Решение № 1014 от 15.09.2025, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 1014 гр. Кюстендил, 15.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVIII-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ТИНА Р. МАЛИНОВА при участието на секретаря ЗОЯ ДР. ТРЕНЕВА като разгледа докладваното от ТИНА Р. МАЛИНОВА Гражданско дело № 20241520102388 по описа за 2024 година

Производството е образувано по подадена искова молба от М. Д. Й., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.***, обл. ***, махала „***“ №*, чрез пълномощника й - еднолично адвокатско дружество "Д. М.", представлявано от управителя си Д. М. против "СТИК-КРЕДИТ" АД, с ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл. "Оборище" № 13 Б, представлявано от С. Н. Т..

В исковата молба се твърди, че на 29.07.2021 г. между М. Д. Й. и „СТИК КРЕДИТ“ АД бил сключен Договор за потребителски кредит от разстояние № ***, като страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер от 400,00 лева. В чл.17 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в Общите условия, или банкова гаранция в полза на кредитора, а в чл. 27 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението по чл.17, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит, която се заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. Ищецът заявява, че му била начислена неустойка в общ размер на 108,00 лева, тъй като не била представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, като общата сума, която следвало да 1 върне била 520,00 лева. Навеждат се подробни доводи, че процесният договор е недействителен. Твърди се, че същият е нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. На следващо място, договорът се считал за нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване, като липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл.19, ал.1 вр.с чл.10, ал.2 и 4 от ЗПК, а в договора единствено бил посочен ГЛП по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора. Счита се, че в договора бил посочен грешен размер на ГПР, а действителният такъв бил многократно над допустимия по чл.19, ал.4 ЗПК. Ищецът намира, че била и налице изначална невъзможност потребителят да осигури в предвидения кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания в договора, с оглед на което договорът бил нищожен по смисъла на чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД. Неустойката накърнявала добрите нрави. Налице било типичен случай за неустойка, която целяла единствено неоснователното обогатяване на кредитодателя, съответно било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД във вр. чл.33, ал.1 ЗПК като по силата на процесния договор така уговорената неустойка се кумулирала с мораторна лихва, което ищецът оценява като недопустимо. Ищецът заявява, че клаузата за неустойка не е била индивидуално уговорена, съгласно чл.146 ЗЗП и същата се явява неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП. Ответникът не бил включил разходите за заплащане на неустойка в ГПР, а е трябвало, като било налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, водещо до нищожност на договора, тъй като търговецът бил заблудил потребителя за действителния размер на ГПР. Ищецът смята, че грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, респективно целият договор да се обяви за недействителен на основание чл.22 ЗПК. Посочването на размер на ГПР, който не отговарял на действителния, било "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП. Договорът за потребителски кредит се счита за 2 нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с добрите нрави. В условията на евентуалност, при положение, че съдът приеме договора за действителен, се изразява мнение за нищожност на отделни негови клаузи на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД поради нарушаване на добрите прави, респективно на основание чл.146 ЗЗП поради неравноправност, в частност на клаузата, с която е начислена неустойка. Заявява се, че цената на главния установителен иск е 520 лева, а на този в условия на евентуалност - 108 лева.

Предвид гореизложеното е отправено искане до съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните М. Д. Й., ЕГН:

**********, адрес: общ. ***, с. ***, махала „***“ *, и СТИК-КРЕДИТ" АД, с ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.

"Оборище" № 13 Б, представлявано от С. Н. Т., че сключеният между тях Договор за потребителски кредит от разстояние № ***/29.07.2021 г. е нищожен при главно основание за нищожност, като съдържащ неравноправни клаузи на основание чл.146, ал. 1 от ЗЗП, евентуално, че е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.21, ал.1 от ЗПК. В условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли главния иск, е отправена молба до съда да признае за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.27 от сключения между тях Договор за потребителски кредит от разстояние №***/29.07.2021г. е нищожна като неравноправна при главно основание чл.146, ал.1 от ЗПК, евентуално като нищожна поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.21, ал.1 от ЗПК.

Претендират се възнаграждение. и разноските по делото, включително адвокатско

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответното дружество изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Ответникът посочва, че ако към исковата молба представените писмени доказателства за надлежно заверени съгласно чл.183 от ГПК, не се противопоставя да бъдт приети като доказателства, като заявява, че ще се ползва от тях. По отношение на доказателственото искане на ищеца за издаване на съдебно удостоверение, ответникът намира, че то не 3 следва да бъде допускано, тъй като не касае само и единствено конкретният договор за потребителски кредит, предмет на делото. В отговора се сочи, че в действителност на 29.07.2021 г. между ищцата, като потребител по ЗПК и ответното дружество, като кредитор е бил сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 400 лв., която кредитополучателят е бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването й съгласно изготвен погасителен план.

