Решение № 563 от 26.10.2023, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 563 гр. Б., 26.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Г. Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Г. Янев Въззивно гражданско дело № 20231200500825 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от "Г.Ф.", Булстат *****, със седалище и адрес на управление град С., район С., ул. „*****“ № *, ет.*, община С., област С., представлявано от изпълнителните директори С. Г. С. и М.Н.К. към настоящия момент, чрез адвокат Р. И., срещу Решение № 8928 от 03.10.2022 г., постановено по гр. д. № 939 от 2019 г., по описа на Районен съд – Г.Д..

Във въззивната жалба, Г.Ф. изразява неудовлетворението си от постановеното осъдително решение, с което се осъжда "Г.Ф." да заплати на Д. Т. Б., ЕГН **********, с адрес гр. Г.Д., област Б., ул. „****“ № * сумата от 1000 (хиляда) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 18.12.2018 г., ведно със законната лиХ.върху същата сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 14.08.2019г. до окончателното и изплащане, както и осъжда "Г.Ф.", Булстат *****, със седалище и адрес на управление град С., район С., ул. „*****“ № *, ет.*, община С., област С., представлявано от изпълнителните директори Б. С. Г. С. и М.Н.К. към настоящия момент, да заплати на Д. Т. Б. сторените по делото разноски за заплатена държавна такса, експертизи и адвокатско възнаграждение, в размер на общо 780 лева, съразмерно с уважената част на исковете.

Счита постановеният съдебен акт за неправилен в осъдителната му за „Г.Ф.“ част, поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява становище, че решението е незаконосъобразно. Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ, задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ покрива отговорността на водачите на МПС в хипотезата на чл.45 от ЗЗД и в пределите на 1 минималните застрахователни суми по чл.492 КЗ. Не е спорно, че в контекста на посочената разпоредба, отговорността на застрахователя, в случая на Г.Ф., е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с отговорността на деликвента. Следователно обемът на отговорността на застрахователя, респективно „Г.Ф.“ при липсваща задължителна застраховка не би могъл да надвишава обема на отговорността на увреждащото лице по чл.45 ЗЗД. Твърди се, че евентуално плащане на обезщетение, независимо от основанието за това се счита, че е в рамките на отговорността, носена от увреждащия или от „Г.Ф.“, тъй като на обезщетяване подлежат едни и същи вреди. Ето защо плащането, извършено от едно от задължените по този начин лица, погасява правото на увредения да търси същото или в по-висок размер обезщетение за вече репарираните вреди от останалото лице, а платилият се суброгира в правата на увредения срещу деликвента. Сочи се съдебна практика в подкрепа на твърденията, съгласно която застрахователят по задължителната имуществена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ обезщетява причинените вреди в същия размер, в който е задължен да ги обезщети застрахованият деликвент, а с плащането от страна на единия се погасява правото на увредения да претендира обезщетение за вредата от другия. Това разрешение е относимо и в случаите на липсваща сключена задължителна застраховка, когато се ангажира отговорността на Г.Ф. на основание чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ от КЗ, доколкото ролята на ГФ е да замести липсващия застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Твърди се, че той, както застрахователя, следва да отговаря също в обема на отговорността на деликвента, срещу когото има право на регрес по силата на чл.558, ал.7 от КЗ.

Въззивникът твърди, че в процесния казус деликвентът е конституиран като трето лице помагач на страната на фонда на основание констатация на съда, че е налице правен интерес за Г.Ф. евентуално при осъдително решение да регресира допълнително присъдената сума като обезщетение срещу него.

