Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 145 от 11.05.2022, Окръжен съд - Хасково

Съд
Окръжен съд - Хасково
Дело
Въззивно гражданско дело 147/2022
Вид
Решение № 145
Подписан
11.05.2022
В сила
11.05.2022
Състав
ТОШКА ИВАНОВА ТОТЕВА, АННА ВЛАДИМИРОВНА ПЕТКОВА, ЙОНКО ГЕОРГИЕВ ГЕОРГИЕВ

Цитирани разпоредби

  • чл.131, ал.2, т.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.147 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.193 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1, т.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 и сл. · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 145 гр. ХАСКОВО, 11.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Д.Й. Х. като разгледа докладваното от ТОШКА ИВ. ТОТЕВА Въззивно гражданско дело № 20225600500147 по описа за 2022 година чл.273 от ГПК.

Производството е въззивно – по реда на чл.258 –

ВЪЗЗИВНИКЪТ – „ТАРА 19“ ООД – гр.*** е останал недоволен от решение № 260186 от 09.12.2021 год., постановено по гр.д. № 1637 / 2020 год. по описа на Районен съд – Димитровград, с което е признато за установено, че в полза на ЕТ „Е.–К.Т." – гр.*** съществува вземане в размер на 4 647.60 лева – задължение по фактура № 0010000937 от 27.05.2020 год. за изработени и доставени 25 820 бр. детайли за предпазни маски, с ДДС, за която сума по ч.гр.д. № 1297 / 2020 год. на Районен съд – Димитровград е била издадена Заповед № 260107 от 12.10.2020 год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, поради което го обжалва с искане за отмяна на решението и постановяване на друго, с което въззивният съд отхвърли иска. Обжалва решението и в частта за разноските.

ВЪЗЗИВАЕМИЯТ - ЕТ „Е.–К.Т.“ – гр.*** оспорва въззивната жалба.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Производството по делото пред

1 първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена от ЕТ „Е.– К.Т.“ – гр.*** против „ТАРА 19“ ООД – гр.***, с искане да се признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземане в размер 4 647.60 лева, представляващо задължение по фактура № 0010000937 от 27.05.2020 год. за изработени и доставени 25 820 бр. детайли за предпазни маски, с ДДС, за която сума по ч.гр.д. № 1197 / 2020 год. на Районен съд – Димитровград е била издадена Заповед № 260107 от 12.10.2020 год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

Безспорно по делото е, че на 09.10.2020 год. в

Районен съд – Димитровград е постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено по пощата на 07.10.2019 год. от „Е.– К.Т.“ – гр.*** против „ТАРА 19“ ООД – гр.***, въз основа на което е образувано ч.гр.д. № 1197 / 2020 год. и издадена Заповед № 260107 от 12.10.2020 год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът „ТАРА 19“ ООД – гр.*** да заплати на кредитора ЕТ „Е.–К.Т.“ – гр.*** сумата от 4 647.60 лева – задължение по фактура № 0010000937 от 27.05.2020 год. за изработени и доставени 25 820 бр. детайли за предпазни маски, с ДДС, както и 492.95 лева – деловодни разноски.

Заповедта е връчена на длъжника на 21.10.2020 год., а подаденото от него възражение по чл.414 от ГПК е постъпило в съда на 20.11.2020 год., поради което с разпореждане от 25.11.2020 год. съдът е указал на заявителя, че в едномесечен срок, считано от връчването му, сторено на 30.11.2020 год., може да предяви иск за установяване на вземането си. Искът е предявен на 30.12.2020 год. – в указания на заявителя едномесечен срок, за което процесуално действие надлежно е уведомен и заповедния съд.

Изложените по - горе фактически обстоятелства обуславят извод за допустимост на положителния установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК – предявен в едномесечния срок за установяване съществуването на вземане, присъдено в полза на ищеца – заявител със заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, против която е постъпило възражение от длъжника по чл.414 от ГПК.

В настоящото производство кредиторът е този, който следва да установи съществуването на вземането си и неговия размер.

