Решение № 244 от 16.10.2026, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№ 244 гр. Ботевград, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светослав Ив. И.ов при участието на секретаря НАДЯ В. ЧЕРНЕВА като разгледа докладваното от Светослав Ив. И.ов Гражданско дело № 20261810100342 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 235 ГПК.

Образувано е по редовна и допустима искова молба на Й. В. Х., ЕГН: **********, АДРЕС, чрез адв. Т. Ц., САК, съд. адрес: АДРЕС, срещу „ФИРМА“ АД, ЕИК: №, АДРЕС, чрез юрк. Александър Георгиев, съд. адрес: АДРЕС с правно основание чл. 439, във вр. с чл.

124, ал. 1 ГПК; като по искане на ответника е конституирано трето лице – помагач на негова страна „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК: №, АДРЕС.

В исковата молба (ИМ) на Й. В. Х. се твърди, че въз основа на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. № 1089/2012 г. на Ботевградския районен съд (БРС), ищцата била осъдена да заплати на ответната банка: (1) 19 337.88 лв. за главница, ведно със законната лихва от 08.06.2012 г. до окончателното изплащане; (2) 1 012.47 лв. за лихва за забава от 10.01.2011 г. до 08.06.2012 г.; (3) 408.21 лв. за държавна такса и (4) 654.10 лв. за юрисконсултско възнаграждение. За събирането им било образувано изп. д. № 6699/2012 г. на ЧСИ Милен Бъзински, рег. № 838 на КЧСИ, р-н на действие Софийски градски съд (СГС). На 23.07.2012 г. ищцата получила покана за доброволно изпълнение, на 25.07.2012 г. били наложени запори върху банковите сметки, а на 11.09.2012 г. запорите били вдигнати. На 07.01.2014 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД поискало да бъде конституирано като взискател поради цесия и да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата. На 26.03.2015 г. било поискано преместване на изпълнителното дело при ЧСИ В. Н., рег. № 864 на КЧСИ, р-н на действие Софийски окръжен съд (СОС), като делото било изпратено с протокол от 30.03.2015 г. и било образувано като изп. д. № 71/2015 г. Ищцата твърди, че след 07.01.2014 г. не било поискано или предприето изпълнително действие, поради което вземанията били погасени по давност на 07.01.2019 г. Твърди още, че не дължи разноските по изп. д. № 71/2015 г., понеже то било образувано след заплащането на сумите по изпълнителния лист, тя не била дала повод за образуването му и не били предприети изпълнителни действия.

С оглед на изложеното Х. моли БРС да приеме за установено по отношение на „ФИРМА“ АД, че не дължи следните суми: (1) 19 337.88 лв. за главница, ведно със законната лихва от 08.06.2012 г. до окончателното изплащане; (2) 1 012.47 лв. за лихва за забава от 10.01.2011 г. до 08.06.2012 г.; (3) 408.21 лв. за държавна такса и (4) 654.10 лв. за юрисконсултско възнаграждение, за които са издадени заповед за незабавно изпълнение и 1 изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1089/2012 г. на БРС и е образувано изп. д. № 6699/2012 г. на ЧСИ Милен Бъзински, впоследствие изп. д. № 71/2015 г. на ЧСИ В. Н.. Претендират се и разноски.

В срока по реда на чл. 131 ГПК е постъпил отговор на ИМ (ОИМ) от ответното дружество „ФИРМА“ АД, в който се възразява срещу допустимостта и основателността на ИМ. Ответникът твърди, че през 2013 г. вземането било прехвърлено на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, което с договор за покупко-продажба на вземания от 13.09.2016 г. го прехвърлило на „ФИРМА“ ЕАД. „ОТП Факторинг България“ ЕАД било заличено на 25.05.2023 г. поради влИ.ето му в „ФИРМА“ АД, но ответната банка не била носител на процесното вземане и не го претендирала, тъй като преди слИ.ето на ЕАД и АД ЕАД е било цедирало вземането на „ФИРМА“ ЕАД с Договор за покупко-продажба на вземания от 13.09.2016 г. Поради това ответникът счита, че между страните не съществувал правен спор, банката не била надлежно пасивно процесуално легитимирана, а ищцата нямала правен интерес от иска по чл. 439 ГПК, респ. по чл. 124, ал. 1 ГПК. Твърди още, че изпълнителното производство не било висящо, а новият кредитор не бил поискал да бъде конституиран като взискател. При условията на евентуалност ответникът възразява, че изтичането на погасителната давност не погасявало самото вземане, а само възможността за принудителното му осъществяване, поради което искът за установяване на несъществуването му бил неоснователен. Моли производството да бъде прекратено, а при разглеждане на иска същият да бъде отхвърлен. При евентуално уважаване на иска моли да не му бъдат възлагани разноски по чл. 78, ал. 2 ГПК и възразява срещу прекомерността на адвокатското възнаграждение.

По искане на ответника като трето лице – помагач на негова страна е конституирано „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК: №, АДРЕС. На третото лице – помагач са връчени преписи от ИМ и ОИМ, но в предоставения му срок то не е подало отговор и не е взело становище по спора.

По-късно ЕАД признава, че искът е изцяло основателен и моли да му се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК.

След като обсъди събраните доказателства и доводите на страните, съгласно чл.

235 ГПК, БРС намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

От Заповед № 2571/08.06.2012 г. и изпълнителния лист от същата дата по ч. гр. д. № 1089/2012 г. на БРС се установява, че процесното вземане за главница произтича от договор за кредит от 10.06.2011 г. между „ФИРМА“ ЕАД и Й. В. Х. (посочена с предишната си фамилия Кунчева). По възникналото на 10.06.2011 г. кредитно отношение към издаването на заповедта е установен изискуем непогасен остатък от 19 337.88 лв. Със заповедта за незабавно изпълнение са присъдени още 1 012.47 лв. за лихва за забава от 10.01.2011 г. до 08.06.2012 г., законна лихва върху главницата, 408.21 лв. държавна такса и 654.10 лв. юрисконсултско възнаграждение.

С молба, постъпила на 16.07.2012 г., банката е поискала принудително събиране на вземанията, включително чрез запори и опис на движими вещи, и е образувано изп. д. № 6699/2012 г. на ЧСИ Милен Бъзински, рег. № 838 на КЧСИ. Издадена е покана за доброволно изпълнение от 23.07.2012 г., а на 25.07.2012 г. са изпратени запорни съобщения до банки.

С молба от 07.01.2014 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е поискало да бъде конституирано като взискател въз основа на договор за цесия от 22.11.2012 г. и да бъде наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжницата. С писмо от 19.09.2014 г.

„Граммер“ АД е отговорило на запорно съобщение № 66982/09.09.2014 г., че трудовото й правоотношение е прекратено на 04.08.2014 г. и запорът не може да бъде изпълняван.

По молба на взискателя с вх. № 17488/26.03.2015 г. и протокол от 30.03.2015 г. делото е изпратено на ЧСИ В. Н., рег. № 864 на КЧСИ. С уведомление от 14.04.2015 г. последният е удостоверил продължаването на изпълнението под № 71/2015 г. След прехвърлянето на делото не са поискани или извършени действия по принудително изпълнение.

С договора от 13.09.2016 г. и приложение № 1 към него „ОТП Факторинг България“ ЕАД е прехвърлило процесните вземания на „ФИРМА“ ЕАД. Цесионерът не е поискал да бъде конституиран като взискател. На 25.05.2023 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е 2 заличено поради влИ.ето му в ответната банка. От завереното копие на изпълнителното дело не се установяват последващи изпълнителни действия, а със становището от 12.10.2026 г. помагачът потвърждава бездействието през последните повече от десет години. Исковата молба е подадена на 29.01.2026 г.

