Определение № 197 от 28.09.2021, Апелативен съд - София - АСНС закрит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 197 гр. гр. София, 28.09.2021 г.

АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV-ТИ

ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и осми септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Емилия В. Петкова

Венелин Б. Иванов

Аделина Иванова като разгледа докладваното от Аделина Иванова Въззивно частно наказателно дело № 20211010600353 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4 вр. ал.1 НПК.

Предмет на въззивна проверка е определение от 13.09.2021г., постановено по НОХД № 153/21г. по описа на СпНС, 21-ви състав, с което определение по реда на чл.270 ал.1 - ал.3 НПК е изменена МНО, търпяна от подсъдимите В.Д., Б.М. и С.Г. – съответно по отношение на подс.Д. е намален размера на паричната гаранция от 500 000лв. на 50 000лв., а по отношение на другите двама подсъдими е изменена МНО от „Домашен арест“ в „Парична гаранция“ в размер на 10 000лв. В тази връзка в атакуваното определение са изложени доводи за всяка една от преценяваните в настоящото производство предпоставки – изведено е заключение за наличие на разумно подозрение за авторство на процесните престъпления и значително занижаване интензитета на риска от извършване на престъпление, предопределен от продължителния времеви период на изтърпяване на МНО.

Срещу определението е постъпил частен въззивен протест от СП с отправено искане за цялостна отмяна на първоинстанционното определение.В така депозирания протест не се излагат никакви доводи относно евентуалното подозрение за авторство на процесното престъпление, а в обосновката на горното искане държавното обвинение маркира опасността от укриване и 1 основно акцентира на риска от извършване на престъпление, чийто характер е приет за реален такъв, с оглед нормата на чл.63 ал.2 т.3 НПК и е обоснован с високия размер на законово предвиденото наказание, с механизма на реализация на самото престъпно деяние и с възможността за извършване на престъпление против правосъдието.Изложено е също така и становище, че по отношение на подсъдимите липсват нововъзникнали и изключителни по своя характер обстоятелства, налагащи промяна на търпените мерки за процесуална принуда и поради това, се отправя искане за отмяна на постановеното от СНС определение в неговата цялост.

По делото са постъпили и две частни въззивни жалби от подсъдимите Б.М. и С.Г. чрез техните защитници, като се атакува постановеното съдебно определение само в частта му относно размера на определената парична гаранция.В тази насока се излага довод за несъобразяване на определения размер от 10 000лв. с имущественото положение на подсъдимите лица, които са лишени от трудови доходи за един продължителен времеви период, поради изтърпяване на досъдебно задържане и на МНО „Домашен арест“.При тези съображения се отправя искане за изменение на атакуваното определение, като се намали размера на определената парична гаранция.

В законноустановения по чл.342 ал.2 НПК срок е постъпило възражение от адв.Л. и адв.К., защитници на подс.Д..В същото се навеждат доводи за явна необоснованост на депозирания частен протест – твърди се липса на необходимост от обсъждане на предпоставките по чл.63 ал.1 НПК, тъй като по отношение на подс.Д. по настоящем е определена МНО „Парична гаранция“; твърди се липса на данни по делото в подкрепа на визираните от държавното обвинение опасности от укриване и/или извършване на престъпление, като в тази вр. се акцентира на факта на вменено само едно единствено престъпление на подс.Д., а именно Т.а по чл.321 ал.3 т.2 вр.ал.2 НК, което не се характеризира със специални особености, отличаващи го от обичайните престъпления от този вид; и в заключение отново се изтъкват индивидуалните характеристики на подс.Д., който е неосъждан, притежава постоянен адрес на територията на страната, трудово ангажиран и с обективирано примерно процесуално поведение.

Съдът, след като се запозна с изложените в частния протест и в двете 2 депозирани частни жалби доводи и след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Частният протест е процесуално допустим, като подаден от оправомощен държавен орган със специална компетентност съгл. чл.411в ал.1 НПК, в срока по чл.342 ал.1 НПК и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.Разгледан по същество, същият се явява частично основателен.

Депозираните частни жалби също са процесуално допустими – подадени са от активно легитимирани лица с изявен правен интерес и в законноустановения преклузивен срок.Разгледани по същество, същите се приемат за неоснователни такива.

