Решение № 261888 от 17.12.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е гр. София, 17.12.2020 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ:

КАЛИНА АНАСТАСОВА мл. с. ЕВЕЛИНА

МАРИНОВА при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 12 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № 264790 от 04.11.2019 г., постановено по гр.д. № 63976/2018 г. на СРС, III ГО, 155 състав, е признато за установено по предявените от Г.А.Н. и Т.Х.Н. срещу „Т.С.“ ЕАД искове, че Г.А.Н. и Т.Х.Н. не дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 346, 74 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода м.01.2013 г. – м.04.2014 г., сумата от 194, 75 лв., представляваща лихва за забава за периода 28.02.2013 г. – 23.10.2014 г., сумата от 369, 78 лв., представляваща разноски по делото, по изпълнителен лист от 23.01.2015 г., издаден по гр.д. № 60926/2014 г. на СРС, 33 състав, поради погасяване на вземането по давност. Ответникът е осъден да заплати на ищците, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 560, 45 лв. разноски по делото.

Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД. Счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.

Твърди, че в негова полза е издаден изпълнителен лист от 23.01.2015 г. срещу ищците, въз основа на който е образувано изп.дело № 0496/2015 г. на ЧСИ М.М..

Излага доводи във връзка с приложимата по отношение на клиентите на топлинна енергия нормативна уредба. Счита, че неправилно от страна на първоинстанционния съд е прието, че процесните вземания са погасени по давност. В тази връзка излага доводи, че по време на изпълнителния процес давност не тече, като се позовава на ППВС № 3/1980 г., както и че следва да бъде съобразена датата на последното изпълнително действие, считано от която тече 2-годишният срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците Г.А.Н. и Т.Х.Н., с който оспорват същата. Считат, че правилно от страна на първоинстанционния съд е прието, че вземанията по процесния изпълнителен лист са погасени по давност. Въз основа на него с молба от 31.03.2015 г. е поискано образуването на изпълнително дело. На 15.04.2015 г. са изпратени покани за доброволно изпълнение на длъжниците. Последващи изпълнителни действия в преклузивния срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК не са извършвани, поради което изпълнителното производство се явява прекратено по силата на закона на 31.03.2017 г. Изпращането на съобщения до длъжниците за извършване на опис на движими вещи от 16.03.2017 г. не прекъсва давността. Считат, че е приложима тригодишна давност, която в случая е изтекла. Оспорват доводите на жалбоподателя, че по време на изпълнителния процес давност не тече по съображения, че ППВС № 3/1980 г. е изгубило сила съгласно ТР № 2/2013 на ОСГТК на ВКС. Молят съда да остави въззивната жалба без уважение. Претендират направените по делото разноски.

Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правна квалификация чл.439 ГПК.

Ищците твърдят, че ответникът „Т.С.“ ЕАД се е снабдил с изпълнителен лист срещу тях от 23.01.2015 г. по ч.гр.д. № 60926/2014 г. на СРС, 33 състав за сумата от 2 346, 74 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода м.01.2013 г. – м.04.2014 г., ведно със законната лихва от 07.11.2014 г. до окончателното изплащане, сумата от 194, 75 лв., представляваща лихва за забава за периода 28.02.2013 г. – 23.10.2014 г., сумата от 369, 78 лв., представляваща разноски по делото. Считат, че вземанията по изпълнителния лист са погасени по давност. Твърдят, че вземанията на „Т.С.“ ЕАД произтичат от влязла в сила заповед за изпълнение, поради което по отношение на тях се прилага давността за самото вземане, в случая: кратката 3-годишна, тъй като се касае за периодични вземания. Не намира приложение 5-годишната давност, тъй като вземането не е установено със съдебно решение, съгласно изискването на чл.117, ал.2 ЗЗД. Считат, че давността е прекъсната с образуване на изпълнителното дело на 31.03.2015 г. След това в продължение на 2 години няма извършени валидни изпълнителни действия, поради което изпълнителното производство се явява прекратено към 31.03.2017 г. по силата на закона. За това не е необходимо издаване на постановление за прекратяване от съдебния изпълнител. Всички действия, извършени след посочената дата, са лишени от основание и не произвеждат правно действие. Прекратяването на изпълнителното производство поради перемпция няма за последица погасяване на самото вземане, но нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Тъй като в случая след искането за образуване на изпълнителното дело на 31.03.2015 не са извършвани никакви валидни изпълнителни действия, давността за вземанията на „Т.С.“ ЕАД е изтекла на 31.03.2017 г. С оглед на това считат, че след тази дата същите не могат да се изпълняват принудително. Молят съда да постанови решение, с което да признае за установено, че не дължат на ответника посочените по-горе суми, като им присъди сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявените искове. Твърди, че вземанията му произтичат от заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу която длъжниците не са депозирали възражение, поради което същата е влязла в сила. Счита, че вземанията му се погасяват с изтичане на кратката 3-годишна давност. Позовава се на ППВС № 3/1980 г., според което давност не тече, докато трае изпълнителното производство. С искането за образуването му взискателят е възложил на съдебния изпълнител, на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ, да извърши цялостно проучване на имуществото на длъжника, да направи справки, да набавя документи, както и да определи начина на изпълнение, поради което всяко едно предприето от него действие следва да бъде отчетено при броене на давностния срок във връзка с перемпцията. Моли съда да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски.

По делото е представен изпълнителен лист от 23.01.2015 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 17.11.2014 г., постановена по гр.д. № 60926/2014 г. на СРС, 33 състав, с който Г.А.Н. и Т.Х.Н. са осъдени да заплатят солидарно на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 346, 74 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия за периода м.01.2013 г. – м.04.2014 г., ведно със законната лихва от 07.11.2014 г. до изплащане на вземането, сумата от 194, 75 лв., представляваща мораторна лихва за периода 28.02.2013 г. – 23.10.2014 г., както и сумата от 369, 78 лв. – разноски по делото, в това число: 50, 83 лв. – държавна такса и 318, 95 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Видно от приложеното в настоящото производство заверено копие на изп. дело № 20157860400496 на ЧСИ М.М., с молба от 31.03.2015 г. „Т.С.“ ЕАД е поискала образуване на изпълнително дело въз основа на горепосочения изпълнителен лист.

До длъжниците са изпратени покани за доброволно изпълнение изх. № 6014/15.04.2015 г. и изх. № 6018/15.04.2015 г.

Насрочен е опис на движими вещи, за който на длъжниците са изпратени призовки за принудително изпълнение изх. № 6429 и № 6439 от 16.03.2017 г.

Съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до различни банки с изх. номера от 21.07.2018 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

В предмета на делото се включват отрицателни установителни искове, че ищците не дължат на ответника исковата сума.

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).

В случая ищците основават исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовават на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество.

Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/.

Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство.