Решение № 7011 от 16.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7011 гр. София, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. А. като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. А. Гражданско дело №

20251110105180 по описа за 2025 година

РЕШЕНИЕ

16.04.2026 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ А. като разгледа докладваното от съдия Васил А. гр. дело № 5180/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 247 ГПК и чл. 248 ГПК.

Подадена е молба с вх. № 11380/15.01.2026 г. от ищеца К. У., с която се твърди, че с Решение № 22924/15.12.2025 г., постановено по гр. д. № 5180/2025 г. по описа на СРС, I I Г.

О., 156-ти състав съдът не се бил произнесъл и не бил присъдил законните лихви върху дължимите вземания. Поддържа, че своевременно е било направено искане. Навежда доводи, че в случая съдът следвало на основание чл. 250 ГПК да се произнесе по претенцията изцяло. Иска допълване на решението и присъждане на законната лихва.

В срок е подаден отговор на молбата от ответника, като се твърди, че искането не е било направено своевременно – нито в исковата молба, нито в първото о. с. з., поради което същото било преклудирано. Поддържа, че решението по претенцията по чл. 344, ал., 1, т. 3 КТ било неправилно и следвало да се отмени изцяло, като било подадена и надлежна въззивна жалба. Иска молбата да бъде оставена без уважение.

1

Подадена е молба с вх. № 11373/15.01.2026 г. от ищцата, с която се иска изменение на Решение № 22924/15.12.2025 г., постановено по гр. д. № 5180/2025 г. по описа на СРС, I I Г.

О., 156-ти състав в частта за разноските. Поддържа, че в частта за разноските съдът неправилно не бил присъдил пълния размер на дължимите суми. Навежда доводи, че претендирания размер на адвокатското възнаграждение за претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ бил реален и разумен, тъй като отговарял на фактическата и правна сложност на производството. Развива съображения за наличието на фактическа и правна сложност, както и необходимост за детайлно запознаване със случая от страна на процесуалният представител, като същевременно сочи, че съдът не бил изложил доводи за наличието на понижена фактическа и правна сложност. Твърди, че правилата на НМРАВ се прилагали само като долна граница на адвокатското възнаграждение под която не можело същото да падне, но не и критерий за определянето на фактическата и правната сложност на делото.

Поддържа, че ответника не е въвел надлежно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Инвокира доводи, че определеният размер на адвокатското възнаграждение е под минималния определен с НМРАВ, което обосновава подробно. Аргументира, че неправилно били определени разноските за юрисконсултско възнаграждение на ответника.

Иска изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата, като същата се оспорва.

Твърди, че ищцата не била доказала по несъмнен начин, че е сторила делководни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5000,00 лева, тъй като липсвали доказателства, че адвокатското възнаграждение е реално заплатено. Поддържа, че макар и материалният интерес по спора да е висок, то уговореното в договора между ищцата и процесуалният представител касаело единствено претенцията за отмяна на уволнението. Отделно от това сочи, че уговорения размер на адвокатското възнаграждение не бил съответен на извършената работа от адвоката по претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Навежда доводи, че насрещната страна едновременно твърдяла, че не може да се намали адвокатското възнаграждение поради сторено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, а след това сочела, че такова не било направено. Развива съображения, че с оглед правилата на НМРАВ съдът трябвало да се ръководи от минималната работна заплата, като в случая адвокатското възнаграждение било правилно намалено, като за претендираната горница над определената сума същото се явявало прекомерно и не било надлежно доказано пред съда. Твърди, че съда е разпределил отговорността за разноски, съобразно уважената и отхвърлената част от претенциите, като се бил ръководил от НМРАВ. Поддържа, че доводите на ищеца, че адвокатското възнаграждение било и досежно защита по насрещния иск, тъй като не били ангажирани надлежни доказателства, че реално е сторена съответната деловодна разноска.

Сочи, че съдът правилно бил определил деловодните разноски на ответника. Иска молба да бъде оставена без уважение.

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа и правна страна:

I. По отношение на молба с вх. № 11380/15.01.2026 г.

Настоящият съдебен състав намира, че на първо място трябва да посочи, че не е обвързан от правната квалификация, която е дадена от страната. В случая не е налице хипотезата на чл. 250 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по цялото искане, доколкото законната лихва от момента на подаването на исковата молба до окончателното плащане не е отделен иск, а законна последица от материалният правоувеличаващ ефект на предявения иск. Тоест, в случая развитите доводи не касая искане по реда на чл. 250 ГПК, а искане за допускане поправка на очевидна фактическа грешка.

В разпоредбата на чл. 247, ал. 1 ГПК е предвидено, че съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически 2 грешки.

Очевидната фактическа грешка е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда, видна от мотивите към съдебното решение, и нейното външно изразяване в текста на самото съдебно решение, т.е. в неговия диспозитив – така Решение № 168 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 580/2012 г., IV г. о., ГК.

В случая съдът констатира, че с писмена молба (л. 223 и сл. в кориците на делото) ищцата е направила изрично искане, че претендира заплащането на законната лихва от предявяването на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ до окончателното плащане. Тоест, противно на становището на ответника, ищецът по делото е поискал изрично от съда законната последица от предявяването на иска, което е основание, ако претенцията е основателна да бъде присъдена съответната сума. В тази насока доводите за правилността на първоинстанционното решение са ирелевантни в хипотезата на чл. 247 ГПК.

Следователно в случая, съдът правилно е формирал правосъдната си воля, но неправилно техническия я е отразил в диспозитива на съдебното решение, поради което са налице предпоставките на чл. 247 ГПК, като следва да бъде допусната поправката на очевидна фактическа грешка в диспозитива на съдебното решение.

II. По отношение на молба с вх. № 11373/15.01.2026 г.

Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като е представен списък по чл. 80 ГПК, поради което съдът намира, че искането е процесуално допустимо, като по същество същото е неоснователно.

Представен е Договор за правна защита и съдействие от 01.08.2025 г., сключен между К. К. У. от една страна, в качеството на доверител и адв. П. Д. Н. от друга страна, в качеството на довереник. По силата на договора страните са уговорили, че доверителя възлага на довереника извършването на юридически консултации и процесуално представителство по претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Според уговореното страните са постигнали съгласие за заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 5000,00 лева, като договора служи за разписка във връзка с плащането на адвокатското възнаграждение.

Представен е Договор за правна защита и съдействие от 01.09.2025 г., сключен между К. К. У. от една страна, в качеството на доверител и адв. П. Д. Н. от друга страна, в качеството на довереник. По силата на договора страните са уговорили, че доверителя възлага на довереника извършването на юридически консултации и процесуално представителство по предявен насрещен иск по чл. 221 КТ. Според уговореното страните са постигнали съгласие за заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 5000,00 лева, като договора служи за разписка във връзка с плащането на адвокатското възнаграждение.

В постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е прието, че: „Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.“.

Според постановките на т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е прието, че „С приемането на действащия ГПК отпадна правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи 3 мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен.“.

Съдът констатира, че още в о. с. з. от 20.10.2025 г. ответника е въвел надлежно възражение срещу размера на претендираните деловодни разноски, което е такова по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Тоест, доводите на ищеца в тази насока, че липсвало възражение са несъстоятелни.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с 4 оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29.