Решение № 2137 от 10.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2137 гр. София, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Диана Г. Д. като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело № 20231110171322 по описа за 2023 година

Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І "Производство пред първата инстанция".

Образувано е по искова молба на „Т. - Перник” АД, ЕИК , със седалище и адрес на управление: гр. Перник, кв. , „ТЕЦ Република“, срещу И. И. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. №, с която са предявени за разглеждане по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 1/ 952,86 лева – главница, представляваща незаплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди през периода 01.05.2018 г.– 30.04.2020 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. Перник, ул. №, вх., ап. , ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 09.04.2021 г. до окончателното плащане; 2/ 98,64 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 10.07.2018 г. – 16.02.2021 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 20110/2021 г. на СРС, 29 състав.

В исковата молба се навеждат твърдения, че между ищеца и ответницата, като собственик на процесния жилищен имот по силата на наследствено правоприемство, е налице облигационна връзка с предмет продажбата на топлинна енергия за битови нужди по силата на договор за продажба при Общи условия, приети от топлопреносното дружество.

Поддържа се, че задължение на топлофикационното дружество е да доставя до имота топлинна енергия, а съгласно чл. 139в ЗЕ задължение на фирмата за дялово разпределение на топлинна енергия е да отчита и разпределя тази енергия. Посочва се, че съгласно Общите условия купувачите на топлинна енергия следва да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 41, ал. 1 от Общите условия при неизпълнение в срок на задължението за заплащане на топлинна енергия се дължи обезщетение в размер на законната лихва.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата, с който оспорва предявените искове. Поддържа, че по делото не са налице 1 доказателства, че е налице договор между ищеца и фирма, извършваща дялово разпределение, както и че именно тази фирма е избрана от клиентите в сградата. Излага доводи, че не може да се установи какъв е избраният начин за заплащане на топлинна енергия от клиентите в сградата– етажна собственост, съответно не може да се установи дали извършените начисления са правилни и дали ответницата е изпаднала в забава в плащанията. Оспорва наличието на договорна връзка с ищцовото дружество. Твърди, че приложените Общи условия не са разгласени по предвидения в Закона за енергетиката ред – в един централен и един местен ежедневник и не са влезли в сила. При условията на евентуалност твърди, че не дължи претендираните суми, тъй като процесният имот не са обитава и всички отоплителни уреди в него са спрени. Прави възражение за изтекла погасителна давност. В условията на евентуалност твърди, че са извършени плащания, както и че процесните суми са включени в споразумение за разсрочено плащане. Претендира разноски.

Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с пасивно субективно и обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД

Основателността на предявения иск за цена на потребена ТЕ изисква кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални предпоставки: съществуването на облигационно правоотношение с предмет продажба /доставка/ на топлинна енергия между топлофикационното дружество, в качеството му на продавач, и потребителя, в качеството му на купувач; продавачът реално да е изпълнил задължението си да достави твърдяното количество топлоенергия до имота в претендираната стойност и за купувача да е възникнало насрещно задължение за заплащане на уговорената цена.

Основателността на иска за лихва за забава предполага установяване от ищеца наличието на следните материални предпоставки: главен дълг; изпадане на ответника в забава и размера на обезщетението за забава.

По възражението за давност в тежест на ищеца е да установи настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ:

Според действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или 2 лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, напр. с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.

Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.

В конкретния случай, между страните не се спори, а и при съвкупен анализ на приетите по делото писмени доказателства се установява, че в процесния период от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. ответницата И. И. Б. е била собственик на апартамент № , находящ се в гр. Перник, ул. №, вх., като същата е придобила собствеността върху описания имот по наследствено правоприемство от своята майка В. Т. Е., починала на 19.03.2013 г.

/чийто единствен наследник по закон е именно ответницата съгласно приложено на л. 11 от делото Удостоверение за наследници изх. № /20.03.2013 г., издадено от община Перник/. При това положение настоящият състав счита, че ответниците в качеството си на собственик на топлоснабдения имот в процесния период е била потребител на ТЕ за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. същата е имала качеството на „битов клиент“ съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед на тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е бил сключен договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т. София“ ЕАД на потребители в град Перник, за които в приложеното по настоящото дело заповедно дело № 1226/2021 г. на РС – Перник са представени доказателства за публикуване в един местен ежедневник, а именно в-к „Съперник“ бр. 82/3939 от 29.04.2006 г. В случая, неоснователно е възражението на ответницата относно липсата на данни за влизане в сила на Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Според приетото в Решение № 189/11.04.2011 г. по т. д.

№ 39/2010 г. на ВКС, II ТО, съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 ЗЕ /приложима за продажба на електрическа енергия при публично изестни общи условия/ предпоставка за влизане в сила на общите условия е публикуването им най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичането на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична е и 3 разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Действително, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса ищецът следва да докаже влизането в сила на представените Общи условия за продажба на топлинна енергия, но в цитираното решение на ВКС се приема, че не съществува пречка, ако на съда е служебно известно в кои всекидневници са публикувани Общите условия, те да бъдат посочени в съдебното решение.

В случая, приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т. София“ ЕАД на потребители в град Перник от 2008 г., одобрени с Решение 0 ОУ-011814.04.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "Съперник"- бр.

82/3959829.04.2008 г. и в. к " Новинар", бр. 101 от 30.04.2008 г. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносното предприятие и потребителя /клиента/ по силата на закона – арг. чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в какъвто смисъл е и Решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д.

№ 3184/2013 г. на ВКС, III ГО. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя за потребителите /клиентите/, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни споразумения. В случая, по делото нито се твърди, нито се доказва ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца общи условия или да е предложила сключването на индивидуално споразумение с него, използвайки установения в закона механизъм, поради което и с оглед изложените по-горе съображения, че в рамките на исковия период тя е била носител на правото на собственост върху процесния апартамент № съдът прави извод, че между нея и ищеца е възникнало договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.