Определение № 988 от 04.04.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 988 гр. София, 02.04.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО III ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирослава Тодорова

Членове:

Христинка Колева

Иво Юр. Хинов като разгледа докладваното от Мирослава Тодорова Въззивно частно наказателно дело № 20221100604014 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 243, ал. 8 НПК.

Образувано е по въззивна жалба от повереника на „М.“ ЕАД срещу определение на СРС по н.ч.д. № 1652/22 г., НО, 13 състав , с което е било потвърдено изцяло постановление от 6.08.2021 г. за прекратяване на наказателното производство по досъд. пр. № ЗМ 5550/2010 г. на СДВР, пр. пр. № 49260/2010 г. на СРП.

В жалбата се твърди, че определението е неправилно, като се излагат възражения срещу правните изводи на съда. Прави се искане да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отменено постановлението за прекратяване на наказателното производство и досъдебното производство да бъде върнато на СРП за продължаване на процесуалноследствените действия. Посочва се, че съдът е потвърдил постановлението на СРП за прекратяване на наказателното производство, като е приел, че е изтекла давността за преследване на престъплението по чл. 201, ал. 1 от НК. Изтъква се обаче, че в конкретният случай извършеното престъпление следва да се квалифицира по чл. 202, ал. 2, т. 1 от НК, за което е предвидено наказание от три до петнадесет години лишаване от свобода и според разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 2 НК давностният срок е 15 години и не е изтекъл.

Поддържа, че длъжностното присвояване е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което правилната квалификация на деянието следвало да бъде по чл. 203 НК, за което е предвидено наказание от десет до двадесет години.

Същевременно се излагат доводи, че по делото са събрани многобройни и категорични доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпления и по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3 от НК., за които е предвидено наказание лишаване от свобода от три до дванадесет години. Отбелязва се, че ако СРП е установила, че извършените престъпления са от компетентността на СГП, не е следвало да прекратява наказателното производство, а да го изпрати на компетентната прокуратура. От своя страна СРС не следвало да се ограничава единствено с преценка налице ли е престъплението, посочено от прокурора и изтекла ли е давността за него, а да направи цялостен анализ на събраните доказателства по делото и се произнесе дали има достатъчно доказателства за извършени престъпления от общ характер и за 1 виновността на определено лице, независимо за какво престъпление е провеждано разследването, срещу кого е образувано и т.н.

Въззивният съд, като прецени изцяло правилността на обжалваното определение, намира за установено следното от фактическа страна.

Предмет на въззивното производство е съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка съгласно чл. 243, ал. 7 НПК. Жалбата срещу определението е подадена в предвидения в закона срок и произхожда от процесуално легитимирано лице – ощетено от твърдяното престъпление юридическо лице, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 243, ал. 6, т. 3 НПК съдът има компетентност да отмени постановлението за прекратяването на наказателното производство и да върне делото на прокурора със задължителни указания относно прилагането на закона. След като съдът има такова правомощие, това означава, че според цялостната концепция на НПК изпълнението на задължителните указания на съда не представлява нарушение на основния принцип на наказателния процес по чл. 14, ал. 1 НПК прокурорът да вземе решенията от неговата компетентност по вътрешно убеждение. Правомощието на съда по съдебен контрол върху прекратяването на наказателното производство в досъдебната фаза не влиза в противоречие и с изискванията на чл. 18 НПК съдът, прокурорът и разследващите органи да основават решенията си върху доказателствени материали, които те събират и проверяват лично, освен в случаите, предвидени в този кодекс. НПК като всеки нормативен акт е изграден върху принципа на юридическата ефективност. Иначе казано, всички правомощия на органите на наказателния процес следват нормативна логика, която ги поставя в такава обусловеност и взаимозависимост, която позволява да се постигне заявената в чл. 1 НПК цел, като същевременно се зачитат основните човешки права. Поради това, ако в НПК е предвидено, че орган на наказателния процес дава на друг орган на наказателния процес задължителни указания по приложение на правото, то адресатът на указанията не разполага с правно основание да откаже да ги изпълни, ако указанията изхождат от законоустановена компетентност, чийто обхват винаги следва да бъде разбиран в съответствие с основните начала на наказателния процес.

В светлината на изтъкнатите принципни съображения въззивният съд обсъди въпроса за пределите на законовата компетентност на първоинстанционния съд по упражняване на последващ контрол върху обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване. Правомощията на съда в тази форма на съдебен контрол в досъдебното производството се изразяват в извършване на проверка дали изводите на прокурора почиват на логически правилно конструиран и пълен анализ на събраните доказателства, без да е допуснато изопачаване на смисъла им или превратно тълкуване. На следващо място, съдът трябва да изясни дали проведеното разследване е обективно, всестранно и пълно, което позволява да се отговори и на въпроса дали прокурорът е формирал вътрешното си убеждение въз основа на всички възможни доказателства.

Същевременно обаче съдът не бива да изземва функциите на обвинението по събирането и проверката на доказателствата и за вземането на решението на кого да повдигне обвинение (конституционните правомощие по чл. 127, т. 1, 2, 3 КРБ). Както и при вътрешноистанционния съдебен контрол на съдебните актове, така и при съдебния контрол в досъдебното производство, задължителните указания относно прилагането на закона – процесуалния и материалноправния, изключват възможността да се дават указания за определен конкретен резултат при решаване на делото. Не съществува спор нито в правната доктрина, нито в съдебната практика, че резултатите от новото разглеждане на делото не са предрешени, а самото производство не е сведено само до формално възпроизвеждане на становището и вътрешното убеждение на контролната инстанция. В този смисъл отмяната на постановлението за прекратяване на наказателното производство е допустима само когато е възможно да се извърши каквото и да е процесуално действие, което да доведе до вероятност от друг правен резултат. Затова съдът не може да дава обвързващи указания и не предопределя резултата от оценката на доказателствения материал, както и изводите по 2 същество и съдържанието на съдебния акт. Прокурорът, на когото е върнато делото за продължаване на разследването, е овластен да разреши тези въпроси суверенно, т.е. самостоятелно по свое вътрешно убеждение, което обаче не представлява субективно усмотрение, а следва да се основава съгласно чл. 14 НПК на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и закона.

Изхождайки от тази правна рамка, която беше изтъкна за яснота на въззивния жалбоподател при формиране легитимните му правни очаквания от настоящото произнасяне, въззивният съд съобрази, че досъдебното производство е образувано с постановление на прокурор при СРП от 28.10.2010 г. за това, че в периода от август 2007 до юли 2010 г. в гр. София длъжностно лице присвоило чужди пари, собственост на „М.“ ЕООД, поверени му да ги управлява – престъпление по чл.201, ал.1 НК.

По делото няма привлечени обвиняеми.

В хода на разследването са събрани множество доказателствени материали – гласни чрез показанията на св. Ц., Б., Н., Ж., Н., А.; писмени доказателства и доказателствени средства, чрез заключения на три съдебносчетоводни експертизи.

Наказателното производство по делото е било прекратявано четири пъти от прокурор при СРП. Всеки път постановления на СРП са били отменяни от съда по жалба на настоящия въззивен жалбоподател.

С процесното постановление наказателното производство отново е прекратено, като е прието, че не се доказва конкретно длъжностно лице да е осъществило състава на престъпление по чл. 201-202 НК, като в допълнение е посочено, че е изтекла предвидената в закона давност за наказателно преследване на престъпление по чл. 201 НК.

С определението, предмет на преценка в настоящото въззивно производство, районният съд е приел, че прокурорът не е допуснал нарушение на чл. 13 и чл. 14 НПК, защото са извършени всички необходими действия за правилно изясняване на относимите обстоятелства, установената фактическа обстановка съответства на събраните доказателства и не е допуснато нарушение на материалния закон. Районният съд е приел за установени признаците на други престъпления от общ характер, обхванати от предмета на делото, за които е посочил, че наказателното преследване е погасено поради изтичане на предвидената в закона давност. С оглед на това е приел, че са налице посочените в постановлението предпоставки по чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК за прекратяване на наказателното производство и то следва да бъде прекратено.

За да извърши преценка на законосъобразността на определението на СРС, въззивният съд, на първо място, обсъди съдържанието на атакуваното пред първата инстанция постановление за прекратяване на наказателното производство и прие, че то е годен за проверка прокурорски акт. За да е годен за проверка, прокурорският акт не се изисква да е обоснован и законосъобразен, а да е постановен от компетентен орган и да е ясен, т.е. да съдържа проверяеми мотиви.

На следващо място въззивният съд констатира, че първата съдебна инстанция е извършила собствен анализ на събраните доказателства и е приела за установена фактическа обстановка, която по същество кореспондира на възприетата и в обжалваното пред нея постановление на прокурор при СРП. Настоящият съд, съобразявайки вече изтъкнатото естество на съдебния контрол върху прекратяването на досъдебното производство, без да навлиза в конституционната компетентност на прокурора, установи, че мотивите на първостепенния съд, независимо от избрания от него подход, който го доближава до контрола по вертикала по чл. 200 НПК в рамките на самата прокуратура, изясняват недвусмислено оценката му, че възприетата от прокурора при СРП фактическа обстановка е изведена без да бъдат допуснати процесуални нарушения при обсъждане на доказателствения материал. Поради това надхвърлянето на компетентността е отстранимо в настоящото въззивно производство. Видно и от въззивната жалба, възражения относно установените факти не са направени, а се оспорва единствено тяхното правно значение.

Фактическите положения, които прокурорът и първостепенният съд са приели за 3 несъмнени се свеждат до следното.

„М.“ ООД е регистрирано през 1997 г., а „М.“ ЕООД – на 17.07.2001 г. с едноличен собственик на капитала „М.“ ООД.

На 1.03.2003 г. св. П. Н. бил назначен с трудов договор на длъжност „регионален мениджър продажби“ в дружество „М.“ ООД. През 2004 г. бил назначен на длъжност „административен директор“ в същото дружество, като в качеството си на такъв имал и управленски функции. С решение № 2 от 4.06.2004 г. св. Н. бил вписан по партидата на „М." ЕООД като управител на дружеството.

На 17.12.2006 г. дружество „М.“ ООД, в качеството му на собственик на дружество „М.“ ЕООД, приело решение за продажба на 100% от дяловете на „М.“ ЕООД на Ц. Б..

Изпълнението на това решение било възложено на св. Н., в качеството му на управител на „М.“ ЕООД. В изпълнение на това решение Н. предприел необходимите действия, като с решение № 3 от 11.12.2006 г. собствеността на дружество „М.“ ЕООД била прехвърлена на Ц. Б., който бил вписан като управител на дружеството. С пълномощно от 10.01.2007 г. Ц.

Б. упълномощил П. Н. да представлява дружество „М.“ ЕООД в качеството на генерален пълномощник. По-късно през 2007 г. Ц. Б. продал дружеството „М.“ ЕООД на дружеството „Т.О.“ АД, в което бил акционер, като пълномощното на св. Н. останало в сила.