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата, вследствие на претърпени от нея болки и страдания от травматично увреждане – счупване на долен крайник, вследствие на подхлъзване и падане по непочистен от сняг тротоар пред подлеза на метростанция „Акад. Александър Теодоров Балан“ в гр.

София на 01.03.2022 г., която сума представлява частта до пълния размер на обезщетението, като се вземе предвид присъдената в нейна полза сума с влязло в сила решение № 2547/25.04.2024 г. по гр. дело № 9251/2022 г. по описа на СГС, ГО, 3-ти състав, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 01.03.2022 г. до окончателното плащане, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 4 711,66 лева, представляваща разноски по делото.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба с вх. № 345603/23.10.2025 г. от ответника Столична община с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон, тъй като с влязло в сила решение № 2547/25.04.2024 г. по гр. дело № 9251/2022 г. по описа на СГС, ГО, 3-ти състав въпросът относно размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на инцидента от 01.03.2022 г. следва да се счита за разрешен, поради което 1 на основание чл. 299, ал. 1 ГПК същият не може да бъде пререшаван. В тази връзка се посочва, че за разликата над присъдената сума от 40 000 лева до претендираната такава от 80 000 лева е налице отхвърлителен диспозитив, който обхваща претенцията от 20 000 лева, която е предмет на настоящото дело, тъй като е част от същото фактическо и правно основание, поради което повторно пререшаване на правния спор е недопустимо. Излагат се доводи за допуснато нарушение при извършване на преценката относно критериите по чл.

52 ЗЗД досежно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, който се счита за завишен и несъответстващ на действителния размер на моралните вреди, характера и тежестта на уврежданията, степента и продължителността на болките страданията, както и икономическата конюнктура в страната. Оспорва се да е допуснато неизпълнение на задължението за поддържане на тротоара пред подлеза на метростанция „Акад. Александър Теодоров Балан“, тъй като не са ангажирани доказателства в тази насока, още повече, че се касае за активен зимен сезон, изискващ полагането на прецизни грижи за пътната настилка.

Допълва се още, че настъпилият инцидент се дължи на случайно събитие, породено от обективни причини, които могат да бъдат предизвикани вследствие на спъване, подхлъзване, невнимание, разсейване, бързане и др., поради което е налице съпричиняване от страна на ищцата. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли, а при условията на евентуалност размерът на присъденото обезщетение да се намали като прекомерно завишен. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна А. В. П. е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Оспорват се възраженията за недопустимост на производството, тъй като исковата претенция за сумата от 20 000 лева е съобразена с влязлото в сила решение № 2547/25.04.2024 г. по гр. дело № 9251/2022 г. по описа на СГС, ГО, 3-ти състав без да се цели пререшаване на вече приключилия правен спор. Конкретно се посочва, че разликата над присъдения размер на частичната искова претенция от 40 000 лева до счетената за дължима такава от 60 000 лева, т. е. сумата от 20 000 лева, не е била предмет на разглеждане и произнасяне по посоченото дело, поради което по отношение на нея липсва формиран отхвърлителен диспозитив, позовавайки се на допуснатата с решение № 4262/12.07.2024 г. поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 2547/25.04.2024 г. Оспорва се наличието на своевременно заявено с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване в рамките на производството пред СГС, както и пред първоинстанционния съд по настоящото дело, поради което разглеждането му едва във въззивното производство се счита за недопустимо. Позовава се още на обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по делото, имащо за предмет друга част от процесното вземане, поради което правопораждащите го факти следва да се считат за установени. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и 2 възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на ТР № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите във въззивната жалба относно пререшаването на вече приключил правен спор, които по естеството си касаят допустимостта на производството, респективно на обжалваното решение, следва да се отбележи, че в решение № 2547/25.04.2024 г. по гр. дело № 9251/2022 г. по описа на СГС, ГО, 3-ти състав липсва отхвърлителен диспозитив за разликата над присъдената сума от 40 000 лева и счетената за дължима такава в мотивната част на решението от 60 000 лева, т. е. за сумата от 20 000 лева, която според твърденията в исковата молба е предмет на разглеждане по настоящото дело. Точно обратното, видно е, че СГС е отхвърлил исковата претенция за разликата от 60 000 лева до 80 000 лева, т. е. липсва отхвърлителен диспозитив по отношение на процесното вземане от 20 000 лева. Ето защо, обжалваното решение е постановено в рамките на допустим исков процес, който няма за предмет преразглеждане на вече разрешен правен спор с влязло в сила решение по друго дело. По въпроса относно неговата правилност настоящият въззивен състав намира следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 и чл. 52 ЗЗД, с който ищцата А. П. претендира ангажиране на гаранционната отговорност на ответника Столична община поради противоправното поведение на съответните лица, на които е възложено извършването на поддръжка на тротоарната мрежа на общинската територия.

Фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от противоправното и виновно поведение на лице, при или по повод изпълнение на работата му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо да се установи наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа; 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина); 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които 3 произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.

Както вече се посочи по-горе, по делото е представено решение № 2547/25.04.2024 г. по гр. д. № 9251/2022 г. по описа на СГС, ГО, 3-ти състав, влязло в сила на 15.10.2024 г., с което по предявен от А. П. срещу Столична община частичен иск за заплащане на обезщетение за претърпени от същия инцидент от 01.03.2022 г. неимуществени вреди ответникът е осъден да заплати сумата от 40 000 лева - част от общо вземане в размер на 80 000 лева, като в мотивите му се приема, че справедливият размер на същото възлиза на 60 000 лева. Съгласно разясненията, дадени с т. 2 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.

Следователно, като обхванати от обективните предели на формираната по посоченото решение сила на пресъдено нещо между страните установени са по делото всички елементи, включени във фактическия състав на спорното материално право, с изключение на неговия размер, а именно: механизмът на получаване на увреждането, претърпените неимуществени вреди, както и противоправното поведение на ответника (негов служител), изразяващо се в бездействие относно задължението на общината да поддържа тротоарите с грижата на добрия стопанин, в причинна връзка с което е настъпила вредата. Следователно, между страните по делото е безспорно, че ищцата А. П. е претърпяла увреждане на здравето, изразяващо се в описаното в исковата молба счупване на глезенната става на десния крак на три места, настъпило в причинна връзка с противоправното бездействие на служители на ответника, поради което последният носи отговорност за обезщетяване на всички причинени имуществени и неимуществени вреди. Ето защо, не подлежат на разглеждане в рамките на настоящото производство изложените с въззивната жалба доводи за надлежно изпълнение от ответната община на задълженията по поддържане на тротоарната настилка пред подлеза на метростанция „Акад. Александър Теодоров Балан“ в гр. София, където е настъпил процесният инцидент от 01.03.2022 г., както и, че същият се дължи на случайно събитие, породено от обективни причини. Нещо повече, с отговора на исковата молба изобщо не са заявени оспорвания в тази насока, поради което навеждането им за първи път едва с въззивната жалба и включването им в предмета на делото пред въззивния съд е недопустимо.

Ето защо, на етапа на въззивното производство спорно се явява единствено обстоятелството какъв би бил дължимият размер на обезщетението за претърпените от ищцата А. П. неимуществени вреди съобразно установените по делото обстоятелства и принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД.

4

Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., и доразвити с трайната практика на ВКС, намерила израз в решение № 665/08.11.2024 г. по гр. д. № 4192/2023 г., І г. о., решение № 60313/08.02.2022 г. по гр. д. № 937/2021 г., ІV г. о., решение № 50041/07.07.2023 г. по т. д. № 915/2022 г., II т. о. и др. понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с цялостна преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като при телесните увреждания те могат да бъдат характерът и степента на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, лечението и извършените медицински интервенции, допълнителното влошаване състоянието на здравето, възрастта на увреденото лице, емоционалните преживявания и начин на живот, социално – икономическите условия за живот в страната към момента на деликта, както и съдебната практика по аналогични случаи. За да бъде справедливо, обезщетението за неимуществени вреди трябва да съставлява паричен еквивалент на понесените физически, емоционални и психически болки и неудобства, настъпили в резултат на конкретни увреждания, при отчитане на обстоятелствата, при които е настъпил вредоносният резултат. Съдът следва да съобрази общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото, за да определи точен стойностен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице вреди. Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и решението на съда е в съответствие с посочения принцип, когато са съобразени всички установени правнорелевантни общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства чрез ангажираните по делото доказателства, които следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. При определяне на размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите.