Решение № 92 от 05.02.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 92 гр. София, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Блага Иванова

Членове:

Красимира Медарова

Даниел Луков при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора А. В. Гебрев като разгледа докладваното от Красимира Медарова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200939 по описа за 2023 година Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Н. Д. Х. чрез упълномощения му защитник адв. Д. срещу нова въззивна присъда на Окръжен съд - Пловдив, 8-ми наказателен състав, № 9/ 07.02.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1954/2022 г., в която се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1- 3 от НПК и се иска отмяна на новата присъда и оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В писмено допълнение към касационната жалба на защитата, постъпило по реда и в срока по чл. 351, ал. 4 от НПК се излагат доводи за доказателствена необезпеченост на приетата във въззивната присъда фактическа обстановка и за превратно тълкуване на гласни доказателствени средства, не съобразно действителното им съдържание. Навеждат се доводи за необективност на показанията на свидетелите К. и В. поради противоречия с останалата доказателствена съвкупност и неправилното им кредитиране от въззивния съд, което е с невярна аргументация. В допълнението към касационната жалба се съдържа подробен анализ на гласните доказателствени средства по делото чрез съпоставка едни с други и със събраните писмени доказателства и се оспорва извода на въззивния съд за необективност на 1 обясненията на подсъдимия, за които се твърди, че кореспондират изцяло с останалите доказателства, събрани от разпитите на свидетелите Й., С., А. и Г., както и с документите за продажбата на процесния автомобил и отразените в тях дати. Отделно се сочи, че контролираните съдилища не са изпълнили задължението си по чл. 281 от НПК за приобщаване на свидетелските показания от досъдебното производство на свидетелите А., К. и В. при наличието на съответните предпоставки за това, с което са нарушили правото на защита на подсъдимия, което се оценява като съществен процесуален порок и основание за отмяна на присъдата на окръжния съд.

В жалбата се твърди и противоречие в мотивите към въззивната присъда, което се приравнява на липса на мотиви и по естеството си е абсолютно процесуално нарушение, както и нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите на обвинението, което е довело и до нарушаване на правото на подсъдимия на ефективна защита

Пред ВКС защитникът на подсъдимия адв. Д. поддържа касационната жалба с наведените касационни основания и направеното искане за отмяна на присъдата на окръжния съд и за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд.

Поддържа и довода за липса на мотиви, като се позовава на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, която е идентична с установената от първия съд, но направените правни изводи са в обратна посока, без да се изложи съответна аргументация за това.

Защитата излага и съображения за доказателствена необезпеченост на установените факти, като счита, че се касае за облигационни отношения между подсъдимия и свидетеля К., които се състоят в сключване на привидна сделка между тях, с която се прикрива предоставен от последния заем срещу лихва на подсъдимия. Сочи, че доказателствата по делото не установяват факта, че процесният автомобил се е намирал във владение на К., което той да е предоставил на дееца, тъй като подсъдимият го е придобил самостоятелно и владял до 23 април 2017 г., на която дата той се е разпоредил със същия. В заключение намира, че приетите от въззивния съд факти не сочат на извършено престъпление по чл. 206 от НК, поради което се касае за несъставомерност на деянието.

Подсъдимият Х. в последната си дума пред ВКС моли да се отмени осъдителната присъда на въззивния съд.

Пред касационната инстанция, прокурорът от ВКП счита, че въззивната присъда е постановена при спазване на разпоредбите на чл.313 и 314 от НПК след задълбочена доказателствена проверка, при която е установена обективност на показанията на свидетеля К., които са в коресподенция с доказателствата по делото, че процесният автомобил документално е бил негова собственост, поради което и въззивният съд е направил верен правен извод за извършено от подсъдимия престъпление по чл.206 от НК.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като взе предвид наведените оплаквания в касационната жалба на защитата и доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира 2 за установено следното:

С присъда № 260027/31.05.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 2313/2020 г. по описа на Пловдивски районен съд, 8 наказателен състав подсъдимият Н. Д. Х. е бил признат за невиновен в това на 23.04.2017 г. в гр. П. противозаконно да е присвоил чужда движима вещ, лек автомобил марка „Мерцедес”, модел „Спринтер 311 ЦДИ” , с рег. № /№/на стойност 10 500 лв., собственост на Д. И. К., която владеел, като е оправдан по обвинението за престъпление по чл.206, ал.1 от НК.

Със същата присъда съдът е отхвърлил предявеният от гражданския ищец К. срещу подсъдимия Х. граждански иск в размер на 10 500 лв., представляващ обезщетение за имуществени вреди от процесното деяние.

На осн.чл. 190, ал.1 от НПК съдът е възложил разноските по делото в тежест на държавата.

С нова въззивна присъда № 9/ 07.02.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1954/2022 г. е отменена изцяло присъда № 260027/31.05.2022 г. по н.о.х.д. № 2313/2020 г. на Пловдивския районен съд и вместо нея е постановена нова присъда, с която подсъдимият Н. Х. е бил признат за виновен в извършване на престъплението по чл.206, ал.1 от НК, за което е предаден на съд и при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, което да изтърпи при първоначален строг режим, на осн.чл.

57, ал.1, т.2, б.“б“ от ЗИНЗС.

Със същата присъда е уважен и предявеният срещу подсъдимия Д. граждански иск в размер на 10 500 лв., представляващ обезщетение за имуществени вреди от процесното деяние, ведно със законнната лихва от датата на извършването му 23.04.2017 г. до пълното изплащане на главницата.

