Определение № 48443 от 23.11.2025, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 48443 гр. София, 23.11.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело № 20241110113535 по описа за 2024 година

Предявени са осъдителни искове с правна квалификация чл. 108 Закон за собствеността /ЗС/, установителен иск с правна квалификация чл. 79 ЗС и иск по чл. 537, ал. 2 Граждански процесуален кодекс /ГПК/.

Ищците Ц. А. С., Д. А. С., Д. И. Д. и Н. И. Д. твърдят, че заедно с ответника П. Н. К., както и с други наследници по съребрена линия, са съсобственици на поземлен имот с идентификатор *** (стар идентификатор ***) по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-36/10.07.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. София, район „Студентски“, бул.

„Св. КО“ № 64, с площ 2730 кв. м, с трайно предназначение на територията „урбанизирана“, начин на трайно ползване „ниско застрояване до 10 м“, при подробно изброени съседи, заедно с построената в него сграда с идентификатор ***, описвана като малка, паянтова жилищна постройка. Твърдят, че констативният нотариален акт, с който ответникът е вписан като единствен собственик, не отразява действителното правно положение, тъй като П. К. може да черпи права единствено до размер на 2/3 идеални части, докато останалата 1/3 идеална част принадлежи на наследниците по закон на общия наследодател МПМ. По повод на това посочват, че П. К. е бил съпруг на МФ Ц.а – племеница на съпругата на МПМ – МСМ, което показвало, че между ответника и П.

Манджуков нямало никакво кръвно родство. По отношение на правоприемството се сочи, че на 03.12.1947 г. МПМ е придобил по силата на Нотариален акт № 93, том XIX, рег. № 3693, дело № 3503/1947 г. на I-ви нотариус при Софийски областен съд нива в землището на с. Д, Софийско, местност „Язо“ с площ около 12,5 декара (по удостоверение – около 18 декара), при подробно посочени съседи. Изтъкват, че към този момент действащата Закон-наредба за брака не е предвиждала възникване на съпружеска имуществена общност, поради което придобитият имот е бил лично имущество на ММ, независимо, че е бил в брак с МСМ.

Следващата промяна собствеността на имота било одържавяването му: през 1961 г. имотът е бил отнет в полза на държавата с акт на финансовия отдел на БРНС и изпълнителен лист, като е бил съставен акт за държавна собственост, респективно по-късно актове за общинска собственост, а имотът е бил превърнат в овощна градина и впоследствие разделен на два отделни имота с планоснимачни номера 175 и 176 в квартал 23, местност „Студентски град“.

Акцентират, че така имотът е преминал от патримониума на наследодателя към този на държавата и към датата на последващите завещателни разпореждания той вече не е бил негова собственост. Ищците развиват тезата, че съставеното от МПМ саморъчно завещание от 13.09.1968 г., с което той завещава цялото си имущество на съпругата си МСМ, не е могло да обхване одържавения имот, тъй като към момента на съставянето му и към 1 момента на смъртта му на 23.02.1972 г. този имот не е бил в неговия патримониум.

