Решение № 38 от 14.03.2022, Окръжен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 38 гр. Габрово, 14.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ II, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Полина Пенкова

Членове:

Кремена Големанова

Славена Койчева при участието на секретаря Весела Хр. Килифарева като разгледа докладваното от Славена Койчева Въззивно гражданско дело № 20224200500017 по описа за 2022 година

Производството е образувано по въззивна жалба на „И. 2012“ ЕООД чрез адв. Й.Х. – ВТАК против решение № 64 от 05.11.2021г., постановено по гр. д. №258/2020 по описа на Районен съд – Трявна, с което на основание чл.

344, ал.1, т.1 КТ се отменя като незаконосъобразна заповед № 92/08.09.2020 г., издадена от Управителя на "И. 2012 ЕООД, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено трудовото правоотношение на АНТ. П. Н.; ответникът "И. 2012“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца сумата от 1 754 лева – обезщетение за командировъчни разноски на основание чл. 215 КТ за периода м. май 2020 г. – м. юни 2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.11.2020г., до окончателното плащане, като искът е отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер от 8 300 лева; ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 211, ал.1 КТ сумата от 650 лева – обезщетение в резултат на едностранно прекратяване без предизвестие на трудовото правоотношение от служителя на основание чл. 327 ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.11.2020г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер от 700 лева; ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 224 КТ сумата от 208,06 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба – 17.11.2020г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер от 350 лева; ответникът е осъден да заплати на ищеца сторените в първоинстанционното производство разходи за съдебни разноски в размер на 407,30 лева, както и да заплати на съда първоначално поетите от бюджета на 1 съда съдебни разноски за държавна такса и възнаграждение на вещо лице в общ размер от 420,16 лева.

Въззивникът „И. 2012“ ЕООД е останал недоволен от решението на първоинстанционния съд и счита, че същото е неправилно и незаконосъобразно. В частта, в която е уважен искът по чл. 344, ал.1, т.1 КТ, въззивникът излага доводи за неправилно приложение на материалния закон.

По отношение на исковата претенция с правно основание чл. 215 КТ се посочва, че след 24.05.2020 г. работодателят не е възлагал работа на служителя, поради което претендираните суми за невъзстановени командировъчни разходи са недължими. При условията на евентуалност се позовава на погасителния ефект на релевираното с отговора на исковата молба възражение за прихващане на претендираната сума с насрещно вземане за надплатени суми по трудовото правоотношение в полза на ищеца. По иска с правно основание чл. 221, ал.1 КТ излага становище за липса на законоустановените предпоставки за упражняване на правото по чл. 327, ал.

1, т. 2 КТ от страна на служителя, респективно неоснователност на заявената претенция за изплащане на обезщетение. При условията на евентуалност се позовава на погасителния ефект на релевираното с отговора на исковата молба възражение за прихващане на претендираната сума с насрещно вземане за надплатени суми по трудовото правоотношение в полза на ищеца. По иска с правно основание чл. 224 КТ въззивникът изтъква, че претендираното вземане е недължимо поради погасителния ефект на релевираното с отговора на исковата молба възражение за прихващане на претендираната сума с насрещно вземане за надплатени суми по трудовото правоотношение в полза на ищеца. Въззивникът оспорва решението в частта, в която районният съд е оставил без уважение противопоставеното компенсационно възражение, като изтъква, че заплатените суми над дължимите възнаграждения за труд и командировъчни разходи, установени в заключението към приетата съдебносчетоводна експертиза, са недължимо платени при липса на основание. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно и да отхвърли предявените искове, както и да му бъдат присъдени направените разноски пред двете инстанции.

Въззиваемата страна А.Н. чрез адв. Н.К. – ГАК не е депозирал отговор на въззивната жалба в законния срок по чл. 263, ал. 1 ГПК и не изразява становище в проведеното открито съдебно заседание пред настоящия въззивен състав.

Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания и становищата на страните, предвид събраните по делото доказателства, намери за установено следното:

Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, чл. 215 КТ, чл.

221, ал.1 КТ и чл. 224 КТ.

В исковата молба ищецът А.Н. твърди, че бил в трудови правоотношения с ответника „И. 2012“ ЕООД по силата на трудов договор № 74/07.02.2019 г., като съгласно чл. 1 от договора заемал длъжност „шофьор на товарен автомобил“. Уговореното работно време било в размер на осемчасов работен ден, а срокът на договора бил уговорен като неопределен. Съгласно чл.4, ал.1 от договора месечното трудово възнаграждение възлизало на 700 лева, а да всяка година трудов стаж се начислявало допълнително възнаграждение от 0,6 %. Съгласно чл. 4, ал. 2 страните уговорили 2 заплащането на допълнително трудово възнаграждение за временно през което служителят натоварва, разтоварва и транспортира товари на територията на Република Франция в размер на 10 евро/час. Ищецът изпълнявал предвидената трудова дейност както на територията на Република България, така и на територията на Република Франция, Германия, Белгия, Испания и Италия. Дължимите трудовия месечни възнаграждения служителят получавал чрез банкови преводи по посочена от него банкова сметка, като превежданите суми се формирали като сбор от договореното трудово възнаграждение и командировъчните плащания за времето на престой и работа извън страната. През м. март 2020 г. ответникът „И. 2012“ ЕООД заплатил на ищеца сумата от 1 000 евро, през м. май 2020г. – 400 евро, а за отработените 18 работни дни пред м. юни 2020г. ищецът не получил месечно възнаграждение. Твърди се, че общият размер на дължимите плащания от работодателя възлизал на 4 200 евро. В края на м. май 2020 г. след възникнало запалване в кабината на управлявания от ищеца товарен автомобил, той завършил възложената работа с друг влекач и след това се върнал в България на 18.06.2020г. Поради настъпили здравословни проблеми ищецът използвал отпуск за временна нетрудоспособност в периода 22.06.2020г. – 12.07.2020г.

