Решение № 5344 от 19.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5344 гр. София, 19.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело № 20241100500059 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивната жалба вх. № 25172552/23.11.2020 г. на „Строително-предприемачески холдинг“ ЕООД срещу решение № 20237930 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 20472/2020 г. на Софийския районен съд, 141 състав, в частта, с която „Строителнопредприемачески холдинг” ЕООД е осъдено да заплати на К. Г. Г. на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата 13 714,26 лева, представляваща вземане за неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода от месец януари 2020г. до 10.03.2020 г. включително, ведно със законната лихва от датата подаване на исковата молба – 29.05.2020 г., до окончателното изпълнение на вземането, и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 260,02 лева, представляваща вземане за мораторно обезщетение за забава, дължимо общо за периода от 01.03.2020 г. до 28.05.2020 г. включително, начислено върху просрочената главница, както и сумата 1410,55 лева, представляваща сторени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Съгласно задължителните указания на касационната инстанция, дадени с решение № 225/18.12.2023 г. по гр. д. № 220/2023 г. на ВКС, III г. о., при новото разглеждане на делото въззивният съд се е произнесъл по направеното от ответника-работодател възражение с оглед изложеното във въззивната жалба и разпредели доказателствената тежест, съобразно всички наведени от страните твърдения при съблюдаване на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.

Във въззивната жалбата са изложени съображения за неправилност на 1 обжалваното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевирано е оплакване, че не са представени надлежни доказателства от страна на ищеца във връзка с изложените в исковата молба твърдения за реалното полагане на труда, чието заплащане търси. По делото не са ангажирани категорични доказателства от страна на ищеца в тази насока. От писмените доказателства не би могло да се установи по несъмнен начин обстоятелството, че е налице реалното престиране на труд и изпълнение на трудовата функция. Сочи се, че при определяне на размера да възнаграждението съдът не взел предвид удържаните от работодателя суми за данък върху дохода, вноски за фонд ПКБ и за здравно и пенсионно осигуряване. В тази връзка въззивникът представя и моли да бъде прието като доказателство копие на удостоверение за наличието или липсата на задължения с изх. № 22250202000143680/16.07.2020 г., с което да установи надлежното извършване на плащания към НАП за дължимите данъци и осигуровки. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване на друго решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

Претендира разноски по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна К. Г. Г. излага становище за неоснователност на жалбата.

С определение от 22.02.2024г. въззивният съд, с оглед наведеното с въззивната жалба оплакване за неправилност на доклада и задължителните указания на касационната инстанция, е указал на ищеца, че той носи доказателствена тежест по делото да докаже, че е изпълнявал задълженията, произтичащи от сключения между него и ответника трудов договор, като е престирал работната си сила. Пред настоящата инстанция е извършен разпит на свидетелите Л.К.Б. и С.А.В. при режим на довеждане за доказване на факта, че ищецът – въззиваем е престирал труд през периода януари 2020 г. 10.03.2020 г. Приети са и като писмени доказателства по делото представените с молбата на К. Г. от 12.03.2024 г. декларация за конфидециалност и фишове, издадени от работодателя.

С определение от 14.10.2024 въззивният съд е допуснал служебно ССЕ със следната задача: след изследване на счетоводството на въззивника и изискване на удостоверение от НАП, да се установи правени ли са удръжки от дължимото на К. Г. Г. трудово възнаграждение за осигурителни вноски и за данък върху доходите на физическите лица за периода януари 2020 г. 10.03.2020 г., съответно какви удръжки са правени, на кои дати и какъв е техният размер.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, 2 за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Предявени са от К. Г. Г., ЕГН **********, срещу „Строително предприемачески холдинг“ ЕООД, ЕИК 130917415, осъдителни искове с правно основание чл .128, т.2 КТ, вр. чл. 177 КТ за сумата 13 999,97 лева вземане за главница за незаплатени брутни трудови възнаграждения за периода от м. януари 2020 г. до 11.03.2020 г. включително, ведно със законната лихва от 29.05.2020 г. до окончателното плащане, и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 266,11 лева - вземане за обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.03.2020 г. до 28.05.2020 г. В исковата молба ищецът твърди, че по силата на трудов договор е заемал при ответника по трудово правоотнощение длъжността „Ръководител проект“. Поддържа, че със заповед от 10.03.2020 г., считано от 11.03.2020 г. трудовото му правоотношение с ответника е било прекратено, на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Излага твърдение, че не са му изплатени дължимите трудови възнаграждения в общ брутен размер на 13 999,97 лв. за периода от м. януари 2020 г. до 11.03.2020 г. включително. Сочи, че точно и добросъвестно е изпълнявал задълженията си по договора. Моли ответникът да бъде осъден да заплати цитираните сума заедно с мораторно обезщетение за забава в плащането й.

Ответникът, редовно уведомен, в срока по чл.131 гпк, е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва исковите претенции. Сочи, че ищецът не се е явил на касата в офиса на дружеството, поради което не е получил дължимите възнаграждения до 10.03.2020 г. включително. Направено е изрично възражение от страна на ответника, че с разпоредбата на чл. 128, т.

2 КТ е предвидено задължение за работодателя да начислява и плаща възнаграждение за извършена работа от работника/ служителя, но такова се дължи само за действително престиран труд, какъвто К. Г. не е полагал.

Между страните не се спори, че по силата на представения трудов договор № 326/14.05.2019 г. между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „ръководител проект“. Същото е прекратено със заповед № 333/10.03.2020 г., считано от 11.03.2020 г., за което твърденията на страните отново съвпадат.

Страните не спорят относно размера на дължимото месечно трудово възнаграждение от 6000 лева, като това е и брутният размер на възнаграждението, уговорено в сключения между страните трудов договор. За месеците януари и февруари на ищеца се дължи цълният размер на възнаграждението. Работните дни за месец март до 10.03.2020 г. включително - последният работен ден на ищеца в предприятието на работодателя, са 6 /щест/. При 21 работни дни за месец март на 2020 г. средно - дневното брутно възнаграждение на ищеца възлиза на 285,71 лева или за 6 работни дни му се следва възнаграждение от 1714,26 лева. В отговора на исковата молба ответникът-работодател изрично е направил възражение, че трудово възнаграждение се дължи за действително престиран труд, за което ищецът не е ангажирал доказателства.

Спорно по делото пред първата и пред въззивната инстанция е обстоятелството, полагал ли е действително ищеца труд за исковия период от 3 време от 01.01.2020 год. до 10.03.2020 год. включително, съответно дължи ли се на ищеца, претендираното от него трудово възнаграждение за този период.

За установяване на това обстоятелство пред въззивния съд са допуснати и разпитани двама свидетели, доведени от ищеца.

Свидетелката Л.Б., работила като инженер в Производственотехническия отдел, заявява, че Г. е бил ръководител на обекта, който се е занимавал с всички дейности на екипа. Според нейните показания, той е бил физически в Бухара до около 25 февруари 2020 г., след което е продължил да работи и да помага по проекта дистанционно от България заради настъпилата пандемия.

Свидетелят С.В., технически ръководител и пряк подчинен на Г., потвърждава, че той е бил най-главният ръководител на място, отговарящ за производството и връзката с офиса в София. В. уточнява, че Г. е заминал за България в отпуск в средата на февруари 2020 г., но не е могъл да се върне заради спрените полети. Въпреки това, те са поддържали постоянна служебна връзка по телефон и вайбър, като Г. е продължил да изпълнява ръководните си функции от разстояние до май 2020 г. Свидетелят добавя, че е напуснал, защото работодателят е спрял плащанията още половин година преди пандемията.

При анализа на свидетелските показания, се налага изводът, че работникът К. Г. действително е престирал своята работна сила за целия процесен период, за който претендира възнаграждение. Свидетелите потвърждават, че са поддържали постоянна служебна връзка с него по телефон и други комуникационни канали, като той е продължил да ръководи, да получава справки и да съдейства по проекта.

Фактът, че част от работата е извършена от разстояние, не променя същността на трудовото правоотношение, тъй като естеството на длъжността му на ръководител предполага организационни, контролни и комуникационни функции, които са напълно възможни за изпълнение и от дистанция.

Следователно, събраните гласни доказателства доказват по несъмнен начин, че работникът е предоставил своя труд на работодателя през целия спорен период.

Относно оплакването във въззивната жалба, че съдът е присъдил пълния размер на брутното трудово възнаграждение, без да приспадне от него вече внесените от работодателя в НАП данъци и задължителни осигурителни вноски за сметка на ищеца за процесния период, въззивният съд намира следното:

По този въпрос в практиката на ВКС, обективирана в решение № 166 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 220/2009 г. на ВКС, І ГО, и решение № 154 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6134/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО, е прието, че размерът на задължението на работодателя към работника за трудово възнаграждение е остатъка от чистата сума за получаване, след като от брутното трудово възнаграждение се приспаднат удръжките, които работодателят следва да внесе за дължимия от работника или служителя данък върху общия доход и осигурителните вноски. По силата на чл. 272, ал.1, т.3 и т.4 от КТ 4 работодателят има задължение, предвидено в чл. 42, ал.4 от ЗДДФЛ, и задължение, предвидено в чл. 6 от КСО, да удържа и внася в бюджета дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника или служителя, поради което задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата сума за получаване.

Независимо по какъв начин е присъдена дължимата сума, работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски. Това е така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания (чл. 162, ал.2, т.1 ДОПК), а в изпълнителното производство държавата се смята винаги за присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл. 458 ГПК.

Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения.