Решение № 81 от 18.05.2026, Окръжен съд - Ямбол

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 81 гр. Ямбол, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря Цветелина Хр. Господинова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно гражданско дело № 20262300500033 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на С. Г. от с.*****, обл.***, подадена чрез адв. Х. Р., САК, против Решение № 508 от 03.11.2025 г., постановено по гр. д. № 822/2024 г. по описа на Районен съд – Ямбол, с което е отхвърлен предявеният от въззивника иск с правна квалификация чл. 109, ал. 1 ЗС за осъждане на въззиваемите И. Д. (лично) и А. Д. чрез законния й представител И. П., и двамата от гр.****, да преустановят действията, с които нарушават правото на въззивника на собственост върху недвижим имот УПИ VIII-296, кв. 19 по плана на с. Кукорево, общ. Тунджа, обл. Ямбол като премахнат гараж със склад, който представлява незаконен и нетърпим строеж, както и да приведат в съответствие със ЗУТ състоянието на основната жилищна сграда. Със същото решение въззиваемите са осъдени да заплатят направените по делото разноски чрез тяхната майка и законен представител И.

П..

Въззивникът в жалбата си твърди, че решението на Районен съд – Ямбол е необосновано, неправилно и незаконосъобразно. Първото оплакване е за необоснованост, изразила се в констатацията на районния съд, че липсват фактически данни, които да обосноват безпротиворечив извод, че изграденият гараж със склад е недопустим и нетърпим. Сочи, че са допуснати и други процесуални нарушения – не е разпределена доказателствена тежест по начина, който съответства на характера на спора; както и че съдът не е проявил служебна активност при наличие на технически въпроси, изискващи специални знания. Поради това намира фактическата обстановка, приета от 1 първоинстанционния съд за непълно установена и в противоречие с доказателствата. Второто оплакване е за неправилност и нарушение на материалния закон, изразило се в неправилно приложение на чл. 109 ЗС, тъй като по делото е установено, че въззиваемите пречат неоснователно върху личната собственост на въззивника в граници над допустимите. Като аргументи в подкрепа на тезата са цитирани решения на ВКС и ТР № 4 от 06.11.2017 г. по т. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Предвид изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени в цялост обжалваното решение и да уважи предявения иск като му присъди разноските и за двете инстанции.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите чрез адв. Г. Х., АК-Ямбол. В нея те намират въззивната жалба за допустима, но неоснователна. Сочат, че не е допуснато твърдяното от въззивника нарушение във връзка разпределената доказателствена тежест като цитират протокола от проведено открито съдебно заседание на 02.10.2024 г. Във връзка с това развиват подробни съображения относно правния статут на процесния гараж със склад и оградата между недвижимите имоти на страните в производството. Оспорват твърдението на въззивника, че жилищната сграда в имота им не е в съответствие с изискванията по ЗУТ като посочват резултатите от проведена процедура по реализиране на проект за ПУП-ПР, завършила с влязъл в сила съдебен акт, потвърждаващ твърденията на въззиваемите. Относно констатираната търпимост на процесния гараж със склад въззиваемите излагат подробен анализ на събраните гласни доказателствени средства по делото. Считат посочената от въззивника съдебна практика за неотносима предвид това, че в случая не става въпрос за общи части. Предвид всичко изложено въззиваемите считат, че районният съд правилно е отхвърлил иска на въззивника. Молят първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено. Претендират разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.

Окръжен Съд – Ямбол, с оглед предмета на въззивното производство, очертан във въззивната жалба, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено следното.

Съдът намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съобразявайки постановената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в Решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. III г. о. и др., ведно с принципа на концентрационното начало в гражданския процес (чл. 13 ГПК), въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като надхвърлянето 2 на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на Районен съд – Ямбол е и правилно, като въззивният съд напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, a по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на същия, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба, както и събраните пред въззивната инстанция нови доказателства, е необходимо да се добави следното.

По делото е предявен иск с правна квалификация чл. 109 ЗС.

Ищецът в исковата молба твърди, че той и ответниците са собственици на съседни недвижими имоти. Твърди, че от години между тях е налице спор относно границата между имотите. Твърди, че ответниците са извършили строеж на две постройки – жилищна сграда и гараж със склад, които са незаконни, тъй като жилищната сграда се намира на по-малко от изискуемото по ЗУТ отстояние от регулационната граница между имотите, а гаражът със склад е построен в част от неговия собствен имот и навлиза в тротоарното пространство. Сочи, че доколкото с ответниците не са успели да уредят отношенията си по доброволен ред, за него е налице правен интерес да предяви настоящия иск. Поради това ищецът иска ответниците да бъдат осъдени да преустановят действията, с които нарушават правото му на собственост като премахнат гаража и преведат в съответствие със ЗУТ отстоянието на жилищната сграда от регулационната линия.

Ответниците оспорват исковата молба. Твърдят, че жилищната сграда се намира на пренебрежително малко отстояние от изискуемото по закон, а относно гаража със склад твърдят, че същият е търпим строеж.

За да бъде уважен искът по чл. 109 ЗС (actio negatoria), с който съдът дава търсената защита за нарушеното право на собственост от всяко неоснователно действие, което пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, собственикът следва да установи кое е действието, което препятства упражняване правото на собственост, кой е авторът на това действие и в какво се състои нарушението. Граматическото тълкуване на употребената глаголна форма, сочеща на резултат в "сегашно" време, изисква установяване на действието и съществуването му в рамките на висящия процес, както и наличието на връзката между конкретното неоснователно действие на ответника и обема на препятстване упражняване правото на собственост на ищеца от тези действия, т.е. за да бъде ангажирана отговорността следва в резултат на неоснователното действие да има позитивно изразен резултат в смисъл на измерение на реално установено вредоносно поведение или на поддържане на такъв резултат от ответника. Неоснователното действие следва да е такова, че да създава пречки за ползване на собствената вещ.

Следователно принципно в тежест на ищеца е да установи чрез пълно и 3 главно доказване материалните предпоставки за уважаване на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС, а именно: 1. че е собственик на процесната вещ и 2. че чрез действията си ответникът му пречи да упражнява правото си на собственост в пълен обем.

Същевременно и с оглед конкретиката на настоящия казус следва да бъде взето предвид установеното в мотивите към т. 3, Т№ № 4 от 6.11.2015 г. по т. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, ведно с последващата практика на ВКС (напр.

Решение № 50031 от 21.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 880/2022 г., I г. о.), която е и актуална – Определение № 2007 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3538/2025 г., II г. о. Съгласно тази практика, когато по делото се установи, че нарушението на ответника е на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него, то само по себе си предполага наличие на пречене.

Във връзка с това следва да се посочи, че настоящият съдебен състав споделя и съдебната практика, с която се доразвива тълкуването на посочената т. 3 от цит. ТР, и намерила израз в Решение № 34 от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2516/2020 г., II г. о., ГК (докладчик К.М.), Решение № 64 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2941/2019 г., I г. о. (докладчик С.К.), и Решение № 115 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3769/2019 г., ВКС, I г. о.

(докладчик С.К.), Съгласно нея когато чрез иска по чл. 109 ЗС се цели защита правото на собственост, накърнено чрез незаконно строителство на регулационната линия или на недопустимо от нея разстояние, ищецът не следва да доказва как и с какво строителството ограничава правата му на собственост, но следва да изложи твърдения в тази насока в исковата молба с оглед преценка дали твърдяното накърнение е пряко свързано с нарушеното от ответника ограничение в благоустройствена правна норма, дали отправеното искане съответства на нарушението и с оглед правото на защита на ответника, в чиято тежест е да установи, че липсва твърдяното от ищеца увреждане на правата му.

Доколкото съгласно тази съдебна практика в случай като настоящия наличието на твърдения относно пряка причинна връзка между твърдяното нарушение на нормите на ЗУТ и ограничаването на правото на собственост на ищеца е предпоставка за редовност на исковата молба, респективно допустимост на гражданския процес, следва да се посочи следното.

В исковата молба липсват такива твърдения, а районният съд не е предприел действия за поправяне на исковата молба. Независимо от това по делото са налице изявления в този смисъл на самия ищец от проведеното открито съдебно заседание пред първата инстанция на 26.03.2025 г. (л. 319-321 от първоинст. дело). Той твърди, че е в невъзможност да започне строеж в собствения си имот поради това, че постройките на ответника се намират на недопустимо от регулационната линия между двата имота. В същото открито заседание процесуалният представител на ответниците е взел становище относно това твърдение. Същевременно в рамките на дадения ход по същество пред въззивната инстанция сегашният процесуален представител на ищеца прави същото твърдение. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че тази нередовност на исковата молба е била поправена в хода на развилия се 4 процес и пред двете инстанции. Следователно съдът приема, че ищецът твърди, че поради недопустимото отстояние от регулационната линия на двете постройки, същият е в невъзможност да реализира право на строеж в собствения си имот. Тук следва да се посочи, че в писмените бележки по въззивното дело процесуалният представител на ищеца излага и други конкретни въздействия, които въззивният съд намира за бланкетни и като такива за неоснователни.