Определение № 2309 от 14.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2309 гр. София, 14.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002100044 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Де Ф. С., ЛНЧ [ЕГН]- лично, и като майка и законен представител на децата А. П. П. и Й. П. П. срещу решение №860/23.06.2023г. по гр. дело №20221000500646 по описа на САС, което според жалбоподателите е постановено в нарушение на процесуалния и на материалния закон, и е необосновано. Твърдят, че в нарушение на съдопроизводствените правила, апелативният съд не е допуснал назначаването на съдебно-психологична експертиза относно състоянието на децата и наличието на родителско отчуждение, въпреки направеното в тази насока искане. Считат, че е нарушено правото на защита на децата, тъй като техният пълномощник не е бил допуснат да участва при тяхното изслушване в открито съдебно заседание. Твърдят, че това е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на правото на защита, регламентирано в чл.56 от Конституцията и чл.6, чл.13 вр. чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека и чл. 1 от Протокол първи към нея. Считат за направен при превратно тълкуване и приложение на чл. 59 СК, и в противоречие с практиката на ВКС изводът, че причина за отчуждаването на децата е майката, като не е съобразено, че тя не успява обективно да общува с децата поради противоправното поведение на поелия закона в собствените си ръце техен баща. Твърдят, че фактическите констатации на въззивния съд са в разрез със събраните доказателства, като необсъдено е останало поведението на ответника, който е единствен източник на родителското отчуждение. Излагат, че е допуснато нарушение на чл.8, чл.6, чл.13 вр. чл.8 от ЕКПЧ, чл.1 и чл.13 вр. чл.1 от Протокол първи към ЕКПЧ, като не са съобразени ясните стандарти и изисквания, изведени в Решението от 6 1 април 2017 по делото А. и други срещу България, жалба №66997/13 и др. Твърдят, че това решение, касаещо сходни факти, въпреки изричното му посочване в пледоарията в откритото съдебно заседание на 29.05.2023г. изобщо не е било обсъдено. Според касаторите, като не е преценил релевантните факти в контекста на практиката на ЕСПЧ, въззивният съд е ощетил основните права на децата в нарушение на закона и съдопроизводствените правила. Считат изводът на въззивния съд, че „интересите на децата стоят над личните конфликти на родителите“ за абстрактен, неотнесен и необоснован с оглед фактите по делото. Твърдят, че съобразяването с изискваната от закона грижа за „интересите на децата“ би довело до извод за дължимост на претендираното обезщетение от причинилия уврежданията техен баща, който е започнал конфликта, вземайки ги противоправно, и като е възприел обратното, въззивният съд е постановил необосновано решение. Излагат, че неясните мотиви относно родителското отчуждаване и липсата на ясни логически връзки в констатациите и изводите по този въпрос, също са довели до опорочаване на обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. „Съществува ли задължение съдът служебно да събира доказателства относно обстоятелства, имащи отношение при решаването на спора в интерес на ненавършилите пълнолетие деца?“ във връзка с наведеното твърдение, че САС е отхвърлил искането за допускане на съдебно-психологична експертиза въпреки наличието на доказателства по делото, че е налице родителско отчуждение на децата от майката вследствие на противозаконното им задържане при бащата, в нарушение на установения режим на упражняване на родителските права. Твърди се наличието на основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като въпросът е от съществено значение за правото на справедлив процес и за полагането на грижа за защитата на най-добрия интерес на децата, и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, и по-конкретно Решение №58/16.04.2019г. по гр.д №2931/2018г., Решение №60208 от 03.12.2021г. по гр.дело №3523/2020г. и ТР №1/2013 г. на ОСГТК.

2. „Допустимо ли е с оглед правото на защита отстраняването от съдебната зала на адвоката на децата при тяхното изслушване?“ при наведени твърдения, че въззивният съд е отстранил защитника на децата от залата по време на изслушването им, без да изложи мотиви. Твърди се, че отстраняването на адвоката на децата от съдебната зала в момента, в който те се изслушват, е съществено нарушение на правото им на защита и справедлив процес, както и нарушение на принципа на състезателното начало, гарантирани с Конституцията и чл.6 ЕКПЧ, а ефективната защита на правата на децата е задължителна и с оглед чл.13 вр. чл.8 от ЕКПЧ. По този въпрос се моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.З от ГПК – поради значението му за правилното решаване на подобни дела, за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно правата на защита на най-уязвимите членове на обществото - малолетните деца.

3. „Следва ли да се изключи отговорността за причинени на децата вреди само на основание обстоятелството, че те живеят при родителя, който самоволно и в нарушение на закона ги е взел при себе си?“ който въпрос е поставя във връзка с твърдението, че 2 въззивният съд е пренебрегнал установеното по делото, а именно, че децата са напълно лишени от нормален контакт с майката, тъй като баща им не позволява срещи с нея насаме, нито такива, по-дълги от определен брой минути докъм час. Считат, че извършеното от въззивния съд тълкуване и приложение на закона във връзка с правнорелевантни обстоятелства в производствата по чл. 59 СК е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Определение № 160/05.03.2019 г. по гр.д. № 4509/2018 г. на ВКС, III ГО.

Твърди се наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК - противоречие с практиката на ВКС, като в случай, че е налице съмнение дали цитираното определение представлява задължителна практика, то тогава е налице очевидна неправилност — основание по чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като въззивният съд не е извършил преценка на същите правоотношения и правно релевантни обстоятелства, които вече са били обсъдени и преценени в предходен акт на ВКС. Алтернативно, излагат, че този въпрос е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, т.е. основание по чл.280, ал.1, т.З от ГПК. В тази връзка се посочва, че в практиката на ЕСПЧ /решението по делото А. и други срещу България/ се приема, че при неспазване на режима на упражняване на родителските права, при което детето е възпрепятствано да има нормални контакти с майката, то има право на обезщетение за нарушение на правото му по чл.8 от ЕКПЧ. По изложените съображения се моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване.

