Решение № 1248 от 30.10.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1248 гр. Пловдив, 30.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело № 20245300502102 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез Районна прокуратура- Пловдив, против Решение №2771 от 18.06.2024г., постановено по гр.д. № 2984/2024г., по описа на Районен съд-Пловдив, ХVI гр.с., в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Б. А., ЕГН: **********, от ***, сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания в резултат на незаконно повдигнато обвинение срещу него за извършено престъпление по чл. 210 ал. 1 т. 2, вр. чл.

209 ал. 1, вр. чл. 26 от НК, по прекратено ДП № 66/ 2012 г. по описа на Отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР- Пловдив, пр. пр. № 5002/ 2012 г. на РП- Пловдив, сумата от 500 лева- обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за защита по незаконното обвинение по ДП № 66/ 2012 г. по описа на Отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР- Пловдив, пр. пр. № 5002/ 2012 г. на РП- Пловдив, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на влизане в сила 1 на постановлението за прекратяване- 21.01.2019 г. до окончателното им изплащане.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част с искане до въззивния съд за неговата отмяна и отхвърляне на исковите претенции,а при условията на евентуалност намаляване на размера на присъдените обезщетения. Жалбоподателят твърди, че от събраните по делото доказателства по делото не е установено воденото срещу ищеца разследване да се е отразило силно негативно върху неговото социално, семейно и професионално развитие.Не са били настъпили у ищеца и здравословни проблеми по-големи от обичайните свързани със заболяването „***“.Спрямо ищеца е била взета лека мярка за неотклонение „парична гаранция“ и „забрана за напускане пределите на Р.България“, като е бил задържан за срок от 72 часа.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК не е подаден писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия В. Б. А., ЕГН: **********.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по съществото на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд.

Производството пред първата инстанция е образувано по подадена искова молба от В. Б. А., ЕГН: **********, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ за осъждане на ответника – Прокуратурата на Република България, да му заплати сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди и сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение , в следствие на 2 незаконно повдигнато обвинение срещу него за извършено престъпление по чл. 210 ал. 1 т. 2, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 26 от НК, по прекратено ДП № 66/ 2012 г. по описа на Отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР- Пловдив, пр. пр. № 5002/ 2012 г. на РП- Пловдив, ведно със законната лихва считано от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване- 21.01.2019 г. до окончателното изплащане на главниците.

С обжалваното решение съдът е приел, че досъдебно производство № 66/ 2012 г. е образувано на 22.05.2012 г., като на 14.09.2012 г. ищецът е задържан за срок от 24 часа по ЗМВР, а в последствие- и за 72 часа, до вземане на мярка „парична гаранция“, като на лицето е наложено и друго ограничениезабрана за напускане пределите на страната. На 15.09.2012 г. на ищеца е повдигнато обвинение, като с обвинителен акт от 20.06.2013 г. делото е внесено в съда. Последвали са няколко пъти прекратявания на делото от съда и връщането му на прокуратурата за отстраняване на процесуални нарушения, както и ново привличане на ищеца като обвиняем на 25.03.2015 г. В крайна сметка е било постановено на 14.01.2019 г. постановлението на РП- Пловдив за прекратяване на наказателното производство. По време на ДП по отношение на ищеца са били прилагани и СРС- наблюдение, подслушване, проследяване.

При тези данни съдът е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ, тъй като спрямо ищеца е било повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление и наказателното производство е било прекратено поради недоказаност на обвинението. Приел е, че отговорност за причинените на ищеца вреди от така извършените незаконни актове и действия следва да носи ответника- Прокуратурата на Република България, по чието разпореждане е образувано наказателното производство и която с оглед правомощията й по НПК е упражнявала ръководство и надзор върху него, като не са налице основанията по чл.5 от ЗОДОВ за освобождаване на ответника от отговорност. По отношение на наличието на претендираните неимуществени вреди първоинстанционният съд е изложил съображения, че по правило всяко неоснователно водено наказателно производство причинява негативни преживявания, свързани с психически тормоз, стрес, неудобство пред обществото, злепоставяне пред близки и познати, като по делото не е 3 установено ищецът да е претърпял изключително тежки вредни последици.