На първо място от фактическа страна се отбелязва, че наказателното производство се намира в своята съдебна фаза – на 27.01.21г. в СпНС е внесен ОА срещу десет подсъдими лица, включая и срещу подсъдимите Д., М. и Г. с повдигнато им обвинение за престъпление по чл.321 ал.3 т.2 вр. ал.2 НК, а на последните двама подсъдими и за престъпление по чл.214 ал.2 т.1 и т.2 вр.чл.213а ал.3 т.3 вр. ал.2 т.4 и т.5 НК. За всяко едно от горните престъпления законодателят е предвидил наказание ЛСВ.

На второ място от фактическа страна съдът отбелязва и обстоятелството на провеждане по делото на разпоредително с.з. с обсъждане на въпросите по чл.248 ал.1 НПК, като все още не е отпочнато съдебното следствие по делото, респ. все още не е разпитано нито едно от лицата, включени в списъка по чл.246 ал.4 НПК.

Съобразявайки конкретиката по случая и релевираните от държавното обвинение доводи, въззивната инстанция намира за принципно правилен акта на първостепенния съд в частта му, с която е намален размера на МНО „Парична гаранция“ относно подс.Д., като изложените в тази насока мотиви са ясни и недвусмислени, а проверявания съдебен акт в частта му относно подсъдимите Г. и М. се приема за незаконосъобразен.

В контекста на горното АСНС подчертава, че нормата на чл.270 ал.1 НПК задължава съответния решаващ съдебен орган да вземе становище касателно наличието или липсата на обосновано предположение за извършено престъпление дори и в съдебната фаза на наказателното 3 производство и независимо от вида на търпяната МНО, чиято промяна се търси.Това принципно положение намира опора в общия регламент на чл.56 ал.1 НПК, въвеждащ в задължителен критерий при вземане на каквото и да е МНО наличието на обосновано предположение за извършено престъпление.В тази насока въззивната инстанция напълно споделя мотивите на СпНС касателно изведеното наличие на евентуална съпричастност на всеки един от подсъдимите към вмененото му престъпна деятелност.Доколкото съгласно процесуалния закон, преценката за горната предпоставка не следва да е съпътствана с детайлен доказателствен анализ и доколкото, видно от процесния частен протест и подадени частни въззивни жалби, не се оспорва така отразения в атакуваното определение извод, то настоящият въззивен съд приема за излишно да обсъжда в подробности същия.

На следващо място в производството по чл.270 НПК следва да се извърши преценка за реалността на опасностите от укриване и от извършване на престъпление, респ. наведените в тази вр. доводи от страна на СП се явяват съотносими и значими такива в процесния спор и то относно всеки един от тримата подсъдими, а подаденото от защитниците на подс.Д. възражение в тази му част е неоснователно – подсъдимите Г. и М. по настоящем изтърпяват МНО „Домашен арест“, приравнена по последици на задържане и поради това, се преценяват изискванията на чл.63 ал.1 НПК, което е важимо и за подс.Д., тъй като независимо от допуснатото изменение на МНО съгл. Определение на АСНС от 02.08.21г. от „Домашен арест“ в „Парична гаранция“, то поради невнасяне на определения размер на паричната гаранция, реално практически продължава изтърпяването на МНО „Домашен арест“ (по аналогия на чл.65 ал.11 НПК). В контекста на горното АСНС отбелязва, че споделя изложения в протестираното определение извод за липса на опасност от укриване, мотивиран с обстоятелството на притежавана от подсъдимите постоянна адресна регистрация на територията на страната, а в допълнение се отчита и наличието на семейна обвързаност, изградена социална среда и липсата на данни по делото за обективирано от тях намерение и желание за избягване от наказателно преследване и укриване.В отговор на възраженията на СП, обективирани в процесния частен протест, и касателно изводимата от държавното обвинение реална опасност от укриване, поради наличие на твърдяната хипотеза на чл.63 ал.2 т.3 НПК, 4 въззивният съд подчертава, че приема същите за неоснователни, тъй като визираната в горната норма хипотеза подлежи на преценка само и единствено в производство по реда на чл.64 НПК при първоначално вземане на МНО, а не и в производство по реда на чл.270 НПК.