Аналогичен извод се прави и по отношение на саморъчното завещание на преживялата съпруга ММ от 20.02.1979 г., с което тя завещава цялото си имущество на племенницата си МФ Ц.а. Ищците поддържат, че завещателната воля и в този случай не се е отнасяла до одържавения имот, защото към този момент той продължавал да бъде държавна/общинска собственост. Акцентират и върху правното действие на реституцията, конкретно: след влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г., на основание чл. 2 от закона, имотите с планоснимачни номера 175 и 176 са реституирани на наследниците на МПМ. Със Заповед № РД-57-01/12.01.1998 г. на кмета на Столична община, на основание чл. 64 ЗОС, имотът бил отписан от актовите книги за общинска собственост бил предаден на наследниците на ММ във вида на два отделни имота – 175 и 176, като към заповедта е приложен кадастрален лист с координати. Ищците правят правен извод, че в резултат на тази реституция имотите се считат за „новооткрито наследство“ по смисъла на чл. 90а ЗН, т.е. завещателните разпореждания, съставени след одържавяването, не произвеждали действие спрямо реституирания имот. В тази връзка се позовават на трайната практика на ВКС, включително Решение № 553/29.09.2010 г. по гр. д. № 629/2009 г., в което е разяснено, че завещателят не може валидно да се разпорежда с имот, чиято собственост ще бъде възстановена след неговата смърт, както и на Решение № 1065/20.07.1999 г., което подчертава фикцията за новооткрито наследство и необходимостта наследяването да се проследи по закон от момента на смъртта на лицето, чиито имот е бил одържавен. На тази основа ищците развиват детайлна наследствена верига: посочват, че наследници по закон на ММ са преживялата съпруга Мария и петте му братя и сестри – ТПБ, ДПМ, ДПЛ,ИПМ и Пена Петкова С.. С позоваване на чл. 9, ал. 2 ЗН се твърди, че при брак, продължил повече от десет години, преживелият съпруг наследява 2/3 от наследството, а останалата 1/3 се разпределя между братята и сестрите и техните низходящи. Посочват наследствените колена: 1/3 идеална част се разделя по равно между Т,Д,И,П (по 1/12 идеална част за всеки), как съответните им дялове преминават към техните деца и внуци, включително към ищците, така че в крайна сметка за тяхната линия общият дял достига до 1/6 идеална част, разпределен между четиримата по 1/24 идеална част. Ищците посочват сделката по дарение от 03.02.1986 г., с която МФ Ц.а дарява на майка си ВСД реална част от 1 000 кв. м. от имот планоснимачен № 176. Ищците изтъкват, че при извършването на тази сделка нотариусът се е позовал на нотариалния акт от 1947 г. и на завещанията на М,М,М, но поддържат, че към тази дата имотът все още е бил държавна/общинска собственост и не е бил реституиран, поради което се поставя под съмнение настъпването на вещнопрехвърлителен ефект.

Впоследствие, след смъртта на ВД, нейният дял преминал в ММ Ц.а, която през 2019 г. съставила саморъчно завещание в полза на ответника П. Н. К., малко преди сключването на краткотраен граждански брак между тях. Ищците поддържат, че по силата на това завещание ММ Ц.а е могла да прехвърли единствено онези идеални части, които самата тя е притежавала – т.е. до 2/3 от имота, но не и цялата 1/1 идеална част, призната с нотариален акт на ответника. Твърди се, че самият констативен нотариален акт за собственост № 030, том I, рег. № 761, дело № 024/2020 г. на нотариус ВП, вписан под вх. рег. № 17901/06.01.2020 г., акт № 195, том XL, дело № 13902 на Службата по вписванията – София, неправилно установява, че ответникът е единствен собственик както на поземления имот, така и на сградата, въпреки че от истинската наследствена картина следвало наличието на съсобственост и дялове на ищците. Посочва се, че след съставянето и вписването на този нотариален акт П. К. е започнал да се държи като едноличен собственик, като е ограничил достъпа на ищците до имота, отказал им е да влизат и ползват дворното място и им е заявил, че не разполагат с каквито и да било права, показвайки им нотариалния акт като единствено основание.

Въз основа на изложеното ищците искат съдът да признае за установено спрямо ответника, че са собственици на 1/6 идеална част от имота, разпределена както следва: 1/24 идеална част за Ц. А. С.; 1/24 идеална част за Д. А. С.; 1/24 идеална част за Д. И. Д.; 1/24 идеална част за Н. И. Д. върху имотите: поземлен имот с идентификатор 6813.1609.6201 (стар идентификатор ***) по кадастрална карта и кадастрални регистри, 2 одобрени със Заповед № РД-18-36/10.07.2012 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в гр.

София, район „Студентски“, ***, с площ 2730 кв.м., с трайно предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), с номер по предходен план 176 и построената в него сграда с идентификатор *** (стар идентификатор ***) и ответникът да бъде осъден да предаде владението на съответните идеални части от описаните имоти на ищците - Ц. А. С. на 1/24 идеална част; Д. А. С. на 1/24 идеална част; Д. И. Д. на 1/24 идеална част и Н. И. Д. на 1/24 идеална част или общо за ищците - на 1/6 идеална част. В условията на евентуалност предявяват установителен иск за признаването им за собственици на общо 1/6 идеална част от процесиите имоти, разпределена, както следва: 1/24 идеална част за ищеца Ц. А. С.; 1/24 идеална част за ищцата Д. А. Начева; 1/24 идеална част за ищцата Д. И. Д. и 1/24 идеална за ищцата Н. И. Д.. Като акцесорен към главните искове, ищците формулират искане на основание чл. 537, ал. 2 ГПК съдът да постанови частична отмяна на констативния Нотариален акт № 030/2020 г. в частта, в която ответникът е признат за собственик и върху претендираната от тях 1/6 идеална част. Претендират разноски.

