Решение № 363 от 17.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 363 гр. София, 17.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Георги Кацаров при участието на секретаря Таня Б. Стоянова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100502035 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „Ф.“ООД срещу решение № 20148732/29.06.2021г. постановено по гр.д. № 47070/2019г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 58 състав в цялост и с което е отхвърлен предявения срещу „Д.Т. Ю“ЕООД иск по реда на чл.422 от ГПК за сумата от 2760,00 лв., претендирани за връщане като дадено капаро по фактура № 1000000258/26.05.2017г.във връзка със сключен между страните на 23.7.2017г. договор за изработка на уеб сайт, с дадена от първоинстанционният съд правна квалификация - с чл.93 ал.2 от ЗЗД.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е порочен съдебен акт – незаконосъобразен, неправилен, необоснован- Счита, че районният съд не е обсъдил направените твърдения и възражения от страна на ищеца на база за съвкупна преценка на доказателствата по делото и тяхната доказателствена стойност. Посочва, че по несъмнен начин включително и от свидетелските показания ангажирани от ответника се установява неговото неизпълнение в срок на възложената работа, както и невъзможността работата, която е свършил да бъде ползвана по предназначение от страна на възложителя. Посочва, че ответникът не е ангажирал и доказателства за обема на свършената работа, както и нейната цена, поради което е неприложима и разпоредбата на чл.22 от договора. Счита, че иска е доказан както по основание – наличие на хипотезата по чл.25 от договора между страните, така и по размер, поради което моли първоинстанционното решение да бъде отменено и постановено друго, с което иска се уважи в предявения му размер. Претендира разноски.

1

Въззиваемата страна „Д.Т. Ю“ЕООД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение за несъстоятелни, като счита, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото и въз основа на нея правилно е приложил материалния закон. Посочва, че именно въз основа на събраните доказателства по делото е обоснован извода, че е налице изпълнена работа, за която се дължи възнаграждение, а отделно от това – възложителят не е представил спецификацията на работата, както и е възлагал допълнително задания, които са довели до невъзможност работата да бъде завършена. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В настоящият случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, но неправилно е квалифицирал същите и в този смисъл не е излязъл от търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК, а е нарушил материалния закон като е дал неправилна правна квалификация на иска, което обуславя неправилност на решението в тази му част. В този е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/208 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК.

В настоящият случай в диспозитива на съдебното решение е посочена правната квалификация на иска – чл.93 ал.2 от ЗЗД, както и фактическите основания на същия, които съответстват на тези, изложени в исковата молба, с която съдът е сезиран. От мотивите на обжалваното съдебно решение е видно, че съдът е изследвал въпроса за действителността 2 на правоотношението, изпълнението на възложената работа, обема на извършената работа, наличие на основание за задържане на платената от възложителя сума като част от цената и е стигнал до извода, че ответника може да задържи дадения платената при сключването на договора сума, определена от съда като задатък, поради което и е отхвърлил предявения иск като неоснователен.

Тълкуването на първоинстанционния съд във връзка с изпълнение/неизпълнение на задълженията на ответника като изпълнител е по съществото на спора, с който настоящата въззивна инстанция следва да разгледа, тъй като непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция“ /т.2 от ТР 1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК/. Именно след като реши спора по същество, въззивнният съд ще направи извода за правилност/неправилност на фактическите и правни изводи на първоинстанционното решение.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви:

С оглед заявените в исковата молба фактически основания, въз основа на които ищецът претендира процесната сума, както и след изрично уточнение на исковата молба в хода на производството /след оставяне на исковата молба без движение и даване на конкретни указания/, ищецът претендира на основание чл.25 от договор от 23.07.2017г. договор за изработка на уеб сайт сключен между страните, връщане на платената предварително част от уговорената цена – възнаграждение за изпълнителя по фактура № № 1000000258/26.05.2017г. в размер на 2760, 00 лв. т.е. връщане на сумата на основание чл.55 ал.1 предл.3 вр. чл.265 ал.2 вр. чл.87 ал.1 от ЗЗД

Установява се от писмен договор за изработка на уеб сайт, а и не е спорно между страните, че същите са обвързани от договор за изработка и със съдържание обективирано в представения по делото писмен документ– л.6-8 от делото на СРС, както и че в изпълнение на клаузата по чл.2 от договора -изпълнителя преди да е получил изпълнение е заплатил половината от договорената цена на – 2300,00 лв. без ДДС /т.нар капаро в текста на договора/, за което е издадена фактура № 1000000258/26.05.2017г. в размер на 2760, 00 лв.с ДДС.

Правното действие на процесния договор за изработка попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учредените от него договорни правоотношения са възникнали между страни, които са търговци и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ТЗ арг. чл. 286 ал. 1 ТЗ, уреждащ т. нар. субективни търговски сделки.

Договорът за изработка по своята правна същност представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден договор, като при учреденото от него материално правоотношение за изпълнителя са породени две основни облигаторни задължения - да изработи възложеното съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и недостатъци, и да предаде работата на възложителя, а за ищеца - да приеме (одобри) извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на изпълнителя - арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266 ал. 1 изр. 1 ЗЗД вр. с чл. 288 ТЗ.

Ищецът твърди, че в неговата правна сфера е възникнало притезателно право за получаване на процесната сума на основание чл.25 от договора между страните.

Всяка от страните, предвид разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК, носи 3 доказателствената тежест да установи: за ищеца –плащане на суми по договора за изработка, преди изпълнителния да е изпълнил задължението си за изработване на възложеното, а ответника – изпълнение на работата и предаването й в уговорените срокове, а с оглед конкретните възражения на ответника – наличие на поведение от страна на възложителя, изпълващо състава на забава на кредитора и причина за невъзможност за изпълнение на поръчаното.

Видно от съдържанието на договор от 23.07.2017г. – в р.VII „разваляне на договора“ е уговорено право на възложителя за се откаже от договора при наличие на основателни причини – чл.22, в който случай изпълнителят има право да получи възнаграждение съответно на изработеното; право на възложителя да развали договора при приемане на изработеното – чл.23, отговорност при забавено изпълнение на изпълнителя – чл.24, връщане на получени суми от изпълнителя при пълно неизпълнение на работата – чл.25 и на която хипотеза възложителят-ищец се позовава и претендира процесната сума от 2750 лв.

Няма спор между страните, че изпълнителят не е изпълнил възложената му работа в срока по договора – чл.3 считано към по – дългия уговорен срок, а именно 23.11.2017г., страните не спорят, че липсва предаване и одобрение на работата дори и след посочения срок.

Спорно между страните е дали е налице пълно неизпълнение на задълженията на изпълнителя и ако е налице – същото виновно ли е, т.е. налице ли са обстоятелства, които го експулпипират от отговорност /чл.95 ал.1 хип.2 от ЗЗЗ/ при което за него би възникнала отговорността по чл.25 от договора.

Действително, както възразява ответника, към договора не е представена спецификацията-приложение, към която препраща чл.1 от договора с оглед определяне точното задание, което изпълнителят е следвало да изработи, но същия нито твърди, нито възразява, че липсва задание и конкретна работа, която да му е възложила, съответно същия приел да изпълнява.

По делото е представена от двете страни разменена по електронен път кореспонденция между тях.

За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и електронните удостоверителни услуги- ЗЕДЕУУ, като изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата относно които са направени. Електронното изявление се приема за подписано при условията на чл. 13 ал. 1 от ЗЕДЕУУ и се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13 ал. 3 ЗЕДЕУУ/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13 ал. 4 ЗЕДЕУУ /.