Решение № 1579 от 07.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1579 гр. Пловдив, 07.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330111119 по описа за 2024 година за да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от Р. А. Н., ЕГН **********, с адрес в гр. ****************, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление в гр. София. ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, с която се иска признаване за установено, че сключеният между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за кредит № ******* от 29.04.2024 г. е нищожен, както и признаване за установено, че сключеният между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № ******* от 29.04.2024 г. е нищожен.

Ищецът твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучагеля, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Сочи се, че в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Излага се, че договорената между страните лихва в размер на 40 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Изтъква се, че 1 нищожността на клаузата за договорна лихва, която е съществен елемент на договорното съдържание, има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка.

Наведени са доводи, че в договора за потребителски кредит не е разписан действителният размер на годишния процент на разходите, понеже в ГПР по договора следва да бъде включено и възнаграждението за поръчителя.

Ищецът е на мнение, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът, вписвайки в контракта ГПР от 46,26 %, е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на договора за кредит.

Твърди се, че договорът за гаранция е недействителен, понеже уговорката за възнаграждение е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 19 от ГПК. На следващо място, се сочи, че договорът за гаранция има акцесорен характер и може да съществува при условие, че съществува действителен главен дълг. Излага се, че кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения договор за учредяване па поръчителско правоотношение.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в който ответникът оспорва исковата молба по основание и размер. Твърди се, че ищецът е заплатил 430,38 лв. по договора, което представлява пълно плащане по договора. Излага се становище, че договорът за кредит отговаря на изискванията на ЗПК, в това число лихвеният процент и ГПР са правилно определени и приложени по договора, както и че ищецът е бил запознат предварително с условията на кредита и с предоставянето на обезпечение. Излага се, че ГПР е изчислен към момента на сключване на договора за кредит и са взети предвид съществуващите към този момент ангажименти, както и че в ГПР по договора се включва само лихвата.

Отправено е искане за присъждане на разноски, както е отправено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, ако се претендира в по-голям размер от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да бъде намалено до минимума.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Файненшъл България“ ЕООД, в който ответникът сочи, че са неоснователни предявените искове. Излага се, че договорът за предоставяне на поръчителство е действителен и отговаря на изискванията на закона, принцип на добросъвестността и на добрите нрави.

Отправено е искане за присъждане на разноски, както е отправено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, ако се претендира в по-голям размер от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да бъде намалено до минимума.

Като взе предвид гореизложените факти и обстоятелства, съдът намира следното:

Предявени са при условията на обективно и субективно кумулативно 2 съединяване два главни положителни установителни искове срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит и срещу „Файненшъл България“ ЕООД с правно основание чл. 143, т. 19 от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство.

В тежест на ищеца по установителни искове е да докаже сключването на договора за потребителски кредит и на договора за предоставяне на поръчителство, както и основанията за нищожност на двата договора. В тежест на ответниците по установителни искове е да докажат възраженията си в отговорите на исковата молба.

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на исковете за нищожност, нито определена поредност, следва да се приеме, че основанията са предявени в условията на алтернативност.

Установява се от доказателствата по делото, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ******* от 29.04.2024 г., както и че между ищеца и ответника „Файненшъл България“

ЕООД е сключен

Договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № ******* от 29.04.2024 г.

По действителността на двата договора, съдът намира следното: В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на поръчителство, а само възнаградителната лихва. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПР по следните съображения:

Посочено е в чл. 4 от Договора за кредит, че потребителят следва в тридневен срок от подписване на договора за кредит да предостави обезпечение под формата на две физически лица поръчители, отговарящи на изрично посочени от заемодателя изисквания, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, предоставящо гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори на същата дата – Договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД, като е посочено, че договорът влизал в сила при неизпълнение на задължението на длъжника за предоставяне на заемодателя на обезпечение в срок. С договора за предоставяне на поръчителство длъжникът се е задължил да заплати на дружеството гарант възнаграждение.

Съдът намира, че поръчителят (т.е. дружеството-гарант) не се избира свободно от потребителя, понеже в т. 2 и 3 от преамбюла на Договора за предоставяне на поръчителство е записано, че длъжникът е сключил договор за паричен заем със заемодателя и е отправил искане към „Файненшъл България“ ЕООД да предостави гаранция за изпълнение. Самият факт, че двата договора са сключени на една и съща дата и че длъжникът отправя искане именно към „Файненшъл България“ ЕООД в деня, в който сключва договора за паричен заем, навежда на мисълта, че поръчителят е предложен от заемодателя и длъжникът не е имал възможност да прецени и потърси дали не може да предостави обезпечение по договора за паричен заем под друга форма – двете физически лица поръчители, банковата гаранция или пък друго 3 дружество-гарант по негов избор. По този начин се ограничават правата на потребителя да участва свободно в договарянето на условията по договора за заем.

Двата договора, сключени от длъжника – за заем и за предоставяне на поръчителство, са от една и съща дата, което налага извод за едновременното им изготвяне с цел заобикаляне на закона и драстично увеличаване на задълженията на потребителя. По този начин за потребителя не е налице реална възможност да влияе върху възможностите за обезпечение и да избере един от трите вида обезпечения.

Прави впечатление, че падежът на задълженията по Договора за предоставяне на поръчителство (чл. 3, ал. 1) съвпада с падежа на задълженията по Договора за паричен заем, което насочва към свързаност между лицата. Още повече че кредитодателят има право съгласно Договора за предоставяне на поръчителство (чл. 3, ал. 3) да приема плащането на потребителя, която е в полза на поръчителя. Следва да бъде отбелязано, че в Договора за предоставяне на поръчителство е посочено, че потребителят дължи възнаграждение на поръчителя, но никъде не фигурира банковата сметка на поръчителя, което води до извода, че за потребителя не е ясно къде може да плати в полза на поръчителя. Нещо повече, в чл. 3, ал. 2 от Договора за предоставяне на гаранция е записано, че потребителят заплаща възнаграждението на поръчителя по начините, установени в Договора за паричен заем.

Отпуснат е кредит на потребителя в размер на 400 лв., като главницата и договорната лихва са разсрочени на вноски. Възнаграждението за поръчителя е в размер на 109,62 лв., което е една четвърт от главницата по договора за заем. В тази връзка размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на гаранция в сравнение с размера на дълга, който обезпечава, е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.

Независимо че възнаграждението по Договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице, различно от кредитора, същите са пряко свързани с договора за заем и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и §1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъдат включени при изчисляване на годишния процент на разходите. Изложеното се потвърждава и от признанието на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че в ГПР не се включва възнаграждението за поръчителство, което съдът цени с висока доказателствена стойност предвид факта, че представлява неизгоден за ответника факт. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение. В случая, че при сключването на договора за потребителски кредит е предвидено обезпечение под формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, като по този начин е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по 4 кредита.

Уговореното в договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение за поръчителя в действителност съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата (т. нар. скрита възнаградителна лихва), уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, т.е. свързани лица съгласно § 1 от ДР на ТЗ. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност, която сочи на недобросъвестност с оглед обективираните права и задължения по договора за предоставяне на поръчителство, които представляват на практика разделяне на приходите от кредита между две свързани, формално отделно обособени юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Така създадените допълнителни възнаграждения за поръчителя водят до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на потребителя, който е поставен в неравноправно положение и в неизгодна позиция.