Ответникът по жалбата – П. А. П. чрез депозирания писмен отговор излага, че липсват предпоставките за допускане до касационно обжалване. Счита, че въпросите за материалната законосъобразност, спазването на съдопроизводствените правила и обосноваността на въззивното решение, изведени в касационната жалба, следва да се обсъждат в производството по чл. 293 ГПК при вече допусната касация, но не са предпоставка за допускане на такава. Посочва, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на П. А. П. по реда на чл.45 от ЗЗД, тъй като по делото не са доказани елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. В заключение се моли да не бъде допускано касационно обжалване на решението. В случай, че такова бъде допуснато, то моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, а решението - потвърдено.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

При разглеждане на касационната жалба, настоящият състав установи, че след нейното подаване, с влязло в сила на 27.11.2023г. решение №438/20.12.2022г. /недопуснато до касационно обжалване с определение №3761 от 27.11.2023г./ по гр. дело №20221800500222 по описа за 2022 на СОС, на основание чл. 59 ал. 9 от СК упражняването на родителските права по отношение на децата А. П. П., [дата на раждане] и Й. П. С. П., [дата на раждане] , е предоставяно на бащата П. А. П. ЕГН [ЕГН], като е определено местоживеене на децата при него на адрес [населено място], [община].

С определение №1288/20.03.2024г. на основание чл. 23. ал. 3 вр. чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗЗП на децата е назначен процесуален представител - адв. И. В. Н., на който изрично е указано, че следва да изпълни указанията на съда, съдържащи се в определение №1125 от 13.03.2024г. в двуседмичен срок от връчването на съобщението, като е предупреден, че при неизпълнение 3 в срок, производството по касационната жалба в частта, касаеща предявените от името на децата искове, ще бъде прекратено.

Съобщението с горните указания е получено лично от адв. Н. на 05.04.2024г. Становище от нея по касационната жалба не е изразено нито в предоставения двуседмичен срок, нито към настоящия момент, поради което производството по жалбата на децата следва да бъде прекратено. Тяхната майка, считано от 27.11.2023г., когато е влязло в сила решението за изменение на родителските права вече не разполага с процесуална легитимация да подаде същата от името на децата, а служебно назначеният им от съда пълномощник не е изразил становище, че поддържа жалбата на децата в предоставения му за целта срок.

Производството по настоящото дело следва да продължи само по касационната жалба на Р.

Де Ф. С. с ЛНЧ [ЕГН], в личното качество срещу решение №860 от 23.06.2023г., постановено по гр. дело №20221000500646 по описа на САС.

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване.

Във връзка с наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по искове с правно основание чл. 45, ал.1 от ЗЗД, предявени от Р. С. - лично и като майка и законен представител на децата Й. П., [дата на раждане] и А.

П., [дата на раждане] срещу П. П.. Ищцата Р. С. твърди, че с ответника се намирали в граждански брак до 19.03.2013г., когато той бил прекратен с развод с решение №III9221/01.03.2013г. на СРС. По време на брака им се раждат децата Й. и А. Попови, като по силата на постигнато споразумение упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични контакти с тях. Първоначално ищците живеели в [населено място], а от месец юли 2015 година се преместили в [населено място].

На 20.10.2015г. ответникът взел децата за осъществяване на личен контакт с тях и не ги върнал на майката. На 30.12.2015г. Р. С. подала молба пред ДСИ за предприемане на принудително действие за връщане на децата, но без успех. Въпреки решението от 19.02.2015г., с което е одобрена спогодба по гр.д. №5348/15г. на СГС, ответникът П. П. завел гр.д. №372/16г. за промяна на родителските права, в хода на което чрез постановените привременни мерки бил определен режим на лични контакти на майката с децата, който ответникът не спазвал. През 2016г. Р. С. подала молба за принудително изпълнение за предаване на децата чрез ЧСИ, но П. П. отказал да ги предаде. РС- Костинброд е уважил иска за промяна на упражняване на родителските права, но с влязло в сила решение на СОС, искът бил отхвърлен. Твърди се, че между родителите е имало дела по ЗЗДН, по които е установено, че ответникът е осъществявал домашно насилие, изразяващо се в препятстване на осъществяване на режима на лични отношения между децата и тяхната майка. Ищцата твърди, че влошените отношения с ответника довели до психична нестабилност и до конфликт на лоялност. Въпреки постановеното от съда заместващо съгласие на бащата за пътувания на Й. П. и А. П. извън територията на РБългария до Б., ответникът П. не ги дал на майката и те не са виждали близките си повече от 5 години. Излага се, че всички опити на майката да вземе децата били осуетявани от бащата, който самоволно и неправомерно в 4 нарушения на съдебно установения режим, е отнел децата, като по този начин я лишава от обективна възможност да реализира родителските си права и да прояви родителски капацитет. Твърди се, че децата живеят в изолация от майката и в зависимост от бащата и от неговото отношение към нея, като неговото поведение е довело до синдром на родителско отчуждение от нея. Ищцата твърди, че не се вижда и не се чува с децата регулярно, въпреки че те трябва да живеят при нея. Излага се, че е имало акт на физическо насилие от бащата над нея /на който децата са били свидетели/, при който тя е пострадала, поради което ѝ било проведено лечение в САЩ. По изложените съображения се моли ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000лв. на Р. С. за периода 20.10.2015г. до 09.09.2020г., и по 25 010 лв. на Й. П. С. П. и А. П. П. за всеки един за същия период, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на деликта до окончателното им изплащане.