По правото:

БРС намира, че е сезиран с отрицателен установителен иск (ОУИ) с правно основание чл. 439, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, с който Й. В. Х. иска да бъде прието за установено по отношение на „ФИРМА“ АД, че не дължи сумите по заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, издадени по ч. гр. д. № 1089/2012 г. на БРС, а именно: (1) 19 337.88 лв. за главница, ведно със законната лихва от 08.06.2012 г. до окончателното изплащане; (2) 1 012.47 лв. за лихва за забава от 10.01.2011 г. до 08.06.2012 г.; (3) 408.21 лв. за държавна такса и (4) 654.10 лв. за юрисконсултско възнаграждение, тъй като вземанията били погасени по давност. Ответната банка оспорва допустимостта на иска, като твърди, че не е носител на вземанията и не ги претендира, а при условията на евентуалност оспорва неговата основателност.

По делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. На ищцата е указано, че носи доказателствената тежест да установи фактите, настъпили след издаването на изпълнителното основание, на които основава твърдението си, че правото на принудително изпълнение е погасено.

Ответникът носи доказателствената тежест да установи обстоятелствата, от които извежда възражението си, че не е носител на процесните вземания, както и фактите, довели до спиране или прекъсване на погасителната давност, ако твърди такива.

По искането за прекратяване на делото поради липса на процесуална легитимация на ответника съдът намира, че то е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.

Доводите му за това са, че процесуалната легитимация следва от твърденията на ищцата в ИМ, в които се сочи, че ответникът е страна по договор за кредит. Обстоятелството, че ответникът твърди, че е цедирал вземането си от този договор и е загубил качеството на „кредитор“ по него, не означава, че банката вече не се намира в договорна връзка с ищцата, тъй като прехвърлянето на едно право (вземане) от правоотношението от една страна на трето лице, не води до прекратяване на правоотношението между първоначалните страни (арг. от чл. 99 и сл. ЗЗД. В този смисъл: Р. № 127/30.07.2018 г. по к. т. д. № 1103/2017 г., II т. о. на ВКС). Ако страните искаха да направят това, то е следвало да прехвърлят и правата, и задълженията (чл. 101 и сл. ЗЗД) на едната страна на трето лице, т. е. да прехвърлят цялото правоотношение (срвн. чл. 102, ал. 3 ЗЗД), но твърдения за това в случая няма нито в ИМ, нито ОИМ, нито пък са представени доказателства в този смисъл.

Нещо повече, в случая банката е титулярът по изпълнителния лист и универсален правоприемник на конституирания взискател „ОТП Факторинг България“ ЕАД в изпълнителното дело. Прехвърлянето на вземането не заменя автоматично взискателя в изпълнителния процес, а и „ФИРМА“ ЕАД не е конституирано на негово място.

Изпълнителният лист обуславя интереса на ищцата да отрече изпълняемото право и след прекратяване на изпълнителното производство поради перемция, тъй като позволява образуване на ново изпълнително дело. Постановеното решение ще има установително действие и в отношенията между ищцата и третото лице – помагач съгласно чл. 223, ал. 1 ГПК.

По същество БРС намира, че искът е основателен, поради което следва да бъде уважен.

Вземането за връщане на кредита има договорен произход, а изискуемостта на остатъка е установена със заповедта от 08.06.2012 г. Спорът по чл. 439 ГПК е за последващото погасяване на вземането, въз основа на факти, настъпили след издаването на заповедта за изпълнение и ИЛ. За установените с влязлата в сила заповед вземания срокът на давността е петгодишен (чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Ответникът носи тежестта да докаже 3 твърдени от него факти, които са спрели или прекъснали течението й.

Образуването на изпълнителното производство през 2012 г. е прекъснало давността и до 26.06.2015 г. тя не е текла съгласно действащото дотогава ППВС № 3/1980 г. Към 26.06.2015 г. делото е било висящо, тъй като от искането за изпълнение от 07.01.2014 г. не са изтекли две години. С отмяната на ППВС № 3/1980 г. по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е започнала да тече новата петгодишна давност.

Следователно началният й момент е 26.06.2015 г., съобразно ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.