Решение № 984 от 22.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 984 гр. София, 21.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка И.

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20211100508360 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение от 22.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 85084, по описа на СРС за 2017 г., 123 състав, е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че Р. К. дължи на /ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ ЕАД /с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД/ сумата от 1139,59 лв., стойност на потребената електрическа енергия за периода от 15.12.2013 г. до 07.01.2016 г., доставена на абонат с кл.№ 30001670847, за което са издадени 22 фактури, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 17.03.2016 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 111,77 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 18.03.2014 г. до 10.03.2016 г. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото, както следва: 85,03 лв. за заповедното производство и 765,03 лв. – за исковото производство.

Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от Р. К. против решението в неговата цялост. Излага оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Сочи, че процесният апартамент бил закупен в СИО, като след развода не била извършена делба, поради което имало и друг съсобственик – бившият съпруг, който следвало също да бъде абонат. Излага оплаквания, че било доказано в хода на процеса, че не била консумирала ел.енергия в процесния период, тъй като била извън България на лечение и след като имотът не е имал обитател, най-вероятно се касаело за кражба на ток. Въвежда оплаквания и за неправилни изводи по отношение на давностния срок.

Постъпил е писмен отговор от въззиваемия, с който оспорва подадената въззивна жалба, като моли да бъде оставена без уважение, а решението да бъде 1 потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Съдът намира, че решението е и правилно, като споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.

За пълнота, с оглед оплакванията във въззивната жалба, следва да се посочи следното:

Предявен е иск с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД за заплащане на стойност на потребена електрическа енергия, както и иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главницата за доставена енергия.

В срока за отговор ответницата е направила възражения за нередовност на исковата молба и недопустимост, както и две материалноправни възражения – за погасяване по давност на част от вземанията, както и за несъответно количество доставена енергия с оглед качеството на услугата. За пръв път същата е въвела възражение за липса на материалноправна легитимация с правоизключващи твърдения, че апартаментът е съсобствен между нея и бившия й съпруг едва в заседанието, проведено на 08.10.2019 г., чрез адв.Коева, както и във въззивната жалба. Ето защо възражението правилно не е било разгледано от първоинстанционния съд, не следва да разглежда по същество и от настоящата инстанция, доколкото се установи, че в срока по чл.131 от ГПК с подадения писмен отговор на искова молба такова възражение не е било направено. Сроковете за въвеждане на защитни материалноправни възражения са ограничени във времето. Така ответникът, под страх от преклузия, следва да изчерпи всичките си възражения, с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК - както главните, така и евентуалните- арг. чл. 133 ГПК. С изтичане на срока по цитираната норма, той губи възможност да релевира възраженията, които е могъл и е трябвало да направи. Чл.133 ГПК изрично регламентира предметния обхват на преклузиите, които настъпват с изтичане на срока за отговор на исковата молба. Съгласно т. 4 на ТРОСГТК № 1/13 г. по силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пропуските си пред въззивната инстанция, които поради собствената си небрежност е пропуснала да направи пред първата.

Оплакването, че се касаело за кражба на ток също е направено несвоевременно, като само за пълнота следва да се посочи, че дори и да бе въведено в срок, същото е и неоснователно, доколкото твърденията за извършено престъпление „кражба на енергия“ не са подкрепени с никакви официални документи, издадени от съответните компетентни органи по установения ред и форма, които да могат да установят посоченото престъпно обстоятелство.

Оплакването, че възражението за погасяване по давност на част от вземанията, неправилно било отхвърлено, също съдът намира за неоснователно. Процесният период на вземанията за главница е 15.12.2013 г. – 07.01.2016 г., а за мораторна лихва 18.03.2014 г. – 10.03.2016 г., като производството първоначално е започнало с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 17.03.2016 г. и е 2 прераснало в исково по реда на чл.422 от ГПК. Вярно е, че установителният иск да е подаден на 04.12.2017 г. след дадени от съда указания по повод подадено възражение срещу заповедта за изпълнение, но по силата на изрична законова разпоредба – чл.422,ал.1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. в случая от 17.03.2016 г. Ето защо исковете са предявени преди изтичане на тригодишен срок по смисъла на чл.111,б.“в“ от ЗЗД, поради което правото на принудително изпълнение на вземанията не е покрито с давност.

С оглед ограничените правомощия на въззивната инстанция на основание чл.269 от ГПК и липсата на изложени други оплаквания за правилността на решението, същото, предвид съвпадането на изводите на двете инстанции, следва да бъде изцяло потвърдено.

Мотивиран от горното, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 22.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 85084, по описа на СРС за 2017 г., 123 състав

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3