Решение № 553 от 27.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 553 гр. София, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241100503585 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 1007 от 18.01.2024 г. по гр.д. № 6440/2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 2115 от 06.02.2024 г. Софийски районен съд, 53 състав осъдил „Б.Х.С.“ ЕООД, ЕИК ****, да заплати на Т. П. Б., ЕГН **********, на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 2 158.78 лв., представляваща трудово възнаграждение за месец октомври 2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.02.2023 г. до окончателното изплащане; на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 53.97 лв., представляваща лихва за забава за периода от 06.11.2022 г. до 06.02.2023 г., и на основание чл. 224 КТ сумата от 695.50 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск през 2022 г. в размер на 5 дни, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.02.2023 г. до окончателното изплащане, както и отхвърлил изцяло предявения от „Б.Х.С.“ ЕООД, ЕИК ****, срещу Т. П. Б., ЕГН **********, насрещен иск с правно основание чл.

220, ал. 1 КТ за сумата от 5 564 лв., представляваща обезщетение за 2 месеца неспазен срок на предизвестие от страна на ищцата, ведно със законната лихва от подаване на насрещната искова молба до окончателното плащане. На 1 основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Б.Х.С.“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 186.35 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 300 лв., представляваща разноски за съдебносчетоводна експертиза, а на основатние чл. 38 ЗА – да заплати на адв. А. П. от САК, с личен № ****, сумата от 2 172.28 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Б.Х.С.“ ЕООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се районният съд да не се произнесъл по предявения насрещен иск. Съдът неправилно тълкувал фактите по случая, като възприел изцяло едностранчивите твърдения на насрещната страна, без да обсъди доводите на първонанчалния ответник.

Твърдените от въззивника факти били установени по делото от приетите писмени доказателства и заключение на ССЕ. Неправилно и без да обсъди доводите на въззивника за приложимост на чл. 7 от трудовия договор предвид заеманата от ищцата към подаване на предизвестието за прекратяване длъжност, първоинстанционнният съд приел, че Т. Б. е имала право да прекрати трудовото си правоотношение с предизвестие от един месец, като се позовал на чл. 4 от допълнително споразумение от 01.07.2017 г. към трудов договор № 63, в което бил предвидеи срок за прекратяване 1 месец извън активен сезон и 3 месеца в активен туристически сезон. Не бил съобразен и чл. 7 от същото допълнително споразумение, съгласно който клаузите от основния договор, които не противоречат на споразумението, запазват своето действие. Цитираното допълнително споразумение касаело редови дейности в дружеството, т.е. позиции, различни от ключови компетентности, за които продължавал да е относим чл. 7 от трудовия договор № 63/25.11.2017 г. Към датата на допълнителното споразумение 01.07.2017 г. заеманата от Т. Б. длъжност била ..главен специалист“ в отдел „Продукт и продажби“, а с подписване на последващо допълннтелно споразумение към трудовия договор през 2021 г. била назначена на ръководна длъжност – „заместпик директор продукти, продажби, контрол и анализи“, т.е. позиция при ключови компетентности по смисъла на чл. 7 от трудовия договор. Поради това за нея в 2 случай на прекратяване на договора важал чл. 326 КТ с максимален срок от 3 месеца. Предвид получаваното от Т. Б. брутно трудово възнаграждение към датата на прекратяване на трудовия договор от 2 782 лева и неспазеният с два месеца срок от тримесечното предизвестие, дължимото обезщетение било в размер на 5 564 лева. Освен това Т. Б. не подала отговор на насрещния иск в едномесечния срок, поради което съдът не следвало да кредитира доводите, изложени след изтичане на срока за отговор. Поради това моли съда да отмени изцяло атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли първоначалните искове и да уважи насрещния иск. Претендира разноски за двете инстанции съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 30.10.2024 г.

Въззиваемата страна Т. П. Б. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство на пълномощника й на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал.

1, т. 3 ЗА.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което въззивният съд следва да се произнесе по основателността й.

С първоначалната искова молба съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове – с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата 2 158.78 лв. - главница, представляваща трудово възнаграждение за м. октомври 2022 г.; с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 53.97 лв., представляваща лихва за забава за периода от 06.11.2022 г. до 05.02.2023 г. вкл., и с правно основание чл. 224 КТ за сумата 695.50 лв. - главница, представляваща обезщетение за 5 дни неползван платен годишен отпуск.

Претендирана е и законната лихва върху главниците от завеждане на исковата молба в съда на 06.02.2023 г. до окончателното плащане.

По реда на чл. 211 ГПК е приет за съвместно разглеждане насрещен иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ за сумата 5 564 лв., представляваща обезщетение за 2 месеца неспазен срок на предизвестие за прекратяване на трудовия договор между страните. Претендирана е и законната лихва от подаване на насрещната искова молба на 17.03.2023 г. до окончателното 3 плащане.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК, е валидно и допустимо. След отстраняване на допуснатата очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението е налице произнасяне по предявения насрещен иск.

Настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

За разлика от ГПК от 1952 г. (отм.), в действащия ГПК, макар да е запазен характерът на въззивната инстанция като такава по същество, при въззивното обжалване порокът на атакуваното решение следва да е указан чрез посочване в какво се изразява, за да извърши въззивният съд проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото, съобразно чл.

269 ГПК. Ако в жалбата не се съдържа такова конкретно указание (бланкетна жалба), същата е допустима и се разглежда (арг. чл. 260, ал. 1 вр. чл. 262, ал. 1 ГПК), но въззивният съд извършва служебно проверка само за валидността на решението, на допустимостта му – само в обжалваната част, както и за спазването на императивни материалноправни норми - в обжалваната част.

Ако във въззивната жалба не са посочени конкретните пороци, обуславящи неправилността на решението, въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди (чл. 271 и чл. 272 ГПК) – така решение № 670/27.12.2010 г. по гр.д. № 1728/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 764/19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, ІV ГО и др. Жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на решението е допустима, но неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен за валидността, допустимостта на обжалвания акт и спазването на императивни материалноправни норми.

В случая във въззивната жалба не са изложени никакви конкретни 4 оплаквания за неправилност на решението в частта му по първоначалните искове. Всъщност с отговора на исковата молба ответникът по първоначалните искове, макар да е заявил оспорване на исковете, е изложил само доводи, че същите следва да бъдат отхвърлени предвид основателността на насрещния иск, като в хода на първоинстанционното производство е искал от съда да извърши прихващане.

Както обаче е разяснено с мотивите по т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС, с насрещния иск не се прави изявление за прихващане. Решението установява вземанията такива, каквито са към приключване на съдебното дирене. При уважаване на исковете след влизане в сила на решението всяка от страните може да направи изявление за извънсъдебно прихващане, като насрещните вземания са определени по основание и размер и са безспорни, т.е. ликвидни. Същевременно недопустимо е едно и също вземане да бъде предмет едновременно на насрещен иск и на възражение за прихващане.

Ето защо, и с оглед извода за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, както и че същото не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, и при липсата на конкретни оплаквания в жалбата за неправилност на решението в частта му по първоначалните искове, съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението в частта му по първоначалните искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 86 ЗЗД и чл.

224 КТ, а следва да го потвърди в тези части.

По насрещния иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ:

Съгласно чл. 220, ал. 1 КТ, страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.

В случая по делото не е било спорно и от приетите писмени доказателства се установява, че по силата на трудов договор № 63/25.11.2013 г. страните са били в трудово правоотношение, по което първоначално ищцата е заемала длъжността „главен специалист“ в отдел „Продукт и продажби“. В чл. 7, изр. 2 от договора е посочено, че „при ключова компетентност е валиден 5 чл. 326, ал. 2 КТ с максимален срок“ – т.е. тримесечен срок за писмено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение. Не се спори и че по реда на чл. 119, ал. 1 КТ трудовото правоотношение е изменяно с допълнителни споразумения:

1. Допълнително споразумение от 01.07.2017 г. (представено с насрещната искова молба), с чл. 4 от което страните са уговорили, че срокът на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 326, ал.

2 КТ е както следва: „- 3 (три) месеца в случай на прекратяване на трудовото правоотношение по време на туристическия сезон, а именно зимен сезон за периода от 01.11. до 28.02. и летен сезон от 01.04. до 01.09. на съответната година; - 1 (един) месец в случай на прекратяване на трудовото правоотношение извън активния летен и зимен сезон. При неспазване на срока за предизвестие, уговорен в предходната алинея, се дължи обезщетение за неспазен срок на предизвестие в съответствие с разпоредбата на чл. 220 КТ“;

2. Допълнително споразумение от 29.01.2021 г., с което страните са уговорили основно месечно трудово възнаграждение на служителя в размер на 2 500 лв., считано от 01.02.2021 г.;

3. Допълнително споразумение от 22.03.2021 г., с което се съгласили служителят да заеме длъжността „Зам. директор продукти, продажби, контрол и анализи“, считано от 23.03.2021 г.