Решение № 121 от 16.05.2025, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. С., 16.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любен Д. Хаджииванов при участието на секретаря Зорка Т. Янчева като разгледа докладваното от Любен Д. Хаджииванов Гражданско дело № 20245400100248 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 439, ал. 2 ГПК.

Образувано е по молба на Е. Б., Н. Б. и Г. Н., всички чрез адв. А. К., в която се твърди, че получили запорно съобщение с изх. № 01066/01.10.24г. по изп.д. № 20199180400346/2019г. на ЧСИ Т.В., рег. № 918, с район на действие ОС-С., по силата на което се налагал запор в Юробанк България АД.

Твърди се, че в запорното съобщение, било посочено, че с изпълнителен лист от 06.10.08г. по ч.гр.д. № 523/08г. на РС-С., били осъдени да заплатят парично задължение към ОББ АД, което било цедирано в полза на ответника ЕОС М. ЕООД.

Твърдят, че въз основа на изпълнителния лист срещу тях било образувано изпълнително дело № 71/2008г. на СИС при РС-Д. за сумите :

18 910,06лв. – главница по договор за кредит № 1764/02.11.07г., 947,07лв. договорна лихва за периода от 25.05.2008г. до 23.09.08г., 4,16лв. наказателна лихва за просрочена главница от 25.05.08г. до 23.09.08г., ведно със законната лихва върху главницата от 18 910,06лв., считано от 23.09.08г. до окончателното й плащане, както и съдебни разноски от 934,45лв.

По посоченото изпълнително дело последното същинско изпълнително действие било извършено на 25.07.12г. с внасяне на сума по него. След тази 1 дата същински изпълнителни действия не били предприемани и делото било перемирано.

Твърдят, че на 31.08.18г. бил сключен договор за цесия между ОББ АД и ЕОС М. ЕООД.

Ищците поддържат, че вземането по изпълнителния лист от 06.10.08г., издадено по ч.гр.д. № 523/08г., било погасено по давност. Последното изпълнително действие, което било годно да я прекъсне, било от 2012г. От този момент течала общата петгодишна погасителна давност, която изтичала през 2017г.

Твърди се в молбата, че ответникът-взискател ЕОС М. ЕООД не бил извършвал други валидни действия, поради което следвало да се приеме, че били настъпили правните последици на погасителната давност и задължението по изпълнителен лист от 06.10.08г. по ч.гр.д. № 523/2008г., като погасено по давност, било недължимо към момента на предявяване на исковата молба.

Погасяването на главното задължение, водело до погасяване и на акцесорните такива, за които била приложима кратката тригодишна давност.

Ищците твърдят, че тъй като давността се прекъсвала според чл. 116, б.“в“ ЗЗД с предприемането на действия на принудително изпълнение, за прекъсването било от значение единствено последната дата на предприетото валидно изпълнително действие.

Според ищците, въпросът за течението и прекъсването на давността по изпълнителното дело, следвало да бъде решен в светлината на задължителното тълкуване, дадено с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК. В него се приемало, че когато взискателят не бил поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство било прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започвала да тече от датата, на която било поискано или било предприето последното валидно изпълнително действие. В мотивите било посочено, че не били изпълнителни действия и не прекъсвали давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника и извършването на справки. От друга страна, подаването на редовна молба за изпълнение прекъсвала давността.

2

Прието било, че в изпълнителния процес давността се прекъсвала многократно, с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Когато взискателят не бил поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратявало ех lege, по право, на основание чл.433, ал. 1, т.8 ГПК, респ. чл.

330, ал. 1, б. "д" от ГПК (отм.), като вече настъпилата перемпция само се констатирала в постановлението за прекратяване на съдебния изпълнител. В този случай новата давност започвала да тече от предприемане на последното по време валидно изпълнително действие, а това действие било от 25.07.2012г.

Твърди се, че последното по време изпълнително действия било през 2012г. и с изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК прекратяването на изпълнителното производство било настъпило по право през 2014г., поради което всички последващи изпълнителни действия били негодни да прекъснат давността. От 2012г. започнала да тече общата петгодишна давност, която изтекла през 2017г. До тази дата ответникътвзискател не бил извършвал други изпълнителни действия, поради което следвало да се приеме, че били настъпили правните последици на погасителната давност и задължението по изпълнителен лист от 06.10.2008г., издаден по ч. гр. дело № 523/2008 год. по описа на Районен съд - С. спрямо ищците, било недължимо към момента на предявяване на исковата молба.

Защитата в изпълнителния процес била средство за реакция срещу незаконосъобразните действия по изпълнение, породени от нарушаване на материалноправните или процесуалноправните изисквания за законност на изпълнителното производство. Материалноправните изисквания за законност представлявали условия за допустимост на изпълнителното производство. Те обхващали съществуването на изпълняемото право в полза на взискателя и принадлежността на обекта на изпълнение към имуществото на длъжника по изпълнението. Защитата срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес повдигала спор относно даденото гражданско право, поради това тя се реализирала по исков ред. Предявен бил иск срещу взискателя за установяване на недължимост на вземанията му като погасени по давност, който се квалифицирал по чл.439 ГПК във вр. с чл.124, ал.1 ГПК.

В разпоредбата на чл. 439 ГПК било предвидено, че искът срещу изпълнението, какъвто бил и настоящият, можел да се основава на факти, 3 настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което било издадено изпълнителното основание.

Твърди се в молбата, че с оглед диспозитивното начало, съдът бил обвързан от пределите на предявения иск, който като такъв по чл. 439 ГПК обхващал единствено нововъзникнали факти, т.е. следвало да се прецени дали от датата на последното валидно изпълнително действие били изминали пет години, в които вследствие бездействие на ответника, вземането по изпълнителния лист било погасено по давност. Нямало съмнение, че с кратката тригодишна давност се погасявали вземанията за обезщетение за забава - чл.111, б. „б“ и б. „в“ ЗЗД.