Договорът бил сключен от разстояние, при спазване на изискванията ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК. На същата дата ответното дружество предоставило на ищеца за изплащане в брой заемната сума съгласно негово желание на каса на „Изи пей“. Посочва се, че в чл.20 и следващите от посочения договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка.

Кредиторът обаче не бил договорно задължен да претендира подобна неустойка. Изразяват се подорбни съображения по отношение на твърдението, че договорената неустойка е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

Описана е и подробно процедурата по сключване на договор от разстояние, като се сочи, че то е инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на дружеството, като ищецът е изразил и своето недвусмислено съгласие за сключване на договора. Твърди се, че неустойка за непредоставяне на обезпечение не е била начислявана и събирана от дружеството, но въпреки това клаузата, предвиждаща начисляването й била валидна и законосъобразна. Изложени са съображения и за характера на неустойката, като същата представлявала самостоятелен договор по смисъла на чл.8, ал.1 от ЗЗД, с оглед което се счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагали разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48/ЕО, а общите условия на ЗЗД, дължала се, когато била налице онази форма на неизпълнение, за която е уговорена и причина за евентуалното й начисляване можело да бъде единствено виновното поведение на ищеца. Сочи се, че уговореният в чл.46, ал.1 от ОУ размер на неустойката изпълнявал предвидените в чл.92 ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага, като неустойката не излизала и извън присъщите й функции. С оглед гореизложеното, се отбелязва, че задължението за предоставяне на обезпечение и неблагоприятните последици от неизпълнението му не 4 противоречали на добрите нрави. В отговора се твърди още, че нямало въведено ограничение за максималния размер на дължимата неустойка, като се счита, че клаузата за неустойка не следвало да бъде прогласена за нищожна.

Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си, ищецът е действал недобросъвестно, като по този начин е нарушил чл.12 ЗЗД. Неустойка се начислявала само докато не бъде предоставено обезпечение. Сочи се още, че нямало разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на обезпечение, като това било допустимо да стане преди подписването на договора, но било възможно и да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същия.

В проведените по делото открити съдебни заседания, страните, редовно призовани, не са се явили и не са били представлявани от пълномощници, като предварително чрез последните, са депозирали молби и заявление, в които са отправили искания за разглеждане и даване ход на делото в тяхно отсъствие и са изразили своите становища.

По делото са ангажирани писмени доказателства, като е назначена и съдебносчетоводна експертиза, вещото лице по която е изслушано в съдебно заседание.

Съдът, след като прецени и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, въз основа на вътрешното си убеждение и по реда на чл.235 от ГПК, както и във връзка с изложените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна, следното:

С Определение№ 52 / 15.01.2025 г. съдът е посочил, че са предявени обективно кумулативно и евентуално съединени установителни искове за признаване на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит от разстояние № ***/29.07.2021 г. е нищожен при главно основание за нищожност, като съдържащ неравноправни клаузи на основание чл.146, ал. 1 от ЗЗП, евентуално, че е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.21, ал.1 от ЗПК, както и в условия на евентуалност да бъде признато за установено, че клаузата на чл.27 от сключения между тях Договор за потребителски кредит от разстояние №***/29.07.2021г. е нищожна като неравноправна, при главно основание чл.146, ал.1 от ЗПК, евентуално като нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 5 от ЗПК, чл.21, ал.1 от ЗПК.

Във връзка с така извършената правна квалификация, съдът е разпределил и доказателствена тежест между страните, като е указал, че в тежест на ищеца по исковете за недействителност /нищожност/ на договора е да докаже сключването на процесния договор за потребителски кредит, с посоченото в исковата молба съдържание и при сочените условия, наличие на конкретни неравноправни клаузи, противоречие на договора с добрите нрави и/или че същият е сключен при заобикаляне на закона, както и че клаузата по чл.27 от договора е неравноправна, че противоречи на добрите нрави и/или че заобикаля закона. По отношение на ответника, съдът е указал, че негова е доказателствената тежест да докаже възраженията и основанията, въз основа на които оспорва предявените срещу него искове, че договорът е сключен съобразно посочените нормативни разпоредби, като относно иска, в частта досежно нищожността на клаузата по отношение наведените основания за нищожност, в тежест на ответника е да докаже, че сочената от ищеца клауза за нищожна е индивидуално и действително уговорена и/или че съдържа, респ. препраща към обективни и законови правила за нейното определяне.