Определение № 2623 от 30.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2623 гр. София, 29.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Х.а като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002104090 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 682/23.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 900/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 404/24.01.2023 г. по гр. дело № 9295/2021 г. на Софийския градски съд (СГС) и дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищцата Т. И. М., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, сумата 30 000 лв. (частично претендирана от 150 000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на И. М. А., настъпила вследствие на пътнотранспортно произшествие (ПТП), реализирано на 18.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.05.2018 г. до окончателното `и изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноските и държавна такса по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на решението, поради процесуални нарушения и необоснованост, довели до нарушение на материалния закон при определяне на размера на процесното обезщетение и на размера на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалото лице – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните; 2) длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт 1 всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението; 3) в същия контекст – длъжен ли е да посочи всички факти, относими критерии, да ги съпостави с фактите по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за определяне квотата на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат; 4) длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства; 5) определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; и 6) определяне на квота за принос, несъответстваща на действително високия такъв от страна на пострадалия, представлява ли нарушаване на принципа за справедливост и адекватност. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с т. 11 и мотивите към нея (раздел II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първите три въпроса – с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 36/24.03.2014 г. по търг. д. № 2366/2013 г. на II-ро търг. отд., решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 126/09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на IV-то гр. отд. и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и последните три въпроса – с решение № 83/06.07.2009 г. по търг. д. № 795/2008 г. на II-ро търг. отд., решение № 95/24.10.2012 г. по търг. д. № 916/2011 г. на I-во търг. отд., решение № 154/30.10.2012 г. по търг. д. № 807/2011 г. на II-ро търг. отд., решение № 142/15.10.2015 г. по търг. д. № 2766/2014 г. на I-во търг. отд., решение № 15/19.02.2020 г. по търг. д. № 146/2019 г. на II-ро търг. отд., решение № 64/16.05.2019 г. по търг. д. № 1781/2018 г. на II-ро търг. отд., решение № 36/02.05.2019 г. по търг. д. № 1354/2018 г. на II-ро търг. отд. и определение № 400/09.06.2020 г. по търг. д. № 1847/2010 г. на II-ро търг. отд. Наред с това касаторът навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК като поддържа, че произнасянето на ВКС по горните въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото в тази насока, както и че приносът в тълкуването би осигурил разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В касационната жалба се поддържа и че обжалваното въззивно решение било постановено в хипотеза на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал.

2, пр. 3 от ГПК, като в тази връзка се излагат посочените по-горе касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ищцата Т. М., в отговора на касационната жалба излага подробни съображения, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване; при условията на евентуалност поддържа и подробни доводи за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за безспорни 2 между страните обстоятелствата, че на 18.11.2017 г. е настъпило процесното ПТП между „опел астра“, управляван от водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована при дружеството-ответник, и пешеходеца И. А. – баща на ищцата, който е починал вследствие на това ПТП; че ответникът-застраховател дължи обезщетение на ищцата за вредите, които е претърпяла от причинената от ПТП смърт на баща `и; както и че за компенсиране на тези вреди ответникът е заплатил на ищцата обезщетение в размер 35 000 лв. на 12.06.2018 г. От приетата по делото присъда въззивният съд е установил, че с нея Ц. Т. – застрахования при ответника водач е признат за виновен за това, че на 18.11.2017 г. в [населено място], при управление на „опел астра“, поради движение с превишена скорост, е причинил смъртта на И. А.. Въз основа обсъждането на заключението на съдебната автотехническа експертиза (САТЕ), съдът е приел за установени и следните обстоятелства: Процесното ПТП е настъпило в границите на [населено място], около 20 ч., когато лекият автомобил „опел астра“ се е движил със скорост от около 80 км/ч в полагащата му се лента. По същото време пешеходецът А. се е движил попътно пред автомобила, бутайки велосипед, натоварен с пълни найлонови чували. Пешеходецът предприел заобикаляне на локва с вода, в този момент автомобилът го настигнал и последвал удар с предна дясна част на автомобила.

Вещото лице е изложило в заключението, че в рамките на града разрешената по закон скорост е до 50 км/ч; опасната зона за спиране при скорост от 80 км/ч е от 71.79 м., а при движение с 50 км/ч опасната зона е 35.07 м. Също според вещото лице, осветеността пред десния фар на автомобила е на разстояние от 70 м, а при влажно и мокро време – 60 м.