На следващо място в проверяваното определение и то общо за тримата подсъдими е възприета тезата за значително намаляване интензитета на риска от извършване на престъпление, поради продължителния срок на задържане, което принципно становище е застъпено както в константната българска съдебна практика, така и в практиката на ЕСПЧ. В тази вр. обаче и при преценката на горното законово изискване въззивният съд приема, че е наложителен детайлизиран подход, съобразен с наличните по делото данни, индивидуални за всеки един от тримата подсъдими.Тук съдът съобрази данните за повдигнато обвинение за различни престъпления на подсъдимите Д., Г. и М. – на първият от тях е вменено само едно единствено престъпление, а на вторите двама са вменени две отделни престъпления и то с различен обект на престъпно посегателство, като дори престъплението против собствеността се отличава с наличие на многобройни квалифициращи елементи, а доколкото се приема доказаност на обоснованото предположение по см.на чл.63 ал.1 НПК, то това последно обстоятелство се преценява в контекста на наличие на завишена личностнова опасност на самите подсъдими лица.Последната не може и не следва да бъде пренебрегната, особено в хипотезата на незапочнато съдебно следствие, доколкото и самото престъпление изнудване включва по дефиниция извършени определени принудителни действия върху личността на пострадалия, включен в кръга на свидетелите по делото.

В допълнение следва да се отчете и обремененото съдебно минало на подс.М., последното осъждане на който датира от 21.06.18г. и изтърпяването на наложеното му наказание е отложено на осн. чл.66 ал.1 НК, като в рамките на така определения изпитателен срок попада инкриминираната дата.Т.е. горните факти за подсъдимите Г. и М. са абсолютно противопоставими на сочения от първостепенния съд продължителен срок на задържане. При тези доводи и съблюдавайки законовоопределените в чл.57 НПК цели на МНО въззивният съд приема за необосновано протестираното определение в частта му касателно допуснатото изменение на МНО на подсъдимите Г. и М..

5

Разбира се, съдът съобрази и критериите по чл.56 ал.3 НПК, на които изрично се позовава защитата на подс.Г., но които, според съда, са цитирани избирателно (сочат се само здравословното състояние на подсъдимия, възраст, професия и данни за личността), но не се сочат и останалите такива, а именно степента на обществена опасност на престъплението и събраните доказателства.В тази насока се подчертава, че по разбиране на настоящия съдебен състав, самият закон степенува по важност и значимост регламентираните критерии, поставяйки на първо място именно степента на обществена опасност на престъплението и събраните доказателства, а в случая всяко едно от вменените на подсъдимите Г. и М. престъпления е тежко Т.а по см.на чл.93 т.7 НК и е налице доказателствена обезпеченост, преценена във вр. с изградения извод за наличие на разумно подозрение за авторство на инкриминираното деяние.Именно водим от горните доводи, въззивният съд приема атакуваното определение в частта му относно допуснатото изменение на МНО на подсъдимите Г. и М. от „Домашен арест“ в „Парична гаранция“ в размер на 10 000лв. за незаконосъобразно и като Т.а, същото следва да бъде отменено.

На следващо място и във вр. с протестираното първоинстанционно определение в частта му относно подс.Д. АСНС подчертава следното: Както вече се отбеляза по-горе в настоящите мотиви, търпяната от същия МНО „Домашен арест“ е изменена в „Парична гаранция“ в размер на 500 000лв. още на 02.08.21г. с определение на АСНС, като е възприета тезата за значително занижаване на риска от криминогенно поведение, предопределена от срока на задържане и последващия арест в домашни условия.Този съдебен акт, като окончателен такъв, е влязъл в законна сила и същият не подлежи на ревизия, поради което настоящият съдебен състав приема за излишно да обсъжда в подробности рисковете от укриване и/или от извършване на престъпление.В тази вр. само и единствено подчертава наличието на правота в мотивите на първостепенния съд за продължителност на търпяното ограничение, предопределено от налаганите на подсъдимия МНО, като същият действително обективира добро процесуално поведение и дори след изменение на МНО от „Домашен арест“ в „Парична гаранция“ продължава да спазва ограниченията на домашния арест.Въпреки това, съдът отчита и факта на налични две други висящи наказателни производства по отношение на 6 подс.Д..