Вземането на заявителя е основано на сключен с длъжника устен договор за изработка, за който писмената форма не е въведена като основание за действителност на сделката. В подкрепа на възникнало между страните търговско правоотношение, съдът цени приетата като писмено доказателство фактура № 0010000937 от 27.05.2020 год. за сума в размер на 4 647.60 лева, представляваща възнаграждение за изработка на 25 820 бр. детайли за предпазни маски, с ДДС, която не е оспорена от ответника – въззивник в настоящото производство по реда на чл.193 от ГПК. В подкрепа на изложените по-горе доводи, опровергаващи твърдението на въззивника с процесуалното качество на ответник по иска в производството пред първоинстанционния съд, за липса на валидно учредени с ищеца, договорни взаимоотношения, съдът цени и заключението на вещото лице по допуснатата 2 съдебно – счетоводна експертиза, от което се установява, че посочената погоре фактура е осчетоводена както от ищеца, така и от ответника, като същата е отразена в дневника за покупки на ответното дружество и в справка – декларация по ЗДДС. Заключението на вещото лице, от което се установява още, че сумата по процесната фактура не е изплатена от ответника, не е оспорено от длъжника, от който не се установяват и доказателства, установяващи противното. Счетоводното отразяване на фактурата и ползването на данъчен кредит по нея следва да се тълкува като несъмнено признание на ответника – възложител не само за възникване на задължението за плащане на възнаграждение, но и за размера на възнаграждението, като се има впредвид обстоятелството, че осчетоводената при него стойност на дълга, върху която е ползван данъчен кредит, съвпада напълно с размера на исковата претенция. В тази връзка е и константната съдебната практика, формирана и с решение № 47 от 08.04.2013 год., постановено по т.д.№ 137 / 2012 год. на ВКС, II о., ТК.

В подкрепа основателността на иска съдът цени и събраните по делото гласни доказателства, чрез показанията на свидетелката Е.А., установените от които фактически обстоятелства за изпълнение на възложената работа от страна на ищеца и приемането й от страна на ответника – възложител, не са опровергани по предвидения за това ред в ГПК. С приемането на извършената съгласно договора работа, вземането за възнаграждение е станало изискуемо, съгласно чл.266, ал.1 от ЗЗД. От страна на ответника не са представени доказателства за извършено плащане, поради което и на основание посочената правна норма следва да бъде ангажирана отговорността му за допуснато от него неизпълнение на сключения с ищеца договор за изработка.

Въведените с въззивната жалба доводи за некачествено изпълнение на възложената работа, съдът преценя и като преклудирани, доколкото твърдения в тази насока не са били изложени нито в отговора на исковата молба, съгласно изискването на чл.131, ал.2, т.5 от ГПК, нито до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд, съгласно чл.147 от ГПК.

Като неоснователни съдът намира въведените с въззивната жалба оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото пред първоинстанциония съд, обосновани с твърдения за непълнота на доклада по чл.146 от ГПК, с който не била разпределена доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, отчитайки в тази насока обстоятелството, че с отговора на исковата молба защитаваната от ответника теза е сведена единствено до твърдения за липса на надлежно възникнали с ищеца търговски отношения. С оглед заявената от ответника позиция, с изготвения от първоинстанционния съд доклад, обективиран в определение от 07.06.2021 год., в тежест именно на ищеца е било възложено доказването на валидно сключен с ответника договор за изработка – условия, срок и възнаграждение, както и факта на неговото изпълнение, които обстоятелства съдът намира за доказани от посочените от ищеца доказателства, събрани при разглеждане на делото пред 3 първоинстанционния съд, не са оспорени от ответника, от страна на който не са представени и никакви доказателства, опровергаващи фактическите обстоятелства, установени от посочените от ищеца доказателства – писмени, гласни и заключение по допуснатата счетоводна експретиза, въпреки многократно даваната му възможност, включително и чрез възобновяване на делото в срока за произнасяне.

Като неоснователни съдът преценя въведените в жалбата доводи за прекомерност на адвокатското възнаграждение на упълномощения от ищеца адвокат, определено на 800 лева в договор за правна защита и съдействие от 18.12.2020 год., представен при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, предвид разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 и ал.9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно които минималният размер възлиза на 655.33 лева, от които 555.33 лева – определени по правилото на чл.7, ал.2, т.2 т.2 от Наредбата и 100 лева – по ал.9 от Наредбата. Разликата между договореното и предвиденото като минимално възнаграждение, възлизаща на 144.67 лева, не обосновава извод за прекомерност на претендираното и присъдено възнаграждение.

Достигайки до същите фактически и правни изводи за основателност на иска, основан на неточно изпълнение на договор за изработка по смисъла на чл.258 и сл. от ЗЗД, допуснато от страна на въззивника, в качеството му на възложител и уважавайки същия в претендирания от въззиваемия, в качеството му на изпълнител, размер, формиран като дължимо и неизплатено възнаграждение, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което по изложените по-горе съображения следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, обусловен от неоснователност на въззивната жалба, в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените от него и своевременно поискани разноски в размер на 600 лева – възнаграждение за адвокат за осъществено процесуално представителство пред въззивния съд.

Мотивиран така, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260186 от

09.12.2021 год., постановено по гр.д. № 1637 / 2020 год. по описа на Районен съд – Димитровград.

ОСЪЖДА „ТАРА 19“ ООД, ЕИК 205821177, със седалище и адрес на управление – гр.*** да заплати на ЕТ „Е.–К.Т.“, ЕИК 115148828, със седалище и адрес на управление – гр.***, представляван от К.А.Т., сумата в размер на 600 /шестотин/ лева – деловодни разноски – възнаграждение за адвокат за осъществено процесуално представителство 4 пред въззивния съд.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5