Решение № 418 от 22.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 418 гр. София, 22.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100508060 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 4378 от 21.03.2023 г., постановено по гр. д. № 11828/2022 г. на Софийски районен съд, 77-ми състав, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1, пр. първо ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Г. В. В. дължи на „П.К.

България“ ЕООД сумата от 306,58 лв., представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № 3034682642 от 10.08.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 11769/2021 г. по описа на СРС, 77-ми състав – 26.02.2021 г. до изплащане на вземането, която сума дължи солидарно с В.Д.В., за който издадената по ч. гр. д. № 11769/2021 г. по описа на СРС, 77-ми състав, заповед за изпълнение е влязла в сила, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 2146,65 лв. Със същото решение са отхвърлени предявените от „П.К. България“ ЕООД срещу Г. В. В. искове с правно основание чл. 422, ал.

1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. първо ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 634,05 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 18.06.2019 г. до 11.08.2020 г., сумата от 577,86 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 19.11.2018 г. до 11.08.2020 г., сумата от 229,99 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 11.08.2020 г. до 25.02.2021 г., както и сумата от 1401,15 лв., представляваща 1 възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.03.2021 г. по ч. гр. д. № 11769/2021 г. по описа на СРС, 77-ми състав.

С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 9,20 лв., представляваща разноски в заповедното производство по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 11769/2021 г. по описа на СРС, 77ми състав, както и сумата от 17,95 лв., представляваща разноски в исковото производство, а на основание чл. 78, ал. 3 ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата от 1595,55 лв. разноски в исковото производство.

В законоустановения срок срещу решението в частта, с която са отхвърлени исковите претенции на „П.К. България“ ЕООД за главница над присъдената сума от 306,5 лв. до пълния предявен размер, за договорно възнаграждение в размер на 634,05 лв., за лихва за забава в размер на 577,86 лв. и за законна лихва в размер на 229,99 лв. е постъпила въззивна жалба от процесуалния представител на дружеството, в която са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт. На първо място въззивникът счита, че заключението на съда досежно недействителността на процесния договор за потребителски кредит е неправилно, доколкото в същия ясно е посочена методиката на формиране на годишен процент на разходите (ГПР), както и точният размер на дължимите суми от длъжника. Намира, че договорът е в съответствие с изискванията, разписани в Закона за потребителския кредит (ЗПК), както и, че ГПР съответства на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в тази връзка в жалбата са изложени подробни съображения.

На следващо място според въззивника неправилно е заключението на първоинстанционния съд, че възнагражденията за допълнителни услуги следва да бъдат включени в размера на ГПР, доколкото последните са предвидени в допълнителното споразумение към процесния договор, а сключването на същото не е условие за сключване на договора за кредит, нито за получаване на кредите при конкретните условия. Излага още, че стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в процесния случай не е задължителен разход, а се заплаща само ако потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея, а възнаграждението за процесните услуги се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, поради което не следва да се включва в ГПР. Намира и, че обстоятелството дали предвидените в договора допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР е въпрос, относим единствено към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло.

На последно място излага, че в процесния договор няма никаква неяснота относно това каква сума ще се връща от длъжника, като счита, че относително осведомен потребител, който е наблюдателен и съобразителен може без затруднение да прецени ефекта за него от сключване на договора за кредит и конкретно каква лихва, съответно ГПР ще трябва да заплаща, доколкото в договора се съдържа ясна и конкретна информация както за размера на задължението, така и за дължимия лихвен процент и ГПР.

Предвид изложеното според ищеца процесният договор е действителен, поради което е отправена молба до въззивния съд за отмяна на 2 първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на такова, с което исковите претенции да бъдат уважени.

В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба, ведно с насрещна въззивна жалба от ответницата Г. В. В., подаден чрез адв.

А. Ч., с който се поддържат доводи за нередовност и неоснователност на жалбата. На първо място въззиваемата счита, че така депозираната жалба е нередовна, тъй като въззивникът не бил посочил дали обжалва решението в цялост или единствено в частта, по отношение на която има правен интерес.

По отношение на основателността на жалбата излага, че предявеният иск не е бил доказан по размер в хода на първоинстанционното производство, а изложените от въззивника доводи не кореспондират с приложените доказателства по делото.

С насрещната въззивна жалба се обжалва решението в частта, с която е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 306,58 лв.

