Решение № 14306 от 16.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14306 гр. София, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 58 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СВЕТЛАНА Й. БЪЧЕВА при участието на секретаря МАГДАЛЕНА ИВ. РАНГЕЛОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Й. БЪЧЕВА Гражданско дело № 20261110105816 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по предявени от В. С. К. с ЕГН ********** против „Б******ООД с ЕИК 13*******1 искове по чл.344, ал.1, т.

1, т. 2 КТ и чл.344, ал.1, т. 3 вр. чл.225, ал.1 КТ - за установяване на незаконност и отмяна на уволнение, извършено със Заповед № 15 /05.01.26 г. , за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „охранител”; както и за заплащане на обезщетение в размер на 3107 евро бруто /стари 6077 лева/за оставане без работа за шестмесечен период, считано от 15.01.26 г.

Уволнението се счита за незаконосъобразно, поради това че прекратяването на трудовото правоотношение /на основание чл. 71 ал.1 КТ/ е през време на ползван отпуск за временна нетрудоспособност, обективиран в болничен лист №Е 2025959912, като и уволнителната заповед не е връчвана на ищеца.

От страна на ответника исковете се оспорват. Твърди се, че сключеният между страните трудов договор е бил със срок за изпитване от шест месеца, уговорен изрично в полза на работодателя. В рамките на този срок, със Заповед № 15/05.01.2026 г., на основание чл. 71, ал. 1 КТ, работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищеца. На 07.01.2026 г. заповедта е била представена на ищеца за връчване в административния офис на дружеството, находящ се в гр. София, ул. „Бигла" № 2, вх. „А“, но ищецът е отказал да я получи и подпише, като отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели - служители на дружеството и присътващи лично в конкретния момент на връчване. Поради това се счита, че трудовото правоотношение с ищеца е надлежно прекратено, считано от 07.01.2026 г.

1

Независимо от това, на 09.01.2026 г. работодателят е изпратил на ищеца чрез куриерска фирма „Спиди“ копие от заповедта, придружена с писмо и покана за връщане на предоставените му служебни вещи на посочения от него адрес в трудовия договор. Пратката е върната като неполучена на 22.01.2026 г.

На 19.01.2026 г. ищецът се е явил на работното място, но към този момент трудовото правоотношение вече е било прекратено, поради което същият не е допуснат до работа.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна страна следното:

Относно предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за установяване на незаконност и отмяна на уволнение:

Не се спори и се установява, че страните са сключили трудов договор № 296/28.07.2025 г., сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ във връзка с чл.

70, ал. 1 КТ - със срок за изпитване от 6 (шест) месеца, който съгласно клаузата на т. 6 от договора е уговорен изрично в полза на работодателя. По силата на сключения трудов договор, ищецът е заемал длъжността „охранител“,

Смисълът на обстоятелството, че срокът за изпитване е уговорен в полза на работодателя, е че работодателят има право да прекрати договора в посочения срок, без да отправя предизвестие и без да мотивира прекратяването (чл. 71, ал. 1 КТ - До изтичане на срока за изпитване страната, в чиято полза е уговорен, може да прекрати договора без предизвестие).

Уговореният 6-месечен срок, считано от 28.07.2025 г., изтича на 28.01.2026 г.

Издадената от ответника-работодател Заповед № 15/05.01.2026 г., с изявление на работодателя, че прекратява трудовия договор на основание чл.

71, ал. 1 КТ, и издадена в предвидения от страните 6-месечен срок и преди неговото изтичане.

Спорно е дали и кога уволнителната заповед е била връчена на ищеца.

Въпросът за основанието и момента на прекратяване на сключения между страните трудов договор подлежи на разрешаване с оглед разпоредбата на чл. 335 КТ, която предвижда: Трудовият договор се прекратява писмено; при прекратяване с предизвестие - с изтичането на срока на предизвестието; при неспазване на срока на предизвестието - с изтичането на съответната част от срока на предизвестието; при прекратяване без предизвестие - от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора.

В случая ответникът твърди упражнено право да прекрати трудовия 2 договор без предизвестие, поради което с правно значение е кога ищецътслужител фактически е получил на писменото изявление на ответникаработодател за прекратяването на договора, т.е. кога уволнителната заповед е била връччена на ищеца.

Ответникът твърди първо връчване на заповедта за уволнение при условията на отказ, което връчване е било осъществено на 07.01.2026 г. в административния офис на дружеството, находящ се в гр. София, ул. „Бигла" № 2, вх. „А“, когато се твърди, е ищецът е отказал да получи и подпише заповедта, като отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели служители на ответника и които са присъствали лично в този момент на връчване.