Във въззивната жалба се сочи, че съдът правилно и аргументирано е посочил в мотивите на решението си, че между деликвента – 3-то лице помагач М. Й. и ищцата като увредено от него лице, е налице сключено извъндоговорно споразумение от 02.04.2019г., по силата на което деликвентът М. Й. се задължава да изплати на пострадалата Д. Б. във връзка с нанесените й увреждания сумата 4000,00 лв., като страните по него изрично декларират волята си, че с тази сума „ще се покрият всички претенции относно инцидента“ и че договорената сума е изплатена. Твърди се, че в случая настоящата ищца изрично декларирайки, че договореното в края на възстановителния и период и прието обезщетение покрива изцяло вредите от увреждането, прави извънсъдебно признание за действителния размер на претърпените от нея вреди, а плащането, сторено от деликвента и 3-то лице помагач в настоящия казус в полза на ищцата представлява добросъвестно и точно изпълнение на задължението му по него, с което вземането на ищцата както срещу деликвента, така и срещу ГФ е изцяло погасено.

Твърди се от въззивникът, че решението противоречи на чл. 20 от ЗЗД и се навеждат доводи в тази насока, а именно, че исковата претенция по чл.558, ал.5 от КЗ е заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претъпени от ПТП, настъпило на 18.12.2018г. в размер на 1000 лв., предявен като частичен иск от 30 000 лв. Твърди се, че в обстоятелствената част на исковата молба ищцата навежда доводи, че непосредствено след инцидента е изгубила съзнание и приета по спешност в Хирургическо отделение на МБАЛ „Иван Скендеров“ ЕООД. Там е хоспитализирана е за лечение за периода от 18.12.2018 г. до 2

22.12.2018 г. След изписването й се е оплаквала от световъртеж, гадене и моменти на дезориентация в продължение на няколко месеца. Отпускът й по болест е бил продължен до 05.04.2019 г. Сочи се, че при произнасяне по спорния за страните въпрос относно претендиралото обезщетение съдът е счел, че такова е дължимо, въпреки постигнато между нея и делеквента споразумение и получена сума от 4 000 лв., с която „ще се покрият всички претенции относно инцидента “. Твърди се, че съдът превратно е тълкувал действителната воля на страните по споразумението. От една страна извън мотивите на съда е фактът, че споразумението е подписано в края на оздравителния период за ищцата. Подписано е само 3 дни преди края на 4-месечния отпуск по болест на ищцата. Втората вноска по споразумението в размер на 2 000 лв., е получена от Б. на 03.05.2019 г., т.е. повече от 1 месец след изтичането на болните й листове. Ако към датата на получаването й е имало промяна в обстоятелствата, тя е следвало да уведоми деликвента. Във въззивната жалба се твърди, че исковата претенция по чл.558, ал.5 от КЗ е предявена пред съд на 14.08.2019г. и никъде в нея не се прави признание, че ищцата е обезщетена със сумата от 4 000 лв. и не се твърди наличие на конкретни усложнения в периода след 02.04.2019 г., за които се желае обезвреди.

Твърди се от въззивника, че необоснована е констатацията на районния съд, че в конкретния казус става реч за „остатъчни последици от инцидента, начина, по който те са повлияли на ежедневието на ищцата в работата й и като цяло продължилото и след м.

04.2019 г. негативно отражение върху физичното и психично здраве на ищцата“, като за тези си изводи се е обосновал с показанията на свидетелката Х. Необоснован е и правният извод, че става реч на новонастъпили вреди след подписване на споразумението като сочи за справка съдебното решение, страница 6.

Въззивникът твърди, че съдебно медицинският експерт д-р Льондев е категоричен, че физическото здраве на ищцата е възстановено напълно и че няма настъпили никакви усложнения, като след изтичане на възстановителния период няма никакви медицински доказателства както за влошено физическо състояние, така и за появата и развитието на психично заболяване.

Твърди се, че показанията на свидетелката Х.са епизодични, касаят възстановителния лечебен процес, пристрастни са и не доказват настъпили след него психични проблеми, за каквито и не са представени никакви медицински документи/ респ.заключение на психолог, нито е поискана психическа или психологична експертиза. В самата искова молба се твърди, че вредоносното събитие се отразило негативно на психичното здраве на ищцата без да се пояснява, че това е станало след възстановителния период. Посочва се във въззивната жалба, че констатацията на решаващия съдия за „нововъзникнали“ усложнения след подписването на споразумението се явяват необосновани.