Вещото лице е направило извод, че при скорост от 80 км/ч водачът не е имал технически възможност да спре, а при движение с до 50 км/ч е имал възможност да възприеме пешеходеца и да спре преди мястото на удара. Също съгласно експертното заключение, ударът е настъпил на около 2.8 м. вляво от десния край на пътното платно; странично на платното има затревени банкети. От разпита на свидетеля по делото, познат на ищцата, въззивният съд е установил, че когато е разбрала за настъпилото ПТП, на ищцата `и прилошало, на погребението се чувствала зле. Също от свидетелските показания съдът е установил, че починалият е живеел при ищцата в Б. и двамата са били в добри отношения; ищцата и „до днес“ (датата на разпита на свидетеля) страда от загубата на родителя си. С оглед така изложеното, въззивният съд е приел, че предявеният иск е доказан по основание, като отново е изтъкнал, че между страните няма спор относно пасивната материалноправна легитимация на ответното дружество-застраховател.

На следващо място апелативният съд е разгледал възражението на ответника, че принос за настъпване на процесното ПТП има и пострадалото лице, което възражение за съпричиняване на вредоносния резултат е основано на твърденията, че пострадалият се е движил по средата на пътното платно, бутайки велосипед, без изискуемите по закон светлини, движил се неправомерно по пътното платно и в тежка степен на алкохолно опиване, с което е нарушил разпоредбите на чл. 5, чл. 107 и чл. 108 от ЗДвП. Позовавайки се на разясненията, дадени в мотивите към т. 7 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд е посочил, че за да се приеме съпричиняване, следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия 3 и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Съдът е намерил, че ответникът-застраховател, който носи тежестта да докаже направените от него възражения, е доказал по делото, част от твърдените от него факти за наличие на съпричиняване. В тази връзка съдът е приел, че по делото няма доказателства за това, пострадалият да е бил алкохолно повлиян, като е намерил, че установяването на този факт в мотивите към присъдата не е обвързващо гражданския съд съгласно чл. 300 от ГПК, а по настоящото дело няма представено надлежно доказателство, въз основа на което да се направи извод за алкохолно опиване на пострадалия пешеходец към момента на ПТП, както и за степента на това опиване; няма и доказателства за причинна връзка между твърдяното алкохолно опиване и настъпването на ПТП. Съдът е приел, че по делото не се установява велосипедът, бутан от пострадалия, да е имал светлоотразителни елементи и устройство за излъчване на светлина. Намерил е обаче, че липсата на тези изискуеми по закон атрибути не е в причинна връзка с настъпилото ПТП, тъй като съгласно изяснено с неоспорената САТЕ, видимостта пред водача на автомобила е била на по-малко разстояние от разстоянието за спиране, т.е. дори и велосипедът да е бил оборудван с всички необходими светлини и светлоотразители, водачът на лекия автомобил пак не би имал възможност да спре преди удара с пешеходеца, по причина скоростта, с която водъчът е избрал да се движи. Съдът е приел още, че ответникът- застраховател, чиято е доказателствената тежест, не е установил обстоятелството, страничните банкети да са били годни за придвижване, като съгласно изслушаната САТЕ, банкетите са били затревени и няма доказателства, същите да са били в състояние, годно за движение по тях. От друга страна въззивният съд е приел за доказано по категоричен начин твърдението, че пострадалият се е движил в нарушение на чл. 108, ал. 2 от ЗДвП, а именно – движил се е попътно на автомобилите и не най-близо до лявата граница на пътното платно. В тази връзка САС отгново е обсъдил установените със заключението на САТЕ обстоятелства, че местоударът е на 2.80 м. от десния тротоар по посока на движението, като дясната лента е с широчина от 10 м., а лявата - 5.90 м., следователно пострадалият не се е движил с лице към идващите автомобили и най-вляво на пътното платно, като е навлязъл по средата на пътното платно отдясно. Съдът е приел, че това поведение на пострадалия е противоправно – в нарушение на чл. 108 от ЗДвП и е в пряка причинноследствена връзка с настъпването на ПТП, защото, при движение срещу идващия автомобил пострадалият би имал възможност да възприеме опасността и да се предпази, а и не би имало причина да навлиза в пътното платно. При определяне на обема на съпричиняване, апелативният съд е приел, че вината на водача за настъпване на ПТП е поголяма от тази на пешеходеца, тъй като водачът е допуснал сериозни нарушения на правилата за движение по пътищата – движил се е в рамките на града, при тъмно и влажно време, с превишена скорост, а от друга страна пешеходецът е по-уязвим участник в пътното движение, който трябва да бъде предпазван. Ето защо, съдът е приел, че съпричиняването от страна на пострадалия е установено в обем на 30 %, което прави възражението на ответника-застраховател основателно за този размер.