На следващо място ищците поддържат, че искът бил предявен пред Окръжен съд – С., според правилата на чл. 113, ал. 1 ГПК. Адресите на ищците били в село Б., община Б., обл. С.. Сочат практика в този смисъл. С определение № 2103/07.06.19г. на ОС-В. по в.ч.т.д. № 832/2019г., постановено по идентичен случай, било прието, че ищецът упражнявал последваща защита на правото си извън заповедното производство, но въз основа на изпълнението, основано именно на задължение по договора за финансова услуга. В това правоотношение ищецът безспорно имал качество потребител по смисъла на §. 13 от ДР на ЗЗП. Направен бил извод, че независимо от избрания способ на защита (вкл. чрез отрицателен установителен иск), потребителят можел да се ползва от особената местна подсъдност по чл. 113 от ГПК, като в случай на съмнение, съгласно § 1 от ДР на ЗЗП, следвало да се прилага тази разпоредба, която осигурявала по-висока степен на защита на потребителите. В разглеждания в определението случай, както и в настоящия, безспорно по-високата защита за потребителя била свързана с разглеждане на иска от по-удобния за него съд по собствения му адрес, вместо от съда по седалището на ответника.

В същото определение били разгледани и последиците от прехвърляне на вземането по договора за кредит на трето лице - небанкова институция, какъвто бил и настоящия случай. Направен бил извод, че този факт „..не променя основанието, респ. качеството на длъжника по него", както и че при липса на изрично посочени в чл. 113 от ГПК ограничения, разпоредбата намирала приложение за всички спорове между потребител и доставчик, свързани със съществуващия между тях договор, включително и с наличието 4 или не на задължения по него. Независимо от характера на иска, интересът на ищеца по същия бил отричане на вземането на ответника, основано на заповедта за незабавно изпълнение и договора за кредит".

Предвид изложеното и поради спецификата на предявения иск, ищците имали качеството на потребители и местната подсъдност се определяла по реда на чл. 113 от ГПК, според настоящия или постоянния адрес на ищците.

Молят съда да постанови решение, с което на основание чл. чл. 439 ГПК във вр. с чл.124 ГПК признае за установено по отношение на ЕОС М., ЕИК ***, че не дължат сумата от 18 910.06лв. главница, законна лихва от 26.01.2018г. в размер на 12 416.39лв., неолихвяема сума за натрупани лихви до 25.01.2018г. в размер на 18 612.38 лв., неолихвяема сума за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., неолихвяема сума за такси и разноски съгласно ТТР към ЗЧСИ в размер на 270.90лв., както и дължима сума по т. 26 в размер на 3 871.43лв., всички следващи се такси и разноски, направени в хода на изпълнителното производство, присъединените публични държавни вземания на основание чл. 458 от ГПК в полза на държавата в размер на 116.02лв. по изпълнителен лист от 06.10.2008г. по ч. гр. дело № 523/2008г. на Районен съд – С., поради погасяване по давност. Претендират направените по делото разноски.

След оставяне на исковата молба без движение ищците правят уточнение, че крайният момент на начисляване на законната лихва в размер на 12 416.39лв., бил считано от 26.01.18г. до 01.03.24г., а периодите и сумите в резултат на които била формирана неолихвяемата сума за натрупани лихви от 18 612лв., била за периода от 25.09.2008г. до 25.01.2018г.

В срок е постъпил отговор от ответника ЕОС М. ЕООД.

Ответникът оспорва иска, по основание и размер. Счита същия за неоснователен и недоказан.

На първо място, счита, че предявеният установителен иск, бил недопустим за разликата над 18 910,06лв. главница, по договор за потребителски кредит от 02.11.2007г. Според разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, с погасяване по давност на главните задължения, се погасявали по давност и акцесорните, поради което липсвал правен интерес от предявяване на иск по отношение на тях.

На следващо място, в случая следвало да намери приложение общият 5 петгодишен давностен срок. Процесното вземане било установено с влязла в сила заповед за изпълнение и издаден изпълнителен лист.

Следвало да се отбележи, че след прекратяване на първоначално образуваното изпълнително производство при ДСИ при РС-Д., било образувано изпълнително дело № 03437/2009г. на ЧСИ М.Б., рег. № 838 при КЧСИ.

Ответникът поддържа, че още с образуването и в хода на изпълнителното производство били предприети изпълнителни действия прекъсващи давността. По това дело, а не както се твърдяло в исковата молба по изпълнителното производство при ДСИ при РС-Д., вследствие на наложен запор върху трудовото възнаграждение на един от солидарните длъжници – Г.

Н., постъпвали суми до 25.07.12г. Следващото изпълнително действие било предприето на 08.03.13г. /според исковата молба/ с налагане на запор върху трудовото възнаграждение.

Следвало да се отбележи, че перемпцията по висящо изпълнително дело не течала отделно за всеки длъжник, в условията на солидарност. Според даденото разрешение с т.1 от ТР № 2/2023г. от 04.07.2024 г. по Тълкувателно дело № 2/2023 г. ОСГТК на ВКС „В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството“. Разпоредбата на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК регламентирала последиците при пълно бездействие на взискателя за горния срок по самото дело, а не спрямо един или друг от солидарните длъжници. От изложеното следвало, че преклузивният срок, уреден с нормата на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, не течал самостоятелно за всеки солидарен длъжник, а общо за солидарните длъжници, поради което не се следвало да се прави аналогия с материалноправната разпоредба на чл.125 ЗЗД, относно прекъсване и спиране на давността спрямо солидарните длъжници.