Решение № 715 от 14.07.2022, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 715 гр. Бургас, 14.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Димитър П. Стоянов при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело № 20212100500934 по описа за 2021 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба вх.№ 4813/07.05.2021г. по описа на БРС, подадена от адв. Илка Чолакова – особен представител на КР. Ж. АТ., съдебен адрес: гр.Бургас, ул. "Александър Батенберг" № 2, хотел „Приморец“, Бизнес център, офис 202, против Решение № 205 от 27.04.2021г. постановено от БРС по гр.д.№5311/2020 по описа на същия съд.

С посоченото решение е прието за установено съществуването на вземане в полза на В. Ф. Б., ЕГН ********** от ***, по отношение на КР. Ж. АТ., ЕГН **********, с адрес:

***, в размер на 7100, 00 лв., представляваща непогасен заем, предоставен на 04.06.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 17.07.2020г., до изплащане на вземането, като е отхвърлен иска за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 9900 лв.

КР. Ж. АТ. е осъдена да заплати на В. Ф. Б., сумата от 605,29 лв. съдебно-деловодни разноски в заповедното производство, както и сумата от 443,21 лв. съдебно-деловодни разноски за първоинстанционното производство.

Въззивната жалба е насочена в частта от решението, с която исковата претенция е уважена. Изложени са оплаквания, че в тази му част решението е неправилно. Според въззивницата не е налице фактическият състав на чл.240 ЗЗД предвид липсата на изрично съгласие от страна на ответницата. Развити са съображения, че е възможно въззивницата 1 д о р и да не е знаела за основанието, отразено във вносната бележка. По делото било установено, че ответницата превеждала суми на ищеца с основание „връщане на заем“, но н е било безспорно установено, че ставало дума за процесния заем. Сочи, че предвид наличието на връзка между двамата, ищецът подпомагал финансово ответницата многократно преди и след нареждането от негова страна на превод с основание „заем“.

Последният банков превод от страна на ответницата към ищеца бил от 05.03.2019г., а изпратената бланкетна нотариална покана за връщане на заема била с дата 06.07.2020г., като в този период В.Б. отново превеждал парични суми на А.. От предоставената по делото вносна бележка не ставало ясно дали е предоставен заем или е погасяване на заем.

Изложено е становище, че това плащане може да е свързано с погасяване на друг дълг, може да е парична вноска по друг договор, т.е. налице били различни хипотези относно факта на плащане, поради което не можело да се презюмира, че става дума за договор за заем.

Цитирана е съдебна практика. Ето защо процесуалният представител на въззивницата намира, че не може да се презюмира наличие на заемно правоотношение само поради предаването на парична сума.

На следващо място в жалбата се изтъква, че поведението на ищеца е недобросъвестно, тъй като същият променял размера на претендираната сума с оглед становището на ответната страна и представените от нея доказателства.

Изложени са оплаквания, че съдът неправилно е кредитирал показанията на свидетелката Б., която се намирала в зависимост от ищеца по делото- неин заемодател, а освен това свидетелката била в силно влошени отношения с въззивницата А..

Моли, в обжалваната от нея част решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В. Ф. Б., чрез пълномощника му адв. Стоян Матеев. С него жалбата се оспорва като неоснователна.

Въззиваемият счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Твърди, че ответницата знае за делото, както и че назначеният особен представител е осъществил контакт с нея, което води до извод за отпадане на необходимостта от фигурата на особения представител. В тази връзка счита определения от съда депозит за особен представител за прекомерен.

Намира, че по делото е безспорно установено предоставянето в заем от ищеца на парична сума в размер на 9900 лв., преведени по банкова сметка на ответницата. От писмените доказателства се установявало също, че К.А. е извършила плащане на 28.06.2018г. в полза на В.Б. в размер на 200 лв., с основание – връщане на заем. От извлечение по сметка, издадено от „ЦКБ“ АД се установявало още едно плащане от страна на ответницата в размер на 2000 лв., със същото основание. Изтъква, че ищецът претендира именно сумата от 9900 лв., дадени в заем, но не и други парични суми, превеждани на ответницата на друго основание.

Счита, че са налице елементите от фактическия състав на договора за заем – ответницата е получила заемната сума, без да възрази, извършвала е частично погасяване на сумата, с което призналаоснованието и дължимостта на сумата, поканена била да върне 2 сумата.

Намира за несъстоятелни доводите, изложени във въззивната жалба във връзка с основанието за предаване на парите, представените писмени доказателства, както и гласните такива. Излага подробни съображения.

Иска от съда обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

В съдебно заседание процесуалните представители на страните поддържат заявените от тях становища в жалбата /адв.Чолакова/, съответно- в отговора /адв. Петрова/.

По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд намира следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване акт от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва в съответната част. Жалбата отговоря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима, с оглед на което спорът следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид твърденията на страните и събраните по делото доказателства, въз основа на приложимите разпоредби на закона приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Ищецът В.Б., представляван от пълномощника си адв. Стоян Матеев, твърди, че на 4.06.2018г. е предоставил на ответницата К.А. сумата от 9900 лв. под формата на заем, като сумата била преведена по банков път. Ответницата приела паричния превод, с посоченото в него основание, срещу което не възразила в момента на получаването на сумата. С нотариална покана от 3.07.2020г. ответницата била поканена от ищеца да върне заетата сума. Поканата била получена на 4.07.2020г. от бабата на ответницата. До предявяването на иска сумата не била върната на ищеца. Същият се снабдил със заповед по чл.410 ГПК за изпълнение на парично задължение, срещу която ответницата подала възражение, поради коте за ищецът възникнал правен интерес да установи вземането си по исков ред.

