Решение № 2472 от 31.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2472 гр. Пловдив, 31.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330116806 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от Д. *** срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която се иска осъждането на ответника да плати на ищеца недължимо платена сума по договор за потребителски кредит от 31.10.2018 г. поради нищожност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, както и поради нищожност на клаузите на договора с подробно изложени съображения за основания за тяхната нищожност. Първоначално се иска присъждане на сумата от 30 лв., като искът е увеличен до сумата от 105,26 лв., от които 11,96 лв. възнаградителна лихва и 93,30 лв. неустойка, като се иска осъждането на ответника да я заплати.

Ответникът възразява по основателността на предявения иск. Счита, че договорът не е недействителен, като са спазени условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, спазено било законовото ограничение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и счита, че са изпълнени условията и правилно е посочен ГПР, като счита, че е налице нищожност на договор само когато в него изобщо не е посочен ГПР.

Възразява клаузата за неустойката да е нищожна поради накърняване на добрите нрави, счита че същата не следва да се включва в ГПР. Смята, че е запазила основните си функции. Счита за спазен чл. 71 ЗЗД. Твърди, че няма представени доказателства за заплащане на суми по договора. Възразява за изтекла погасителна давност по осъдителния иск. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

1

Предявен е иск с правно основание с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

За основателността на иска следва да са реализирани следните юридически факти – плащане на процесната сума от ищеца на ответника и липсата на основание за това.

Установява се от договор за кредит № ***/31.10.2018г., че между страните бил сключен договор за потребителски кредит, в който било уговорено да бъда отпусната в заем сумата от 350 лв. при възнаградителната лихва за един месец - 11,96 лв. Годишната лихва била в размер на 41%, а ГПР е посочен в размер на 49,66 %, при общо дължима сума от 361,96 лв.

В чл.1.7 било уговорено в срок най-късно до края на следващия ден, считано от сключване на договора, кредитополучателят да предостави обезпечения по кредита. Съгласно чл.3.3. от договора, при неизпълнение на това задължение в срок, същият дължи неустойка в размер на 3,11 лв. на ден.

Съгласно чл. 2.1. от Договора срокът на договора е 30-дневен.

На първо място, съдът счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22, вр с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, тъй като посочените в договора ГПР и общо дължима сума не съответстват на реалните общи разходи по кредита.

При тези стойности на годишната възнаградителна лихва и ГПР, може да се направи извод, че в ГПР не е включена сумата за неустойка по чл.3.3 от договора, която за срока на договора би била в размер на: 29 дни по 3,11 лв. или общо 90,19 лв.

Съдът счита, че тази сума е следвало да се включи както в размер на ГПР, така и в общо дължимата сума, тъй като чрез уговорената неустойка кредиторът се стреми да си набави допълнителна печалба и се стига до скрито оскъпяване на кредита, без същата клауза да има присъщите функции на неустойката. До този извод съдът достигна, тълкувайки съдържанието на уговорките. Според тях, неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Неизпълнението на това задължение по начало не е свързано с реални вреди за кредитора. Такива могат да настъпят от самото неизпълнение, а не от липсата на обезпечение. В последния случай само се увеличава кредитният риск, тъй като кредиторът се ограничава само до имуществото на длъжника за събиране на вземането си при евентуално неизпълнение. Дължимостта на допълнителна парична сума за носене на по-висок кредитен риск от кредитора няма обезщетителен, а възнаградителен характер. Ето защо с невключването на сумата за неустойка в ГПР кредиторът е нарушил правилото на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Същото изисква договорът да съдържа ГПР, но това изискване не е само формално, както счита ответникът, а следва да е посочен такъв процент на разходите, който да е реално приложимият, тъй като целта на нормата е да гарантира правата на потребителя да бъде информиран за действителните условия по кредита. ГПР съставлява критерий, по който да бъдат сравнени различени кредитни предложения, поради което посочването на абсолютната стойност на отделните задължения не е достатъчно. Общата дължима сума също не включва сумата за неустойка, което личи от обявеният й размер, равен на 2 сбора между главница и възнаградителна лихва. Казаното за ГПР се отнася и за общо дължимата сума, която също следва да е коректно посочена.

Поради неспазване изискванията за посочване на ГПР и общо дължимата сума в договора, същият е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В този смисъл е и решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C - 714/22. Клаузата за ГПР е и неравноправна, тъй като създава заблуждение у потребителя за действителните икономически последици от сключване на договора, което има значение за отговорността за разноски.

По отношение плащането на процесната сума, съдът намира следното.

Съгласно чл.3.1. погасяването на кредита се извършва със заплащане на цялата главница, заедно със всички лихви, такси, разноски и други дължими суми. В това число следва да се включи и дължимата неустойка. Като крайна дата за плащане в погасителния план е посочена датата 30.11.2018г. Съгласно чл.14.1 от общите условия към кредита, при предсрочното му погасяване, следва да бъдат заплатени получената в заем сума, лихва, такси и други суми до срока на предсрочното погасяване. Установява се още, от представеното удостоверение, изходящо от ответника-кредитор, че към 15.11.2018г. ищецът е погасил кредита си към ответника, вкл. дължимите такси, и няма задължения към заемодателя. Следователно, установява се вземането по основание – че длъжникът е платил задълженията си по договора, който е недействителен. Но искът не се доказва по размер, тъй като е налице предсрочно погасяване, а в удостоверението от кредитора не е посочено конкретно какви суми е платил длъжникът.

Ето защо, съдът следва да определи размерът на иска на основание чл.162 ГПК.

От така установените факти следва, че обезпечение следва да се предостави до края на деня, следващ сключването на договора, т.е. до края на 01.11.2018г. От следващия ден – 02.11.2018г. се дължи неустойка, чийто размер се определя по 3,11 лв. на ден. Не се твърди от ответника ищецът да е предоставил обезпечение, поради което неустойката да не е начислявана, нито това задължение да е опростено или по някаква причина да не е търсено за плащане от заемателя. Напротив, в отговора на исковата молба, се сочи, че неустойката е начислена.

От изложеното следва, че неустойката е задължение, произтичащо от договора, което е дължимо от 02.11.2018г., до края на договора, но не покъсно от 15.11.2018г., към която дата се установява, че кредитът е изцяло погасен. За този период от 14 дни, неустойката е в размер на 43,54 лв.

Възнаградителната лихва е в общ размер на 11,96 лв., но кредитът, който е със срок от 30 дни е предсрочно погасен на 15тия ден, поради което следва да се приеме, че до тази дата е била дължима половината от възнаградителната лихва в размер на 5.98 лв. Или, общият размер на недължимо платените суми по договора е 49,52 лв. До този размер искът подлежи на уважаване, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 17.11.2023г., а следва да се отхвърли за горницата до претендираните 105,26 лв.

Възражението за погасяване на платената без основание сума по 3 давност е неоснователно. При престационните кондикции давността е 5годишна и тече от плащането. В случая не се установява кога е платено, но дори да вземем първата възможна дата на плащането – деня на сключване на договора – 31.10.2018г. и като се има предвид, че давността е спряла да тече по време на извънредното положение от 13.03.2020г. до 13.05.2020г., давността би изтекла на 31.12.2023г., а исковата молба е подадена преди това – на 17.11.2023г.

При този изход от спора право на разноски, съразмерно на уважената част от иска, има ищецът, който е поискал присъждане на 42,80 лв. за държавна такса и 400 лв. за адвокатски хонорар по реда на чл.38 от ЗА. Съдът намира, че хонорарът не е завишен с оглед факта, че искът се оспорва на редица основания. Обстоятелството, че между страните са налице множество идентични договори със сходни клаузи не обосновава злоупотреба с право при предявяването на отделни искови молби от потребителя, нито задължава съдът да обедини тези дела. Кредиторът, който е предложил на потребителя сключването на множество договори с типизирани нищожни клаузи, повличащи нищожност и на договорите, не би могъл да черпи ползи от собственото си неправомерно поведение, поради което не може да се ограничи правото на потребителя да търси защита в отделен процес по всеки от договорите. Съразмерно на уважената част от исковете, следва да се присъдят 20,14 лв. за държавна такса и 188,18 лв. за адвокатски хонорар в полза на адв. К..

На ответника не следва да се присъждат разноски, съразмерно на отхвърлената част от осъдителния иск, с оглед неравноправността на клаузата за ГПР и защитата на потребителя. В този смисъл е и практика на СЕС, обективирана в решение на СЕС от 16 юли 2020 г. по съединени дела С224/19 и С-259/19.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК:202255877, с адрес: гр.

София, ул. „Сребърна” № 16, Парк Лейн Офис Център, ет. 8, да плати на Д.

Г. *** , ЕГН: **********, с адрес: ***, по предявения от нея иск с правно основание чл.55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 49,52 лв., платена от Д. *** по Договор за кредит № ***/31.10.2018г. и получена от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД без основание, ведно със законната лихва от 17.11.2023г, до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над присъдената сума от 49,52 лв. до претендираните 105,26 лв.

ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК:202255877 да плати: на Д. Г. ***, ЕГН: **********, сумата от 20,14 лв. за държавна такса; на адв. К. Й. К. , с личен номер ***, сумата от 188,18 лв. – адвокатски хонорар, на основание чл.38 от ЗА.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок 4 от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5