В жалбата си до въззивната инстанция, въззивникът твърди, че решението противоречи на чл.52 от ЗЗЛ по следните съображения:

Съобразно критерия за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД и съдебната практика, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид обективно съществуващи обстоятелства, които са различни за всеки конкретен случай. Тези обстоятелства са: видът, броят и характерът на претърпените увреждания; продължителността и интензитет на болките и страданията, продължителността на лечебния и възстановителен период; наличието на остатъчни негативни последици, възраст на пострадалия и др.

Сочи се, че в конкретния случай с издадената на ищцата Епикриза от 28.12.2018г. от МБАЛ „Иван Скендеров“ ЕООД е определена диагноза „Контузио капатис. Комоцио церебри“. Проведеното й лечение е консервативно. Не се е наложило оперативно лечение.

Няма данни за усложнения. Заключението на назначената по делото медицинска експертиза е, че се касае за „временно разстройство на здравето, неопасно за живота“. При отговора на 3 въпрос 2 експертът е заключил, че общомозъчната симптоматика е лекостепенна и бързоразвиваща се и след своевременно и правилно лечение не се наблюдават остатъчни прояви или явления. Битовите неудобства траят за период от 15-20 дни, а затрудненията в ежедневните дейности са през първите 7-10 дни. Лечението е симптоматично и за в бъдеще не следва да има оплаквания. Съгласно етапната епикриза и издадените болнични листове оплакванията са продължили от порядъка на 3 месеца. Към момента на извършване на експертизата здравето на лицето е напълно възстановено, с оглед липсата на медицинска документация и данни за провеждано последващо лечение.

Посочва се, че обстоятелството, че КЗ регламентира принципа на пълно и универсално обезщетяване на увреденото лице за претърпените от него вреди, за които „Г.Ф.“ е отговорен към него, в границите на законово регламентирана застрахователна сума, но в резултат на обезщетяването не следва да се допуска неоснователно обогатяване на пострадалия, като преценката на съда за размера на обезщетението, макар и да е такава по справедливост, не може да бъде безгранична и безконтролна. Сочи се съдебна практика в тази насока.

Твърди се от въззивника, че критерият за справедливост в казуса се покрива с парично обезщетение не по-голямо от 1000 /хиляда/ лв., съответстващо и на константната съдебна практика за аналогични леко телесни увреждания без разстройство на здравето, причинили само и единствено болка за сравнително кратък възстановителен период, а като се има предвид, че деликвентът е заплатил 4000,00 лв. и счита настоящата исковата претенция от 1000,00 лв. частичен иск до 30 000,00 лв., напълно неоснователна.

Моли въззивният съд да постанови съдебен акт, с който отмени Решение № 8928 от 03.10.2022г., постановено по гр.д. № 939 от 2019г. по описа на Районен съд Г.Д. в уважената част на исковете, и да постанови ново по същество, с което отхвърли предявените искове за заплащане на сумата от 1000лв., като частичен иск за претърпени неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. от ПТП от 18.12.2018 г.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответната страна Д. Т. Б., ЕГН ********** е подала отговор по въззивната жалба чрез адвокат С. М. А..

В отговора ответникът моли въззивният съд да остави без уважение въззивната жалба, подадена от насрещната страна. Счита, че подадената от Г.Ф. въззивна жалба е изцяло неоснователна и необоснована. Твърди се, че наведените от ответника оплаквания са лишени от правно основание, както и са недоказани, с оглед събрания по делото доказателствен материал. Също така счита, че първоинстанционният съд в решението си е достигнал до правилни и съответстващи на събраните по делото доказателства изводи относно осъществяването на фактическия състав на чл. 558, ал. 5 КЗ вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ - наличието на генералния деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и липса на изискуемата задължителна застраховка ГО, при което отговорност следва да се носи именно от ответника - Г.Ф.. Навежда доводи за неоснователност на подадената въззивна жалба в следната насока: