Решение № 109 от 08.09.2026, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. Панагюрище, 08.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Магдалена Г. Татарева Кръстева при участието на секретаря МАРИЯ АП. БЕЛОМАЧЕВА като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско дело № 20265230100386 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от С. Х. А. срещу „Аксес Файнанс” АД с искане да се прогласят за нищожни клаузите предвидени в Договор за кредит “Бяла карта” от 05.02.2021 г. касаещи таксите и неустойката , на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

В исковата си молба ищецът твърди, че ищецът е сключил Договор за кредит „Бяла Карта“ от 07.02.2021 г., с „Аксес Файнанс“ АД, като в последствие е увеличавала кредитния лимит, поради което към момента на изготвяне на изложението задължението е възлизало на

1243.51 евро. Съгласно чл. 20 от договора е било предвидено задължение за предоставяне на допълнително обезпечение в 3-дневен срок, като при неизпълнение е била дължима неустойка, която се е начислявала за всяко отделно неизпълнение и е била включвана към текущото задължение за съответния месец. По силата на чл. 21, ал. 4 от договора при забава на плащане са били начислявани разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева на ден до пълното погасяване на задължението, а съгласно чл. 21, ал. 5 при настъпване на предсрочна изискуемост е била дължима еднократна такса от 120 лева за извънсъдебно събиране. Поддържано е, че тези неустойки и такси са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, както и поради заобикаляне на императивните норми на чл. 11, чл. 19, ал. 4, чл. 22 и чл. 33 ЗПК във връзка с чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Изложено е, че предвидената неустойка за непредоставяне на обезпечение и начисляваните дневни такси за събиране представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като водят до необосновано високо оскъпяване на кредита и прехвърлят риска от неизпълнение върху потребителя, в противоречие с целите на ДиректИ.

2008/48/ЕО, включително съображение 26 от преамбюла относно задължението на кредитора за оценка на кредитоспособността. Позовава се и на съдебната практика, включително Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, съгласно което неустойка, излизаща извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната си функция, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Поддържано е, че процесните клаузи водят до неоснователно обогатяване на кредитора, тъй като представляват допълнителен сигурен приход, сходен по икономически ефект с 1 възнаградителна лихва, и увеличават общата стойност на кредита извън допустимите законови рамки. Сочи се, че начисляването на неустойката и таксите за всяко отделно неизпълнение, както и на дневна такса до окончателно плащане, е довело до значителна нееквИ.лентност между насрещните престации и е нарушило принципите на добросъвестност и справедливост по чл. 9 ЗЗД. По отношение на таксата при предсрочна изискуемост е било поддържано, че същата е нищожна като противоречаща на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, който забранява събиране на такси за действия по усвояване и управление на кредита, както и на чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно който при забава кредиторът има право единствено на законна лихва върху неплатената сума. В тази насока е било застъпено и становището на Комисията за защита на потребителите, обективирано в т. 32 от Протокол № 44/05.11.2015 г., че подобни такси представляват заобикаляне на закона и допълнително санкциониране на потребителя извън предвиденото в ЗПК. С оглед изложеното се моли да се постанови съдебно решение, с което да се уважи предявения иск. Претендират се разноски.

Ответникът „Аксес Файнанс“ АД е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се сочи, че финансовият продукт “Бяла карта” е револвиращ кредит с разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоява чрез платежен инструмент - кредитна карта. Веднъж сключили договор за кредит „Бяла Карта“ кредитополучателите сами вземат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. Сочи се, че на 05.02.2021 г. С. А. е сключила с „Аксес Файнанс” АД Договор за кредит „Бяла Карта“ № 895652, по силата на който „Аксес Файнанс” АД е Кредитодател, а ищецът съответно Кредитополучател. По силата на Договора Дружеството е предоставило на ищеца револвиращ кредит в максимален размер от 700 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта, а Кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на Договора. В евентуалност се излага, че исковете се явяват неоснователни. Сочи се, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени. Допълнително, доколкото се твърди нищожност на отделни договорни клаузи, то дори да бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната недействителност не следва да влече нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание. Сочи се, че неправилно ищецът твърди, че неустойката по чл.20 от Договора следвало да бъде включена при формиране на ГПР или невключването й, представлявало нарушение на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди се, че съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК в ГПР се включват разходите, които са известни за кредитора, като е неприемливо твърдението, че уговорената с чл. 20 от Договора неустойка представлявала скрита лихва и следвало да се включи при калкулацията на ГПР. На първо място, както ясно е посочено в чл. 20 от процесния договор, задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло от действията на потребителя следователно не е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК и не следва неустойката да се включва към размера на договорната лихва. В този смисъл, в случай че той не би искал да понесе тежестта да заплаща така уговорената неустойка, то той би могъл изобщо да не сключва договора или да изпълни поставените от чл. 15, ал. 1 от него условия (което не е направил).Сочи се, че в СЕФ-а, който лицето получава преди сключване на договор за кредит, подробно са описани изискванията към обезпечението, както и размерът на неустойката и възнаградителната лихва. Знаейки какви са изискванията на дружеството, клиентът още с получаване на СЕФ-а е бил запознат с условията, при които следва да предостави обезпечение по кредита (поръчител или банкова гаранция) и на какви условия следва да отговаря то. т. е. потребителят, преди да е обвързан от договор, има цялата необходима информация, за да вземе решение дали да сключи договор за кредит при тези условия или не, съответно дали разполага с възможност да осигури необходимото обезпечение. Твърди се, че в че ЗПК не се съдържа нито забрана, нито някакви ограничения да се уговаря задължение за предоставяне на обезпечение, което да стане изискуемо само при настъпване на определени уговорени от страните в договора 2 хипотези. Нещо повече, законът не поставя никакви изисквания или ограничения, свързани със сроковете или с условия, обуславящи изпълнението на задължение на потребителя за предоставяне на уговорено обезпечение. Единственото изискване е в цитирания чл. 11, т.18 от ЗПК и се свежда до това обезпеченията по кредита, ако се изискват такИ. от кредитодателя, да са уговорени от страните в договора за кредит. Сочи се, че конкретно задължението за допълнително обезпечение е изрично и ясно уговорено по всички свои параметри: уговорено е в каква хипотеза и в какъв срок от осъществяването й кредитополучателят се задължава да осигури допълнително обезпечение, уговорено е самото обезпечение - поръчителство или банкова гаранция, уговорени са и конкретните изисквания, на които следва да отговарят и двата типа обезпечения. Поради това неоснователен е доводът на ищеца, че изискванията към поръчителя били многобройни и това създавало затруднения за длъжника за осигуряване на уговореното поръчителство, както е неоснователен и изводът на ищеца, че клаузата на чл.15 била предвидена по начин, който да възпрепятствал длъжника да я изпълни. Твърди се, че изискването на чл.15 са свързани с това за ответника да се гарантира обезпечаване на договора чрез надлежно обезпечение, като изискванията са логични, като целта на кредитодателят не е да се сдобие с още един длъжник, който няма финансова възможност да поеме заплащане на дължимите по договора суми. Сочи се, че е неоснователен и доводът, че срокът за изпълнение на задължението за осигуряване на допълнително обезпечение, което да отговаря на посочените изисквания е кратък и изпълнението било свързано със значителни затруднения, тъй като за тези изисквания кредитополучателят е наясно още преди подписване на договора за кредит. Твърди се, че клаузата на чл. 15 цели да създаде предпоставки за точно изпълнение от страна на кредитополучателя на задължението му за осигуряване на допълнително обезпечение в хипотеза на изпадането му в неизправност с основното му задължение по договора за кредит. Ищецът твърди, че уговорената неустойка няма обезпечителна функция, тъй като кредиторовият интерес е да получи обезпечение преди извършване на кредитната сделка и подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията от финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника въру самия длъжник. Това твърдение е в противоречие със същността на обезпеченията, които целят да защитят кредитора срещу неизпълнението и да подготвят удовлетворяването му (К, А., Облигационно право, Обща част, С. 2013, с. 593 и сл.). Видно от всичко изложено предвидената неустойка не е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД. Неустойката се начислява единствено при неизпълнение на задължениета на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло и само от действията на потребителя. Напълно неоснователно е твърдението на ищеца, че неустойката излиза извън определените й функции. Предвидената неустойка за неизпълнение на договорно задължение има обезпечителна, санкционна и обезщетителна функция. Тя цели да дисциплинира кредитополучателят и последният да предприе действия по осигуряване, в рамките на договорения срок, обезпечение по заемното правоотношение. В тази насока уговорената неустойка има обезпечителна функция - цели обезпечаване изпълнението на едно договорно задължение, а именно предоставяне на поръчителство. Същевременно има обезщетителна функция - обезщетява кредитора за вредите от неизпълнение на това договорно задължение, които вреди в случая са свързани със затрудняване събирането, респ. несъбирането на предоставения заем и дължимата се по договора възнаградителна лихва. Налице е и санкционната функция на неустойката - потребителят се санкционира за неизпълнение на едно свое задължение.Предвид горното, уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично задължение, следва да се приеме за действителна и незаобикаляща конкретни законови изисквания, отнасящи се единствено за паричните задължения на длъжниците.

Сочи се, че е налице решение на ВАС, съгласно което неустойката не следва да се включва в размера на ГПР. Твърди се, че непредоставянето на обезпечение поставя сериозна 3 несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това е основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Ако големият процент заематели, подобно на ищеца, не изпълняваха поетите задължения, то ответникът много бързо би бил принудено да преустанови дейността си. Отново, решението при какви условия то ще отпуска кредити в рамките на закона е автономна, независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Цитира се обилна съдебна практика. Моли се да се отхвърли като неоснователен. Претендират се разноски.