Решение № 17406 от 29.09.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17406 гр. София, 29.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110116057 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, чл. 26, ал.

2, пр. 4 ЗЗД и искове с чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът Ф. Г. Г. твърди, че с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключил договор за паричен заем № **/21.06.2022 г., а с ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключил договор за предоставяне на гаранция № **/21.06.2022 г. Ищецът твърди, че и двата договора са нищожни. Твърди, че по договора за паричен заем бил посочен ГПР в размер на 40,84%, но действителният ГПР (годишен процент на разходите) бил различен от посочения в договора- като в случая била използвана заблуждаваща търговска практика и клаузата за ГПР била нищожна по чл. 22 ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. В договора било посочено, че общият размер на всички плащания е 41129,12 лева, но тази стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. Посоченият тридневен срок за осигуряване на обезпечение в договора за заем бил нереален и погазвал, че целта е да се заобиколят правилата на ЗПК за максимален размер на ГПР. Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел, а само прехвърляло риска върху длъжника. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта и съставлявало неравноправна клаузца. Според правото на ЕС (Директива 2008/48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на 1 потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143, т. 19 ЗЗП уговорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 ЗЗД. В отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за поръчителство нямала правен ефект. Договорът за гаранция бил нищожен поради липса на основание, тъй като средствата, които ищецът плащал по него, отивали директно у заемодателя, а не у гаранта.

Ищецът твърди, че платил общо 3750 лв., а доколкото чистата стойност на кредита е 3500 лв., твърди, че разликата от 250 лв. била недължимо платена и подлежала на връщане. Ето защо ищецът моли да се признае за установено нищожността на договора за заем поради противоречие на закона и заобикаляне на закона, на договора за гаранция – поради липса на основание. В условията на евентуалност, ако съдът не приеме двата договора за изцяло недействителни, ищецът моли да се прогласят за нищожни чл. 4 от договора за заем и чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция. Моли се за осъждането на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати сумата от 250 лв., платена без основание сума по двата договора, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 20.03.2024 г. до окончателното плащане.

Претендира разноски.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва исковете. Договорът за кредит бил действителен и сключен в съответствие с изискванията на ЗЗП. Ищецът кандидатствал за кредит и имал право да избира какво обезпечение да представи, като можел и да се откаже от договора. Обезпечението не било свързано с оценката за кредитоспособността и не я замествала. Лихвеният процент представлявал цената на услугата за предоставения паричен заем, която цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следвало да се обсъжда съответствие на размера й с добрите нрави. Нямало законова пречка страните да уговорят договорна лихва над размера на законната, като това било израз на свободата на договаряне. Потребителят се бил съгласил с размер на лихвата, който бил ясно посочен и за който липсвало нормативно ограничение. ГПР не бил по-висок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, то не било включено в ГПР. ГПР бил правилно изчислен и посочен. Заемодателят нямало задължение при промяна на договора да посочва нов ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Сключването на договора за гаранция не било задължително условие за получаване на кредита. Клиентът имал възможност да проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да сключи договора с тези условия. Клиентът имал цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Неоснователни били оплакванията за заблуждаваща търговска практика или подвеждаща информация.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД оспорва исковете. Основният предмет на дейност на този ответник било предоставяне на гаранционни сделки срещу възнаграждение.

Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът 2 отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя.

Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Ищецът кандидатствал за кредит и имал право да избира какво обезпечение да представи, като бил предварително информиран за икономическите последици от сключване на договора. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД

Ищецът предявява искове за прогласяване нищожността на два договора.

Възражението на отвениците е, че тези установителни искове са недопустими, като лищени от интерес, тъй като по договорите има плащания и са допустими само осъдителни искове с цена в размера на платените по договорите суми. Това възражение е неоснователно.

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната 3 разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.