Моли, да бъде установено между страните вземането на ищеца спрямо ответницата за сумата от 9900 лв.- главница, представляваща задължение за връщане на заета сума, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до изплащане на вземането. Претендира разноски. Ангажира доказателства.

Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.240, ал.1 ЗЗД- относно претенцията за главницата и чл.86, ал.1 ЗЗД- относно претенцията за обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва.

Същите са допустими, доколкото по ч.гр.д.№3943/2020г. по описа на БРС в полза на ищеца е издадена заповед №1677 от 21.07.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против ответницата за исковите суми. В едномесечния срок по чл.414, ал.2 от ГПК ответницата е подала лично възражение срещу заповедта за изпълнение, като е заявила, че не дължи изпълнение по заповедта. В указания му от заповедния съд едномесечен срок, ищецът е предявил искова молба за установяване на вземанията си спрямо ответницата, по която е образувано гр.д.№5311/2020г. по описа на РС- Бургас.

Ответницата, представлявана от особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 3 от ГПК, а именно- адв. Ч., е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като недопустими и неоснователни, поради което моли делото да бъде прекратено. Намира, че от представената вносна бележка, чиято автентичност намира за спорна, не може да се установи дали е бил предоставен заем, или погасен такъв. Позовава се на съдебна практика, според която не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях, поради което от самият факт на предаване на сумата не може да се презумира, че страните са сключили договор за заем. Изтъква, че между страните няма писмен договор за заем, от който да е видна волята им, както и необходимите за договора за заем реквизити- срок, лихви, вноски за погасяване. Посоченото в платежното нареждане основание „заем“ имало частен характер и не подлежало на контрол от трети лица или от ответника, поради което можело да бъде плащане за възмездна услуга или друга, неподлежаща на възстановяване сума. Изтъква се, че ответницата е възразила, че не дължи посочената сума.

Във връзка с доклада на съда, преди първото по делото съдебно заседание процесуалните представители на страните са депозирали становища, с които са уточнили твърденията си.

В становището си на л.42-43 от делото на РС, процесуалният представител на ищеца сочи, че в случая няма съмнение относно основанието за предаване на сумата, понеже същото е недвусмислено определено в платежното нареждане. Сочи се, че между страните не е имало друго правоотношение, а ако насрещната страна твърди друго, следва да го докаже. Ответницата не е изразила несъгласие към момента на получаването на сумата, а възражението й срещу издадената заповед не било мотивирано. Въведени са доводи, че предаването на сумата на основание заем предполага задължение за връщане, а освен това ответницата изрично е била поканена да върне парите съобразно разпоредбата на чл.84, ал.2 от ЗЗД. Позовава се и на правилото на чл.69, ал.1 ЗЗД. Изтъква се също, че предвид приложеното извлечение от сметката на ищеца, на 28.06.2018г. ответницата извършила връщане на заем в размер на 200 лв., с което признала основанието „заем“.

В становище на л.52-53, процесуалният представител на ответницата сочи, че предвид представеното извлечение е очевидно, че ищецът е подвел съда за размера на претендираната сума, тъй като твърди плащане на 200 лв. от предадените в заем 9900 лв.

Същевременно се сочи, че след като посоченото основание от страна на ответницата е връщане на заем, а не частично връщане на заем или вноска по заем, то възстановената сума от 200 лв. е по друг заем. Заявява, че предвид отсъствието на ответницата не е възможно да се знае дали между страните има други правоотношения или отношения.

С молба на л.62 от делото на РС, особеният представител на ответницата е представил извлечение от сметката на последната. В тази връзка е посочил, че от него се изяснява, че същата е получавала пари от ищеца и извън „заема“, като всички суми са превеждани от него касово, с изключение на тази по „заема“, който е от неговата сметка. По заема имало и други връщания на суми /2000 лв. на 17.07.2018г. и 200 лв. на 27.06.2018г./, но по логиката на ищеца и ответницата също е давала заем на ищеца /по 200 лв. на датите 3.10.2018г., 5.02.2019г. и 5.03.2019г./. Изтъква се, че ищецът твърди неистини и претендира 4 връщане на 9900 лв., като пропуска върнатите 2800 лв. Наред с това процесуалният представител на ответницата твърди, че в случая не става въпрос за заем, а за лични отношения, като ищецът се възползвал от финансовото си превъзходство над ответницата, а делото представлявало опит за тормоз, доколкото имало данни за интимни отношения между страните, които вече били приключили.

В своето становище по повод последното становище на ответната страна, процесуалният представител на ищеца сочи, че не оспорва данните в извлечението от сметката на ответницата, от което се установява, че ответницата е върнала на ищеца сумата от 2200 лв., с което частично е погасила паричното задължение към него и което представлявало признание на дължимостта и основанието, на което тази сума се дължи. По отношение на останалите три превода на суми от по 200 лв. от основанието, посочено в банковото извлечение не можело да се направи извод, че сумите досежно тези преводи служат за погасяване на дълга. Заявява, че от извлечението се установява, че ищецът е предоставял и други суми на ответницата, но не претендирал връщането им, защото те били дадени без основание. Поставен е въпросът откъде и с какви данни разполага особения представител за „интимни отношения между страните“, като се излагат съображения за недобросъвестно поведение на ответницата, която се укрива, макар да има пряк или косвен контакт с особения си представител, който получава възнаграждението си от ищеца. Във връзка с доводите за осъществяван тормоз се изтъква, че ищецът е предприел действия по реализиране на правата си в съответствие с единствения предвиден ред за това.