На 13.07.2020г. изпратил уведомление до ответника, че на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ едностранно прекратява трудовото правоотношение поради неплащане на всички дължими трудови възнаграждение и командировъчни разноски. С писмо от същата дата ответното дружество изразило становище за липса на основание за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на служителя поради заплащането на всички дължими суми по него. С писмо от 25.08.2020г. ответното дружество уведомило ищеца за извършено нарушение на трудовата дисциплина и предоставило тридневен срок за представяне на писмени обяснения от страна на служителя. По силата на заповед №92/08.09.2020г., издадена от управителя на „И. 2012“ ЕООД, на ищеца било наложено дисциплинарно наказание уволнение и сключеният трудов договор бил прекратен едностранно от работодателя. На основание чл. 221, ал. 2 КТ работодателят разпоредил на служителя бъде удържано под формата на обезщетение едно брутно трудово възнаграждение. Ищецът излага твърдения, че през исковия период добросъвестно е престирал труд по трудовото правоотношение, като не е получил дължими командировъчни пари в общ размер от 8 300 лева. Към датата на подаване на уведомление за едностранно прекратяване на правоотношението – 13.07.2020г., ищецът имал неизползван платен годишен отпуск от 10 дни. Предвид упражненото потестативно право по чл. 327, ал.1, т.2 КТ работодателят следвало да заплати обезщетение в размер на едно брутно трудово възнаграждение. При така изложените фактически твърдения ищецът моли съда да постанови решение, с което да отмени като незаконосъобразна заповед №92/08.09.2020г., издадена от управителя на „И.

2012“ ЕООД, с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“; да осъди ответника да му заплати сумата от 8 300 лева, представляваща неизплатени дължими командировъчни плащания, да осъди ответника да му заплати сумата от 250 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 10 дни; да осъди ответника да му заплати сумата от 700 лева – обезщетение, дължимо на основание чл.

221, ал.2 КТ, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира сторените съдебни разноски.

Ответникът "И. 2012" ЕООД гр. Враца, представлявано от управителя 3

М.И., чрез пълномощника адв. Й.Х., оспорва предявените искове - по основание и по размер. Твърди, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца била правилно и законосъобразно издадена, като били спазени всички изисквания на закона. Счита така предявените искове за неоснователни и моли да бъдат отхвърлени като такива. Релевира възражение на прихващане на претендираните от ищеца суми с недължимо надплатени суми от ответника в полза на ищеца по трудовото правоотношение.

С трудов договор № 74/07.02.2019 г., ищецът е започнал работа при ответното дружество за неопределено време, на длъжност "шофьор на товарен автомобил", с продължителност на работния ден 8 часа и с основно месечно възнаграждение от 700 лв. В договора е посочено, че срокът за прекратяване на трудовия договор е еднакъв за двете страни и се определя на 30 дни.

Трудовото правоотношение между страните е прекратено с получаване на уведомление, изхождащо от А.Н. и адресирано до „И. 2012“ ЕООД, с което ищецът на основание чл. 327, ал.1 т.2 КТ едностранно е прекратил правоотношението поради незаплащане на дължимите трудови възнаграждения и командировъчни от страна на работодателя. С писмо с изх.

№34/13.07.2020г. ответникът е изразил становище за липса на основание за едностранно прекратяване на договора и е отправил предложение за прекратяването му по взаимно съгласие.

Със Заповед № 92/08.09.2020 г., с посочено правно основание чл.195 във вр. чл. 188 ал.3 и чл. 330, ал.2, т.6 КТ работодателят е наложил на служителя дисциплинарно наказание уволнение поради допуснато дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал.1, т.1 от КТ – неявяване на служителя на работа, считано от 13.07.2020г. без уважителни причини. Сочи се, че на основание чл. 221 ал.1 КТ от следващото се на ищеца възнаграждение следва да се удържи обезщетение в размер на една брутна работна заплата.

По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза с предмет установяване на размера на претендираните вземания за неизплатени командировъчни плащания, дължими обезщетения вследствие на прекратяването на правоотношението и размер на заплатени суми по трудовото правоотношение от страна на работодателя.

Съдът след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК от надлежно легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявените искове за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по същество на спора.