Според въззивницата решението в тази част е неясно, непълно и немотивирано, тъй като не става ясно по какъв начин съдът е достигнал до заключението си за дължимост на въпросната сума. Изложени са подробни съображения досежно обстоятелството, че ищцовото дружество не води аналитична счетоводна отчетност, което означавало, че няма счетоводни записи, обвързващи конкретния клиент и субект с неговото задължение, възникнало по отношение на процесния договор за потребителски кредит.

Това от своя страна водело до невъзможност да се установи колко е заплатено и колко остава по всеки един кредит и от всеки един клиент на дружеството, което пък обуславяло неоснователност на исковата претенция по отношение на нейния размер. Намира, че основателността на иска по отношение на размер се доказва само с налична първична и вторична счетоводна документация, дължима за съставяне по силата на приложимите правила и норми за счетоводна отчетност и съобразно приложимото данъчно законодателство в държавата.

На следващо място излага, че ищецът не е доказал връзка между наличната и водена от него синтетична счетоводна отчетност и наличието на задължение от ответницата и В.В., което от своя страна означавало, че ищецът не е доказал предоставяне на заем на ответницата. В тази връзка посочва още, че предоставеното извлечение от сметка е частен документ, едностранно съставен от ищеца за целите на настоящото производство, който не представлява официално извлечение от вторичната му счетоводна отчетност.

Счита още, че задълженията по процесния договор за погасени по давност, доколкото предоставеният кредит представлява вземане с периодичност на погасяване, с оглед на което погасителната давност по отношение на него е три години.

С оглед изложените съображения е отправена молба до настоящата съдебна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която исковата претенция на „П.К. България“ ЕООД е уважена.

В законоустановения срок е постъпил о тговор на насрещната въззивна жалба от ищеца, в която са изложени доводи за неоснователност на същата и е отправена молба до въззивния съд за оставянето й без уважение.

3

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението в частта, с която исковата претенция на „П.К. България“ ЕООД е отхвърлена за сумата от 1401,15 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.03.2021 г. по ч. гр. д. № 11769/2021 г. по описа на СРС, 77-ми състав, не се обжалва, поради което е влязло в сила и не е предмет на настоящата проверка. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че в останалата обжалвана част решението е валидно и допустимо.

Възраженията за нередовност на исковата молба, релевирани от въззивника, са неоснователни, доколкото според настоящия съдебен състав същата отговаря на изискванията, разписани в процесуалния закон.

Първоинстанционното решение е правилно, като във връзка с доводите, наведени във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, следва да се добави следното:

От представените по делото доказателства се установява, че на 10.08.2018 г. между ищеца (кредитор) и В.Д.В. (клиент) и ответницата Г. В. В.

(солидарен длъжник) е сключен договор за потребителски кредит № 3034682642, по силата на който кредиторът е отпуснал, а клиентът и ответницата солидарно (т. IV от договора и чл. 10 от общите условия) са се задължили да върнат предоставения кредит в размер на 3000 лв. Видно от договора, параметрите на кредита са следните: размер на кредита – 3000 лв.; срок на кредита – 24 месеца; размер на вноската по кредита – 185,46 лв.; ГПР – 49.89 %; годишен лихвен процент – 41,17 % и обща дължима сума по кредита – 4451,04 лв. С договора е закупен и пакет от допълнителни услуги, като дължимото възнаграждение по него е в размер на 2250 лв. Общото задължение по кредита и допълнителните услуги е 6701,04 лв. с общ размер на вноската 279,21 лв. и дата на погасяване: 18-и ден от месеца, т. е. общата сума, която следва да върне кредитополучателят, след като ползва в рамките на тези 24 месеца кредитен ресурс от 3000 лв., е 6701,04 лв.

Съгласно платежно нареждане за кредитен превод от 10.08.2018 г. кредитът по процесния договор е усвоен в пълен размер от 3000 лв. по банковата сметка на титуляр В.В.. С договора за потребителски кредит (т. IV „Солидарен длъжник“) и общите условия (чл. 10) страните са уговорили изрично, че на основание чл. 121 до 127 ЗЗД солидарния т длъжник се задължава да отговоря за всички задължения на клиента за погасяване на кредита солидарно. Тълкувайки по правилата на чл. 20 ЗЗД съдържанието на клаузите от процесния договор за потребителски кредит и общите условия, 4 следва, че е налице пасивна солидарност възникнала по силата на сключения договор за потребителски кредит, според който ответницата е съдлъжник заедно с клиента – кредитополучател.

Процесният договор има характеристиката на такъв за потребителски кредит (чл. 9, ал. 1 ЗПК), а солидарният длъжник – качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

Съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията, установени с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, за спазването на които съдът следи служебно.