Решение № 110 от 10.07.2026, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 110 гр. К., 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Славея Д. Топалова като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело № 20265100500056 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

С Решение № 542/02.12.2025 г., постановено по гр. д. № 1385/2022 г., К. районен съд е признал за установено по отношение на ответника „У.-Б.“ ООД, гр. К., че съществува вземане на „М. 2009“ ЕООД, гр. К. в размер на сумата от 12 614.93 лева с ДДС – главница, представляваща обща сума на незаплатени цени по извършени продажби на строителни материали, обективирани във фактури с № 1000000402/28.02.2018 г., №1000000403/28.02.2018 г., № 1000000404/28.02.2018 г.,

№1000000405/28.02.2018 г.,

№1000000406/28.02.2018 г., както и на сумата от 3 844.05 лева – мораторна лихва за периода от 15.08.2019 г. до 15.08.2022 г. – датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.08.2022 г. – датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед № 392/29.08.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1010/2022 г. по описа на КРС.

1

Съдът е отхвърлил възражението на ответника „У.-Б.“ ООД за извършване на прихващане на вземането на ищеца „М. 2009“ЕООД със сумата 34 388 лева, представляваща стойността на продадени и доставени на ищеца от ответника количества бетон по силата на сключен между тях неформален договор за доставка на бетон, като неоснователно и недоказано.

Съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски от 329.18 лева – внЕ.а държавна такса и 1 400 лева – адвокатско възнаграждение, както и разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 1010/2022 г. на КРС от 329.18 лева – внЕ.а държавна такса и 600.00 лева – адвокатско възнаграждение.

Настоящото въззивно производство е образувано по депозирана чрез процесуален представител от недоволния ответник „У. –Б.“ ООД, гр. К. жалба, с която се иска първоинстанционното решение да бъде отменено, вместо което да бъде постановено друго по същество, с което предявената установителна искова претенция с правно основание чл.422 от ГПК бъде отхвърлена, или при условията на евентуалност при уважаване на претенцията, да бъде уважено направеното от ответника възражение за прихващане на исковите суми с вземането му от ищеца за сумата 34 388 лв., представляваща стойността на продадени и доставени на ищеца от ответника количества бетон по силата на сключен между тях неформален договор за доставка на бетон.

В жалбата се изтъкват съображения за неправилност на съдебния акт, с доводи за постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необосноваността му. Изложени са обстойни доводи за формиран от решаващия съд извод за доказаност на факта на сключване на процесните пет сделки, с оглед обстоятелството, че фактурите са осчетоводени при ответното дружество и то упражнило правото си на приспадане на данъчен кредит.

Изтъква се, че фактът на осчетоводяване принципно вярно отразявал тезата, че включването на една фактура в счетоводството на ответника е признание за възникването и размера на задължението по нея, но когато тя не е подписана от страна на ответното дружество, не можела да се тълкува и като признание за реалното доставяне на стоките по тази фактура, което всъщност било и спорното по делото. Твърди се, че решаващият съд формирал неправилния си извод именно при отсъствие на писмени документи съпътстващи фактурите, 2 които да установят получаването на стоките, описани в тях и при безкритично кредитиране на показанията на св. С. У..

Изложени са и съображения, че разпоредбата на чл.327, ал.1 от ТЗ предписва, че при липса на други договорености между страните, плащането на продажната цена е в зависимост от получаването на стоката. В жалбата са изложени и доводи, че дължимостта на законната лихва се следва не от деня следващ издаването на фактурата, а от деня следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо от това, че фактурата или поканата за плащане са отпреди това.

В жалбата се твърди и, че и изводът на решаващия съд за недоказаност на възражението за прихващане се опровергава от доказателствата по делото, в частност от представените и не оспорени от ищеца като съдържание или автентичност експедиционни бележки, от заключението на в.л. и от показанията на разпитаната св. Р. Каратенева.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въпреки дадената възможност не е депозиран отговор на въззивната жалба от въззиваемия „М. 2009“ ООД , гр.

К..

В откритото съдебно заседание, въззивникът „У.-Б.“ ООД, чрез процесуален представител, поддържа въззивната си жалба. Претендира присъждане на разноски, за които представя списък по чл.80 от ГПК.

В откритото съдебно заседание, въззиваемият „М. 2009“ ООД, чрез процесуален представител, оспорва въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Окръжният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени във въззивната жалба, приема следното:

Въззивната жалба, като подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалването, се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „М.

2009“ ООД искове с правно основание чл.422 от ГПК, с предявяването на които цели да бъде установено по отношение на „У.-Б.“ ООД съществуване на вземането му в размер на 16 458.98 лева, от които главници в общ размер от 12 614.93 лева и законни лихви върху главниците за три години назад, 3 считано от момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, в общ размер от 3 844.05 лева, и което вземане е породено от неизпълнено заплащане по пет фактури: - № 1000000402/ 28.02.2018 г. на стойност 4 702.31 лв., ведно с лихва за забава за периода от 15.08.2019 г. – 15.08.2022 г. в размер на 1432.90 лв.; - № 1000000403/ 28.02.2018 г. на стойност 2 106.56 лв., ведно с лихва за забава за периода от 15.08.2019 г. до 15.08.2022 г. в размер на 641.92 лв.; №1000000404/28.02.2018 г. на стойност 2 342.56 лв., ведно с лихва за забава за периода от 15.08.2019 г. до 15.08.2022 г. в размер на 713.83 лв.; №1000000405/28.02.2018г. на стойност в размер на 1 683.32 лв., ведно с лихва за забава за периода от 15.08.2019 г. до 15.08.2022 г. в размер на 512.94 лв.; №1000000406/28.02.2018 г. на стойност 1 780.18 лв., ведно с лихва за забава за периода от 15.08.2019 г. до 15.08.2022 г., в размер на 542.46 лв., ведно със законната лихва върху общата главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на чл. 410 от ГПК15.08.2022 г. до пълното изплащане на задължението.

По направеното в срока за отговор от “У.- Б.“ АД, на основание чл.103 от ЗЗД искане, първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане при условията на евентуалност, ако главната искова претенция бъде призната за основателна, възражение за прихващане на вземането на ищеца в размер на сумата за главница от 12 614.93 лв. /л.31-33 от първоинст.д./, с вземането на ответника от ищеца в размер на 34 388 лв., представляващо стойност на продадени и доставени на ищеца от ответника количества бетон по силата на сключен между тях неформален договор за доставка в периода 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г. на обект в гр. К., кв.„В.“, секция А, жилищна сграда УПИ XII, 55-57, кв. 112, и на обект в с. С..

Така предявената пред първоинстанционния съд допустима искова претенция представлява обективно съединени установителни искове с правно основание чл.422, във вр. с чл.327 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, мотивирани с твърдения, че по сключени търговски сделки – пет договора за покупко продажба на строителни материали между лица, имащи качеството на търговци, обективирани в процесните пет фактури, не е извършено плащане.

Основният насрещен довод на ответника – получател по издадените фактури е, че ищецът си е позволил да издаде тези фактури преди да достави описаните в тях стоки.

4

Положителните процесуални предпоставки за завеждането на исковата претенция в производството са налице: - депозирано от ищеца до компетентния съд на 15.08.2022 г. Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК; - образувано ч.гр.д. №1010/2022г. по описа на Районен съд - К.; - издадена Заповед № 392/29.08.2022 г. за изпълнение на парично задължение за търсените и в настоящото производство суми, а именно : главница в размер на 12 614.93 лева, представляваща обща сума на незаплатени цени по извършени продажби на строителни материали, обективирани в издадени фактури с №1000000402/28.02.2018 г., №1000000403/28.02.2018 г.,

№

1000000404/28.02.2018 г.,

№1000000405/28.02.2018 г., №1000000406/28.02.2018 г., както и сумата от 3 844.05 лева – мораторна лихва за периода от 15.08.2019 г. до 15.08.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.08.2022 г. – датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, както и за разноски в заповедното производство - 329.18 лева – внЕ.а държавна такса и 600.00 лева – адвокатско възнаграждение; - депозирано в срок от длъжника възражение с правно основание чл.414 от ГПК срещу издадената заповед, и в законово установения едномесечен срок, предявяване на настоящата искова претенция. И въз основа констатираната допустимост на предявената искова претенция, първоинстанционният съд е постановил своя съдебен акт, който е предмет на проверка в настоящото въззивно производство.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираното в жалбата. При така очертаната рамка на въззивната проверка, настоящата инстанция намира процесното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. А за да се произнесе досежно неговата правилност, съобрази следното :

От фактическа страна в производството е установено, че ищецът по повод съществуващи търговски взаимоотношения с ответника издал процесните фактури

№ 1000000402/28.02.2018 г. на стойност 4 702.31 лева; № 1000000403/28.02.2018 г. на стойност 2 106.56 лева ; № 1000000404/28.02.2018 г. на стойност 2 342.56 лева; фактура № 1000000405/28.02.2018 г. на стойност 1 683.32 лева и фактура № 1000000406/28.02.2018 г. на стойност 1 780.18 лева.

Така описаните фактури отговарят на изискванията на чл.6, ал.1 от ЗСч, респ.

5 в казуса и на чл.114, ал.1 от ЗДДС, като освен изискуемата се индивидуализация на страните по тях – като издател и получател, съдържат и предмет, натурално и стойностно изражение на стопанската операция. Същите съдържат подпис само за издател.

Безспорно е установено в производството от приетото заключение по назначената ССчЕ от 11.06.2024 г. /л.188 от първоинст.д./ и, че процесните фактури са надлежно осчетоводени в счетоводствата както на ищцовото, така и на ответното дружество. Ищецът ги е включил в дневник за продажби за данъчен период м.02.2018 г., данните са подадени в ТД на НАП- П. с вх.

№0900-1127346/13.03.2018г., дължимият ДДС е приведен в приход на бюджета. Ответникът също е осчетоводил фактурите през периода м.02.2018 г., включил ги е в дневника си за покупки за данъчен период м. февруари 2018 г., данните са подадени в ТД на НАП-П. с вх. № 0900-1127722/14.03.2018г., и е ползвал данъчен кредит по процесните фактури.

Изобилстваща е в този смисъл съдебна практика, обективирана и в постановените Решение № 211/30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010 г. на II т.о ;

Решение № 103/11.07.2014 г. по т. дело № 2334/13 г. на ІІ т. о. и др., че договорът за търговска продажба по смисъла на чл. 318 от ТЗ е консенсуален и неформален, поради което сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в писмена форма. В случаите, когато е оформена продажбата чрез съставена за целта фактура, и съгласно притежаваните си реквизити и приложения, същата отговаря на изискванията на чл.6,ал.1 от ЗСч, в казуса и на чл.114 от ЗДДС, същата съставлява доказателство за сключването на договорното правоотношение между страните. Нещо повече, така приетото от фактическа страна, с оглед обилната съдебна практика обуславя и извод, че включването на процесните фактури в дневника за покупко-продажби на ответника и ползването от същия на данъчен кредит по тях, представлява недвусмислено признание не само на факта за съществуване на облигационно правоотношение между страните по договор за търговска продажба на стоката, но и за размера на задълженията, за които са съставени фактурите.