При определяне на размера на обезщетението съдът е отчел продължилия около 8 години , над разумния срок , период на разследване , наложените спрямо ищеца мерки за неотклонение и специални разузнавателни средства, поради което и съдът е приел, че дължимото обезщетение е в размер на 10 000 лв. – за неимуществените вреди и 500 лв. – за имуществени, представляващи заплатен адвокатски хонорар , в който размер е уважил предявените искове, а за разликата до пълния предявен такъв първият от тях е отхвърлен. Присъдил е горните обезщетения, ведно със законна лихва, считано от 21.01.2019 г. -датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство до окончателното изплащане на главниците.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269 , изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо и при постановяването му не е било допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Предвид горното и на основание чл.269,изр. второ от ГПК следва да бъде проверено правилността му по изложените във въззивната жалба доводи, като въззивният съд се произнесе по правния спор между страните.

По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т. е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.

В процесния случай липсва спор, респ. наведени в жалбата оплаквания относно установената въз основа на приетите писмени доказателства от първоинстанционния съд фактическа обстановка.

Спорът пред настоящата инстанция се съсредоточава върху правната страна, а именно – доказаността на претенциите на ищеца, както и до справедливостта на определения от първостепенния съд размер на присъденото обезщетение за неимуществени и имуществени вреди.

Не могат да бъдат споделени възраженията на Прокуратурата на Република България, изложени пред въззивната инстанция , че не следва да 4 бъде ангажиране отговорността й за репариране на ищеца на причинените му вреди.Според задължителните разяснения по т. 3 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и константната практика на ВКС по приложението на чл.5 от ЗОДОВ (Решение № 250/15.04.2009 г. по гр. д. № 6491/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, Определение № 729/18.09.2018 г. по гр. д.

№ 1927/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.), Държавата може да бъде освободена от отговорност само ако поведението на пострадалия е единствената причина за увреждането (единствен каузален фактор за повдигане на незаконното обвинение), съответно отговорността на Държавата може да бъде намалена поради съпричиняване (наличие на причинноследствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай). Такова виновно поведение на пострадалия ще е налице, когато с действията си по време на наказателното преследване същият недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение, например: направени неистински самопризнания, въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването и др. Доказателства, а и твърдения за подобни действия на ищеца по делото липсват.

Неоснователни са изложените в жалбата на Прокуратурата на Република България доводи, че ищецът не бил доказал да е претърпял неимуществени вреди, които да са в причинна връзка с воденото спрямо него наказателно производство. Негативните последици от повдигането на обвинение срещу ищеца са доказани посредством събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля А. М. и свидетеля Г.В., от които е установено приетото от ПРС отражение по неблагоприятен начин на наказателното производство върху емоционалното състояние и социалната сфера на ищеца - че В. А. се променил след повдигането на обвинението, станал неспокоен, страхувал се и се притеснявал от развоя на разследването, чувствал се подтиснат, че като бивш полицай следва да лежи в ареста.

Следва да бъде посочено , че наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното, в който смисъл е и формираната практика на 5

ВКС - Решение № 138/08.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 637/2012 г., ІV г. о.;

Решение № 388/02.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., ІV г. о.; Решение № 434/25.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2934/2015 г., ІV г. о.

Неоснователни са и доводите срещу определения размер на обезщетението. Според постановките на т. 11 от тълкувателно решение № 3/2005 г. на ВКС, ОСГК, размерът на дължимото се обезщетение се определя съобразно действително претърпените от ищеца болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост на чл.52 от ЗЗД. В трайната съдебна практика са възприети няколко критерия, въз основа на които съдът определя справедливото обезщетение, а именно продължителността на наказателното преследване, личността на увредения и притежавания от него авторитет в обществото, възрастта му, настъпилите промени в семейството, както и в общността, в която живее, допълнително настъпилите обстоятелства, които са се отразили на неговата репутация, негативното отражение на наказателното производство върху душевното му състояние (така решение № 16 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 396/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Към посочените критерии следва да бъдат прибавени характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, мярката за неотклонение, която е била взета и с каква продължителност, а така също и липсата на други мерки за процесуална принуда (решение № 401 от 21.10.2011 г. по гр. д. № 483/2011 г. на ВКС, ІV г. о.). За определяне на точния еквивалент на увредените неимуществени блага от значение е и наличието или липсата на публично разгласяване на наказателното преследване (решение № 3 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.).