Решение № 199 от 21.10.2026, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 199 гр. Свищов, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пенка Б. Йорданова при участието на секретаря БОЖИДАРА Р. ЦАНЕВА като разгледа докладваното от Пенка Б. Йорданова Гражданско дело № 20264150100489 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът И. О. Б., чрез пълномощника адв. М. М. твърди, че е страна по Договор за кредит № 1426272 от 29.11.2025 г., сключен със „С.К.“ ООД. Съгласно чл. 3 от Договора за кредит Кредитодателят се задължил да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 306,78 евро, а кредитополучателят се задължил да върне сумата от 333.95 евро, при срок на кредита от 16 вноски. Твърди се, че в чл. 7.5 от договора било предвидено, че ищецът следва да заплати неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 99,63 евро. Счита, че Договор за кредит № 1426272 от 29.11.2025 г. е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Ищецът навежда твърдение, че сключеният Договор за кредит № 1426272 от 29.11.2025 г. е недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК. В случая в Договор за кредит бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.

Нарушението било още по съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищеца и се явявала основание за недействителност на Договор за кредит. Навежда 1 твърдение, че процесния договор не отговарял на изискваният на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителнага лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума но договора. В Договор за кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/, тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящият случай не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР, както и въобще какво се включва в ГПР. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това, Договор за кредит поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи, че наред с това Договора за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11 ал. 1 т. 10, вр, с чл. 22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала за неустойка не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за такса се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК. Заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплащал от потребителя.

Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за такса в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 от 2

Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С -453/10 било прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявал един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това Договор за кредит №1426272 от 29.11.2025 г. следвало да се прогласи за недействителен. В условията на евентуалност счита, че клаузата за неустойка по Договор за кредит № 1426272 от 29.11.2025 г. е нищожна на основание чл.

26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение, неустойката по Договор за кредит № 1426272 от 29.11.2025 г. била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143,т. 19 от ЗЗП.

По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, така уговорената такса била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната такса в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде обявен за нищожен Договор за кредит № 1426272 от 29.11.2025 г. на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а в условията на евентуалност да бъде обявена за нищожна клаузата за неустойка по чл. 7.5 от Договор за кредит № 1426272 от 29.11.2025 г. на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал. 4 от ЗПК, вр. с чл. 21 ал. 1 от ЗПК. Претендира разноски. В хода на устните състезания не взема становище. В писмено становище, моли да бъде постановено решение, с което да бъдат уважени предявените искове и претендира разноски по представен списък.

Ответникът „С.К.“ООД гр. София в законоустановения едномесечен срок от получаването на искова молба, е подал отговор по чл. 131 ГПК, с който взема становище за 3 частична недопустимост на исковата молба, предявена в условията на злоупотреба с права и неоснователност на иска. Сочи, че в случая кредитът бил погасен изцяло, договорът между страните бил прекратен, като се предявявал единствено установителен иск за недействителност на договора. Позовава се на злоупотреба с права. Взема становище, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК, тъй като още със сключването на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Оспорената неустойка била действителна, индивидуално договорена между страните, напълно разбираема и ясна. Потребителят е бил наясно с икономическите последици от сключване на договора за кредит и не било налице нарушение на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП, още повече, че ищецът е ползвал многократнокредитни продукти, многократно се е запознавал с условията им. Сочи, че кредитополучателят е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със СЕФ, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената неустойка. Поддържа, че ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено между страните, видно от самия договор и СЕФ, където това било разписано. В хода на устните състезания не се явява. В писмено становище по делото моли искът да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан, а в случай на уважаването им, да бъде присъден по-нисък справедлив размер на адвокатското възнаграждение.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства, намери за установено:

На 29.11.2025 г. между И. О. Б. и „С.К.” ООД бил сключен Договор за обезпечен потребителски кредит № 1426272, по силата на който ответното дружество предоставило на ищеца сумата от 600 лева /306,78 евро/, при фиксиран лихвен процент 45,% и ГПР 55,46%.

Съгласно чл. 3 от договора, кредитополучателят следвало да върне главницата и да заплати лихвите по кредита на 16 седмични погасителни вноски, от които 3 по 5,25 лева и 13 по 49,03 лева, като последната е с падеж 23.03.2026 г..

С разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от Договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си по договора за кредит с поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: 1) при един поръчител - същият да има осигурителен доход в размер не по-малък от 2 пъти размера на минималната работна заплата за страната, в случай, че размер на кредита е до 2000 лева и не по – малък от 3 пъти размера на минималната работна заплата за страната, ако кредита е в размер над 2000 лева; 2) при двама поръчители - размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер не по-малък от минималната работна заплата за страната ако кредита е до 2000 лева, а при размер на кредита над 2000 лева осигурителния доход на всеки един от поръчителите следва да е в размер на не по – малко от два пъти размер на МРЗ за страната ; да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения за последните 12 месеца, предхождащи сключването на договора за кредит съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход при отказ на поръчителя за проверка на осигурителния доход в НОИ. Съгласно чл.