Решение № 4058 от 20.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4058 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100507753 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 4161 от 03.05.2022 г. по гр.д. № 42552/2021 г. Софийски районен съд, 120 състав осъдил „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост“-3, бул. ****, ап. офис 20, да заплати на М. П. С., ЕГН **********, гр. София, кв. Лозенец, ул. ****, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 и чл. 22 ЗПК сумата от 10.92 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за кредит № 402760/20.07.2016 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 20.07.2021 г., до окончателното плащане, като отхвърлил иска за разликата над 10.92 лв. до пълния му предявен размер от 119 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 36.70 лв. – разноски съразмерно с уважената част от иска; На основание чл. 38 ЗА ответникът е осъден да заплати на адвокат И.П.Н., служебен адрес: гр.

София, ул. ****, сумата от 27.51 лв. за предоставена на ищеца безплатна правна помощ и съдействие; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 544.80 лв. – разноски по делото съразмерно с отхвърлената част.

1

Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни.

Ищцата М. П. С. обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен, с оплаквания за неправилност. Районният съд неправилно приел, че сумата от 108.08 лв. не е задържана от ответника, а е изплатена на трето за спора лице - Ф. банк. Не било доказано, че такъв правен субект изобщо съществува. Освен това от заключението на ССЕ не се установявало приетото от районния съд, че сумата е изплатена на трето лице. Заключението посочвало само, че сумата е преведена от ищцата на ответното дружество, като е осчетоводена от последното в Приходна сметка 7002, партида Ф. банк, но не дало отговор на въпроса дали ответникът е задържал процесната сума.

При доказателствена тежест за ответника, пълно и главно доказване на този факт не било проведено. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск, като й присъди и разноски за двете инстанции, както и адвокатско възнаграждение на пълномощника й на основание чл. 38, ал. 2 вр ал. 1, т. 2 ЗА, съгласно представени списъци по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за недължмост, евентуално – за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Ответникът „Ф.Б.“ ЕООД обжалва решението в частта, с която искът е уважен, с оплаквания за неправилност. Районният съд неправилно приел, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен като противоречащ на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като възнаграждението за поръчител не е включено в ГПР. Общите разходи по кредита, съгласно § 1 ДР ЗПК, включвали известните на кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието сключване е задължително условие за отпускане на кредита. По делото било установено, че ищецът можел да обезпечи отпуснатия кредит с поръчителство от избрани от него физически лица, поради което сключването на договор за поръчителство с Ф. банк (Малта) не било задължително условие за отпускане на кредита. Тази сума не била известна на кредитодателя, доколкото се уговаряла между потребителя и трето за кредитното отношение лице, и не следвало да се включва в общите разходи по кредита. Включването на клаузата на чл. 5 от договора за потребителски кредит било следствие от направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения между 2 страните. Ответникът не знаел и не бил уведомяван за възнаграждението, дължимо от ищеца към поръчителя, поради което и обективно невъзможно било тази сума да се включи в ГПР. При печалбата на кредитора от 10.92 лв. нямало как да се приеме, че има нарушение на закона или на добрите нрави, което да води до нищожност. Освен това дори ГПР да бил посочен некоректно, той не бил част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит и това можело да доведе до частична недействителност на договора, а не до пълната му такава. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции съгласно списъци по чл. 80 ГПК.

С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.

Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността им.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но въззивният съд го намира за частинто неправилно по следните съображения:

С оглед заявения петитум в исковата молба, първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 119 лв., получена от ответника без основание, въз основа на недействителен договор за потребителски кредит № 402760/20.07.2016 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда на 20.07.2021 г. до окончателното плащане.

При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква 3 предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВ № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл.

154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.

Спорни пред настоящата инстанция са само въпросите действителен ли е процесният договор за потребителски кредит, както и дали след получаване от ответника на сумата 108.08 лв. същият я е превел на третото лице – гарант по договора за поръчителство от 21.07.2016 г.

По делото се установява, че на 20.07.2016 г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 402760/20.07.2016 г. за сумата от 700 лева, при посочени в договора годишен лихвен процент 1.56 % (възнаградителна лихва в размер на 10,92 лева) и ГПР 49.72 %;

Общата дължима сума е посочена в размер на 710.92 лева; Срокът на договора е 14 дни, който започва да тече от датата на превеждане на сумата, като е посочена падежна дата 03.08.2016 г.

Съгласно чл. 5 от договора, „заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ф. банк в полза на дружеството – кредитодател. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът.... Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема“.

Не е било спорно, и от приетото в първоинстанционното производство заключение на СИЕ се установява, че на 05.08.2016 г. ищцата е превела по сметка на кредитодателя сумата от общо 819 лв. Тази сума е отнесена счетоводно от ответника за погасяване на главница 700 лв., лихва 10.92 лв. и 108.08 лв. – гаранционна такса, последната по счетоводна сметка 7000 „Прих. такси Ф. банк“. Фактическият размер на ГПР, включващ лихвата и таксата за банкова гаранция към фирма – партньор е в размер на 443.21 %. На въпроса дали ответникът е задържал сумата в размер на 108.08 лв. вещото лице не е отговорило, посочило е само отразеното в Справка за получени плащания, изходяща от ответника – Приложение 2 към заключението. В справката е 4 посочено, че сумата от 108.08 лв. за допълнително избрана незадължителна услуга към Ф. банк се дължи на лицето, предоставящо услугата и по посочена от него сметка. Съгласно чл. 16, 2 б. „а“ от ОУ на „Ф.Б.“ ЕООД, кредиторът има право да нареди сумата към лицето, комуто е дължима в случай, че бъде изплатена към кредитора. „Сумата не е задържана от „Ф.Б.“ ЕООД“.

Видно от приетия договор за гаранция (поръчителство) от 21.07.2016 г., в него не е посочена банкова сметка на гаранта, нито срок за плащане на т.нар.

„такса за предоставяне на гаранция“ в размер на 108.08 лв. Според т. 5 от ОУ на този договор, клиентът бил длъжен да плати на гаранта таксата наведнъж, в срок не по-късно от датата, посочена във фактура, изпратена до клиента от гаранта.

С оглед така установеното, доводите в жалбата на въззивника-ответник са неоснователни.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на 5 договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В посочените в процесния договор ГПР и обща сума за връщане не е включено допълнителното плащане по договора за гаранция в размер на 108.08 лв. С включването на тази сума в ГПР, същият възлиза на 443.21 %, а тя несъмнено следва да бъде включена в него, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. По този начин е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Противно на поддържаното от въззивника-ответник, чл. 22 ЗПК е ясен – в случай на непосочени, респ. несъответстващи на действително уговорените ГПР и обща сума за връщане, договорът за потребителски кредит е недействителен.