С въззивната присъда съдът е възложил в тежест на подсъдимия разноските по делото, на осн. чл. 189, ал.3 от НПК.

Касационната жалба е подадена в законовия срок по чл. 350, ал.1 от НПК от активно легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима, като разгледана по същество се явява и основателна.

Оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивната присъда, което е аргументирано с доводи за неточно формулирано обвинение и за съществени нарушения в процесуалната дейност на въззивната инстанция по оценката на доказателствата е основателно.

На първо място е необходимо да се даде отговор на съображенията относно формулировката на предявеното обвинение, което е от съществено значение за преценката относно наличието на процесуални нарушения в процеса на неговото доказване. /допустимостта на тази преценка се извежда от преюдициалното заключение на Съдът на ЕС по дело С-280/20 г. относно отстраняването на неясноти и непълноти в обвинителния акт след разпоредително заседание./

Прегледът на предявеното срещу подсъдимия обвинение установява, че същото се 3 характеризира с определени противоречия между обстоятелствената част на обвинителния акт и неговия диспозитив, които се отнасят до съставомерни елементи от състава на престъплението, за което Х. е предаден на съд. Съгласно диспозитива на процесуалния документ Х. е предаден на съд за това, че на 23.04.2017 г. противозаконно е присвоил чужда движима вещ, собственост на свидетеля К., товарен автомобил, която владеел. В обстоятелствената част на същия документ е посочено, че свидетелката В. е придобила товарния автомобил чрез покупка от свидетеля К., на 10.05.2017 г., след което на на 17.05.2017 г. е сключила с подсъдимия договор за наем на същия автомобил, по силата на който той го владеел. Следователно, инкриминираните разпоредителни действия от страна на Х. с процесната вещ са осъществени преди В. да му предостави ползването на автомобила с цитирания по-горе договор за наем и преди да придобие собствеността върху него, с договора за продажба от 10.05.2017 г.При тези данни в обстоятелствената част на обвинението се съдържа непълнота относно механизма на извършване на деянието, доколкото подсъдимият се предава на съд по обвинение за обсебване на чужда движима вещ/собственост на свидетеля К./, която към инкриминираната дата не му е била предоставена по силата на договор за наем, сключен със свидетелката В., защото договорът, посочен като основание за владението на вещта от страна на подсъдмия е сключен след тази дата. В диспозитива на обвинителния акт се сочи, че подсъдимият неправомерно се е разпоредил с процесната вещ, собственост на свидетеля К., която владеел, но в обстоятелствената част на обвинителния акт не се съдържат факти за друго основание на което деецът владеел процесната вещ, освен сключеният между него и свидителката В. договор за наем, който е с дата след тази на инкриминираното разпореждане с вещта.

В принципен план посочените непълноти и неясноти на обвинението рефлектират върху правото на защита на подсъдимия, но в конкретния случай същите не са толкова съществени до степен на невъзможност да разбере за какво се обвинява и да организира своята защита.

Извън описаните неясноти при формулировката на обвинението, фактическите изводи на контролирания въззивен съд са в противоречие с наличната доказателствена съвкупност и не почиват на вярна оценка на релевантните за обвинението доказателства, които се съдържат по делото.

В мотивите към въззивната присъда окръжният съд е приел, че към датата на обвинението, 23.04.2017 г. товарният автомобил, предмет на престъплението по чл.206, ал.1 от НК е бил собственост на свидетеля К., като му е бил предоставен за ползване от свидетелката В. на основание договор за наем, сключен на 17.05 2017 г., както и че подсъдимият противозаконно го е присвоил на 23.04.2017 г.

В мотивите към същата присъда въззивният съд е посочил изрично, че установената от първия съд фактическа обстановка е правилна, поради което я възприема изцяло, но при нейният анализ е достигнал до различни правни изводи относно съставомерността на деянието и виновността на подсъдимия. Независимо, че в мотивите към въззивната присъда са възпроизведени до голяма степен дословно фактите, установени от първата инстанция, които въззивният съд е инкорпорирал в собствените си фактически изводи/ че процесният 4 автомобил е бил собственост на подсъдимия и е служел като обезпечение за паричните му отношения с К./ непосредствено след това е приел за установени други факти, които напълно им противоречат. А именно, че владението върху процесния товарен автомобил е предоставено на подсъдимия от свидетелката Й./ вероятно се има предвид свидетелката В., която е съпругата на К./ с договор за наем срещу наемна цена от 800 лв. месечно, след като тя го е придобила чрез покупка от нейния съпруг, свидетелят К.. Както и че след сключването на договора за наем подсъдимият не е заплащал месечните вноски по договора и това е било причината тя да подаде жалба до прокуратурата.

В мотивите се съдържат и други доказателствено необезпечени фактически изводи, а именно, че средствата за закупуването на процесният автомобил са били предоставени първоначално от Й./ вероятно В./ на К., за да закупи той лично товарният автомобил, което е извършил и след това го е продал на съпругата си, по повод прекратяване на брака между тях в предходен период/ понастоящем сключен повторно/ и по нейно настояване.

Впоследствие съпругата му е отдала автомобила под наем на подсъдимия Х. и той неправомерно се е разпоредил с него, като без нейно разрешение го е продал на свидетеля А..