В подадения отговор на исковата молба ответникът П. Н. К. оспорва изцяло допустимостта, основателността и доказаността на предявените от ищците искове, като поддържа, че между страните не е налице правен спор относно правото на собственост и че предявените искове са недопустими поради липса на правен интерес и поради вече разрешен спор при участие на същите страни. Ответникът се позовава на влязло в сила решение по гр. д. № 20211110129734 на СРС, 29 състав, в което, според него, съдът бил приел, че той е собственик въз основа на Нотариален акт № 030/2020 г., а ищците в това производство не били спорили за собствеността; поради това счита, че настоящият спор е процесуално недопустим. По същество ответникът оспорва всички твърдения на ищците, свързани с наследствения произход на имота, съсобствеността и реституцията, като твърди, че процесният имот никога не е бил валидно одържавен в своята цялост и че още през 1962 г. с писмо № 2891/29.10.1962 г. на Ленински РНС имотът е бил „освободен“ за МПМ, което според него представлява фактическо възстановяване на собствеността върху 2 900 кв. м от имота и изключването му от държавния актив. Ответникът поддържа, че това „освобождаване“ имало вещноправен ефект, довело до връщане на собствеността на ММ, поради което всички последващи завещания (на ММ през 1968 г. и на ММ през 1979 г.) били валидни и обхващали процесния имот. Ответникът твърди, че нормата на чл. 90а ЗН е неприложима, тъй като процесният имот не е бил „истински“ одържавен, а само административно зает, и фактът, че през 1986 г. ММ Ц.а е могла да извърши дарение на 1 000 кв.м. от имота (Нотариален акт № 140/1986 г.) доказвал, че имотът е бил частна собственост, а не държавна или общинска. Той подчертава, че нотариусът по сделката проверил собствеността чрез удостоверение по чл. 46 Закон за собствеността на гражданите /ЗСГ/ и е приел, че ММ Ц.а е собственичка на имота; това според него опровергавало тезата на ищците за реституция, държавна собственост и „новооткрито наследство“. Освен това ответникът твърди, че след влизането в сила на Семейния кодекс от 1968 г. режимът на съпружеска имуществена общност се прилагал и за заварените бракове, поради което имотът, придобит от ММ през 1947 г., станал обща собственост на него и съпругата му Мария, независимо от първоначалния липсващ режим на СИО; следователно ММ е наследила значителен дял от имота, който впоследствие е завещала на ММ Ц.а. Счита, че той е собственик не само въз основа на завещание от 2019 г., но и въз основа на изтекла придобивна давност, като твърди, че от 1984 г., когато е починала ММ, нейната наследничка ММ Ц.а е упражнявала фактическа власт върху имота спокойно, явно, несъмнено и непрекъснато, с намерение за своене, а след нейната смърт П. К. присъединил владението на ММ Ц.а към своето. Ответникът твърди, че нито един от ищците или техните наследодатели никога не е оспорвал владението, не е проявявал претенции, не е посещавал имота, не е поддържал или използвал имота като съсобственик, поради което считаното от него владение е било необезпокоявано десетилетия. Той представя тезата, че към момента на 3 завещанието от 2019 г. ММ вече била придобила имота по давност; следователно той придобивал валидно по силата на универсално наследяване. Ответникът оспорва и самата възможност ищците да предявят евентуален иск по чл. 124 ГПК, позовавайки се на Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, според което установителен иск не може да бъде съединен като евентуален към иск по чл. 108 ЗС. Според него този иск е недопустим и следва да бъде оставен без разглеждане. В заключение ответникът счита, че всички предявени искове са недопустими или неоснователни, че нотариалният акт № 030/2020 г. правилно удостоверява неговите права и че именно той е единствен собственик на целия процесен имот; моли съдът да отхвърли исковете и да му присъди всички направени разноски.

Разпечатката съдържа 15 от 58 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/794854aa-d180-4dda-9787-685ade7a5a61