Съдът намира, че посоченият от ответника-работодател ред за връчване – при условия на отказ, удостоверен с подпис на свидетели, следва да се счита за лишен от законово основание след отмяната през 2007 г. на Гражданския процесуален кодекс (обн., Изв., бр. 12 от 1952 г., отм.), който кодекс предвиждаше такъв ред за връчване на съдебни книжа (в чл. 47, ал. 1, изр. посл. ГПК, отм. - връчване при отказ с подпис на свидетели („Отказът да се приеме призовката се удостоверява с подписа поне на един свидетел, като връчителят отбелязва трите имена и адресите им“) и по аналогия е било възприето да се прилага и при връчване на заповеди за уволнение, което според настоящия съдебен състав е неправилно да продължава. Според актуалната норма, уреждаща връчването при отказ ( чл. 44, ал. 1 от действащия ГПК – „Отказът да се приеме съобщението се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя“ – т.е. с подпис на органа по връчването, без свидетели)

Известна е на съда в настоящия състав установената съдебна практика, в това число и Решение № 386/31.10.2011 г. по гр.дело № 1309/2010 г. на ВКС, IV Г.О., с която практика се приема, че е допустимо така нареченото връчване при отказ на заповедта за уволнение, както и че пак според установената практика не е необходимо отказът на работник да получи заповед за прекратяване на трудовото правоотношение задължително да бъде отразен върху самата заповед; че отказът може да бъде установен с всички доказателствени средства, а когато такива средства бъдат свидетелски показания, то свидетелите следва да могат да установят пред съда, че писменото изявление на работодателя за прекратяването е достигнало до адресата. Тази съдебна практика се аргументира с „недобросъвестност на получателя“, който получател „сам пречи на целения от изпращача материално правна последица за съответното правоотношение“ като аргумент от чл. 25, ал. 1 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав не споделя посочената съдебна практика, 3 тъй като съгласно цитираната норма на чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ, трудовият договор се прекратява писмено, като при прекратяване без предизвестие трудовият договор се прекратява от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора.

Ако до действието на отменения ГПК е имало процесуално правило, което да е било мислимо да се приема за основание за връчване на заповед за уволнение при условия на отказ в присъствие на свидетели, то след отмяната на ГПК от 1952г., съответно считано от 01.03.2008 г. не следва да се приема за редовно връчване на заповед за уволнение, когато връчването е при отказ, дори и в присъствие на свидетели, с чиито подписи върху документа е удостоверен отказът. Макар да не е била правно издържана (от гледна точка на различието между процесуални и материално правни отношения), тази възможност – за връчване при отказ, следваше от стария ГПК от 1952г. (отм. от 01.03.2008 г.), който в чл. 47, ал. 1 допускаше връчване при отказ, при условие че отказът бъде удостоверен с подписа на поне на един свидетел и при отбелязани от връчителя три имена на свидетеля. Действащият ГПК от 2008 г. не допуска свидетели в процедурата по връчване, именно защото такава възможност компрометира сигурността на връчването.

От друга страна, формулировката на цитираната норма на чл. 335, ал.

1, т. 3 КТ не допуска разширително тълкуване. Нормата е ясна – за да се счита, че изявлението на работодателя за прекратяване на трудовия договор е достигнало до служителя, съответно – че е произвело прекратяващ трудовото правоотношение ефект, не е достатъчно на служителят да му бъде съобщено, че има издадена заповед за уволнение или на служителя да бъде показана заповедта за уволнение, защото според изричната норма на чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ е необходимо служителят фактически да получи писмената заповед за уволнение. В случая на връчване при отказ, обстоятелствата са различни – служителят не получава заповедта за уволнение, а отказва да я получи, и поради това не е допустимо практиката по връчване при отказ да се подвежда под нормативното правило на чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ.

Изискването на закона, служителят фактически да получи писмената заповед, е съществено с оглед правото на защита на служителя (и като се има предвид другата установена съдебна практика – за изчерпателност на възраженията на служителя срещу уволнението при евентуален иск за отмяна на уволнението).

Следва да се има предвид, че установената съдебна практика, която допуска връчване на заповед за уволнение при условията на отказ, удостоверен с подписи на свидетели, нарушава баланса в правоотношението на двете страни по трудово правоотношение, в което правоотношение по правило двете страни са равнопоставени като страните по всички други 4 материално правни отношения на частното право. Да се приеме за допустимо връчване от работодателя на служителя при отказ на заповед за уволнение или други книжа по трудово правоотношение – означава такова връчване да се следва да се приема за допустимо и за всички останали материално правни отношения, като чрез свидетели да е допустимо да се установява връчване при отказ на фактури, предявяване на записи на заповед, обявяване на предсрочна изискуемост, съобщаване на цесии и пр. – като във всички тези случаи да се приема за допустимо чрез свидетели на ищците-податели на съответното изявление да могат да се установят така наречената от съдебната практика „недобросъвестност на получателя“, който получател „сам пречи на целения от изпращача материално правна последица за съответното правоотношение“ /чл. 25, ал. 1 ЗЗД/ (както се аргументира в съдебната практика допустимост на връчване при отказ, съответно разпит на свидетели за връчване при отказ относно трудовите правоотношения).

Същият извод – че не е допустимо връчване на заповед за прекратяване на трудов договор при условия на отказ и пред свидетели, се налага и при тълкуване съобразно нормите на Закона за нормативните актове.

Съгласно чл. 46, ал. 1 ЗНА, разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. Съгласно чл. 46, ал.

2 ЗНА, когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Поради това и след като Кодексът на труда не урежда хипотезите на връчване на заповедта за уволнение, когато служителят отказва да я получи, то приложима следва да е нормата на чл.195, ал. 2 КТ, която урежда най-близката по смисъл хипотеза при трудовите правоотношения, а това е хипотезата на връчване на заповед за дисциплинарно наказание – „При невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка“.

По изложените съображения съдът намира, че само от неговите твърдения за връчване на заповедта за прекратяване при условия на отказ, и дори и да се приеме за доказано, че фактически са били извършени действия по връчване при условия на отказ, то за съда следва, че на дата 07.01.2026 г. не е било осъществено връчване на уволнителната заповед.