Решение № 13509 от 08.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13509 гр. София, 08.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело № 20241110110822 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Н. Н. Н.ова /с фамилно име към момента на устните състезания К. видно от изготвена справка НБД/ срещу „Вивус.БГ“ ЕООД.

Предявени са за разглеждане два кумулативно обективно съединени иска, както следва: 1/ установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане, предвидена в договор за кредит № 9725130012/22.02.2023 г., сключен между страните поради заобикаляне на закона, противоречие със закона и накърняване на добрите нрави и 2/ в условията на евентуалност осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 5,00 лева, предявен като частичен от сумата от общо 98,52 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителна клауза за такса бързо разглеждане от договора, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до погасяването.

В проведеното открито съдебно заседание на 20.06.2024 г. съдът, на осн. чл. 214, ал. 1 ГПК, е допуснал изменение в размера на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез неговото увеличение, като същият се счита предявен за сумата от 98,52 лева, което представлява пълната претенция на ищцата.

Ищцата Н. Н. Н.ова твърди, че на 22.02.2023 г. сключила с ответното дружество „Вивус.БГ“ ЕООД договор за кредит № 9725130012. По силата на договора й била предоставена в заем парична сума в размер на 400 лв., която следвало да върне в срок до 24.03.2023 г. Твърди, че ГПР бил уговорен в размер на 49.7 %, лихвен процент за кредита в размер на 41 %, сума на лихвата за срока на договора 13,48 лв. В договора било предвидено, че кредитополучателят дължи сума в размер на 98,52 лв., представляваща такса за бързо разглеждане. Сочи, че погасила сумата по договора, като за срока на договора е заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по договора, включително такса за бързо разглеждане, а именно сумата от общо 512 лв.

1

Счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.

22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, тъй като в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в пъти по-висок от посочения, което е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Още със сключване па договора било посочено, че потребителят дължи възнаграждение за допълнителна услуга от момента на подписване на договора. Ето защо намира, че същата е следвало да бъде включена в размера на ГПР, като невключването й противоречи на закона и води до неговото заобикаляне.

Намира, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно до извод за недействителност на целия договор. Счита за нищожна клаузата, с която е уговорено, че ищецът следва да заплати на кредитиращото дружество такса за бързо разглеждане на кредита, както и че същата е уговорена в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Признава факта на възникнало облигационно правоотношение между страните по процесния договор за заем с посоченото от ищцата съдържание. Признава и факта на погасяване на главницата от 400 лева в пълен размер, на таксата за бързо разглеждане от 98,52 лева в пълен размер, както и частично на договорната лихва, а именно – сумата от 0,90 лева. Оспорва общо постъпилата сума да е в размер на 512 лева, като сочи, че същата е в размер на 499,92 лева, разпределена по посочения начин на погасяване. По отношение на спорната такса за бързо разглеждане признава, че е налице пълно погасяване. Намира обаче, че уговорената клауза не страда от посочените от ищцата пороци. Счита, че същата правилно не е включена в ГПР, тъй като представлява отделна, допълнителна и незадължителна услуга по договора. Счита, че предоставената допълнителна услуга съответства изцяло на предвидената в чл. 10а, ал.

1 ЗПК законова възможност. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С проекта за доклад, обективиран в определение № 19662/12.05.2024 г. и приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание от 20.06.2024 г. без възражения от страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: 1) между страните е сключен договор за кредит № г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 400 лв.; 2) с договора за кредит е предоставена в заем парична сума в размер на 400 лв., с уговорена договорна възнаградителна лихва от 13,48 лв., такса за бързо разглеждане в размер на 98,52 лева, при посочен в договора ГПР от 49,70 %, в който не е включена таксата за бързо разглеждане; 3) че ищцата е погасила изцяло главницата по договора и таксата за бързо разглеждане.

Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените за безспорни обстоятелства за доказани.

На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в 2 разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства и ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената такса за бързо разглеждане представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договора за заем е в размер на 400 лева, като при включване и на таксата за бързо разглеждане, общият размер на ГПР надхвърля 50 % /без включване на сумата от 98,52 лева ГПР уговореният ГПР е в размер на 49,70 %/.

Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР надхвърля максимално допустимия размер. Така уговорената такса не е включена в оскъпяването на ползваната сума, което води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал.

4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че таксата за бързо разглеждане по процесния договор за потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в подкрепа на този аргумент са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).

Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по 3 кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).

По иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:

В тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване нищожността на отделни клаузи от договора поради противоречието им със закона, неговото заобикаляне и накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно че: между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за кредит от 22.02.2023 г. с посоченото в исковата молба съдържание, както и че клаузата от процесния договор, касаеща заплащането на таксата за бързо разглеждане на документите за паричен заем, противоречи на закона, води до негово заобикаляне, респективно – накърнява добрите нрави.

Установи се, че между страните е уговорено, че кредитополучателят дължи такса за бързо разглеждане в размер на 98,52 лв. Съдът намира посочената клауза за неравноправна по смисъла на ЗПК. На първо място, таксата за бързо разглеждане е във фиксиран размер – 98,52 лв. или в случая е 24,63 % от размера на получения заем.