Решение № 1817 от 18.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1817 гр. София, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20251100505435 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 21416 от 26.11.2024 г. поправено с Решение № 15383/11.08.2025 г. постановени по гр.д. № 8690/2024 г. по описа на СРС, 159 с-в, е отхвърлен иска на „ЮРО СТРОЙ“ ООД, ЕИК: 203284636, за признаване за установено по отношение на Р. Л. Й., ЕГН: **********, че последната дължи на ищеца сумата от 7500,00 лв., представляваща получена без основание сума, съгласно разписка от 22.05.2022 г., ведно със законната лихва от 04.08.2023 г. до окончателното плащане на дължимото, за което вземане е издадена Заповед №23949/12.08.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 44105/2023 г. по описа на СРС, 159 състав.

С постановеното решение е осъдена Р. Л. Й., ЕГН: **********, да заплати на „ЮРО СТРОЙ“ ООД, ЕИК: 203284636, сумата от 2610,42 лв., представляваща дължима на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД сума, съгласно разписка от 22.05.2022 г., като е отхвърлен, като неоснователен, иска за разликата над сумата 2610,42 лева до пълния предявен размер от 7500,00 лв., поради погасяване на вземането, чрез прихващане, със задължение на ищеца към ответника, за заплащане на сумата от 2500,00 евро, представляваща неустойка по чл. 28, ал. 2, вр. чл. 14, т. 1 по Предварителен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за изграждане на сграда и обекти в нея от 03.04.2022 г., сключен между страните.

1

В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу така постановеното решение, в частта на уважаване на иска срещу нея, е подадена въззивна жалба от ответника Р. Л. Й., като са изложени доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон.

Поддържа, че от събраните пред първата инстанция доказателства е установено неизпълнение на задълженията на строителя – ищец, вследствие на което за учредителите е възникнало право да развалят договора. Поради това и в полза на учредителите е възникнало право да поискат заплащане на неустойка по чл.24, ал.2 от предварителния договор /1/4 от 30000 евро за ответника/. Клаузата за така уговорената между страните неустойка не е оспорена като нищожна и/или прекомерна. Същата има за цел за обезпечи изпълнението на задълженията на строителя и да осигури сключването на окончателен договор; да санкционира виновното неизпълнение и да стимулира добросъвестно поведение на страните по договора.

Моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените срещу нея искове, като неоснователни; при евентуалност да отхвърли същите като уважи възражението й за прихващане с дължима неустойка. Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ищец в производството „ЮРО СТРОЙ“ ООД е подала писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е правилно, като обосновано и мотивирано, като в производството и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения.

Моли за потвърждаване на решението, в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.2 ГПК ищецът „ЮРО СТРОЙ“ ООД подава насрещна въззивна жалба срещу постановеното решение, в частта на отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Неправилно съдът приел, че предявения установителен иск обхваща само първата хипотеза на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. При условията на евентуалност моли постановеното решение да бъде потвърдено в частта на уважаване на осъдителния иск по чл.55, ал.1, пр.2 или 3 ЗЗД, доколкото в производството е установено, че сумата е била заплатена с определено основание – предварителния договор, който впоследствие е бил развален. Неправилно съдът е приел, че ищецът дължи неустойка по чл.24, ал.2 от предварителния договор, доколкото в производството е установено, че строителя не е бил в забава в изпълнение на задълженията си. Освен това изпълнение на задълженията на ищеца е било в зависимост от поведението и активното съдействие на ответника. Поддържа, че ищецът не е изпаднал в забава, не е станал причина за отлагане или осуетяване 2 сключването на окончателен договор. Освен това ответникът не оспорва, че се е разпоредил с имота, което ясно показва, че последният се е стремил да се освободи от договора с ищеца. С оглед така посоченото поддържа, че на ответника не се дължи неустойка за забава, доколкото договора е бил развален и същата не се отнася за последната посочена хипотеза. Отправя искане за отмяна на решението на СРС в частта на отхвърляне на установителния иск. Алтернативно, моли за потвърждаване на решението в частта на произнасяне по осъдителния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД при отхвърляне на възражението за прихващане на насрещната страна /ответник в производството/.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна в една част.

Насрещната въззивна жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.263, ал.2 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите по въззивната и насрещна въззивна жалба, съдът намира следното:

Производството е образувано по предявени искове от „ЮРО СТРОЙ“ ООД, ЕИК: 203284636, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ********, против Р. Л. Й., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „********, както следва:

1. По чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца, сумата от 7500 лева /3834.69 евро/, като получена без основание, съгласно разписка от 22.05.2022 г., ведно със законната лихва от 04.08.2023 г. до окончателното плащане на дължимото, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 44105/2023 г. по описа на СРС, 159 състав.

2. При условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за осъждане на 3 ответника да заплати на ищеца процесната сума 7500 лева /3834.69 евро/, като получена на отпаднало основание.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, съдът е приел, че искът по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е неоснователен, тъй като е налице основание за заплащане на сумата 7500 лева /3834.69 евро/ от страна на ищеца в полза на ответника, като това основание е посочено в нарочно съставената за това разписка от 25.05.2022 г.

В същата е отразено, че плащането на сумата е извършено по предварителен договор от 03.04.2022 г., което плащане да послужи за обзавеждане на бъдещ жилищен недвижим имот, който ще бъде придобит от получилия сумата, съгласно постигнатите в договора условия. При така установеното, съдът е намерил, че не е налице основание за връщане на сумата като заплатена без основание.

По отношение на заявената при условията на евентуалност претенция по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, съдът е приел за доказано в производството, че основанието, по което е била заплатена сумата - предварителен договор от 03.04.2022 г. е бил развален с обратна сила с изпратена Нотариална покана от ответника до ищеца на 29.12.2022 г.

Поради това е приел, че сумата 7500 лева /3834.69 евро/ е дължима на ищеца на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като заплатена на отпаднало основание. При съобразяване, като основателно в една част възражението за прихващане на ответника за сумата 7500 лева /3834.69 евро/ /уточнение в с.з. на 11.11.2024 г./ дължима като неустойка по чл. 28, ал. 2 от Предварителен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за изграждане на сграда и обекти в нея от 03.04.2022 г., съдът е приел, че за сумата 4889,58 лв. /2500.00 евро/ вземането на ищеца към ответника е погасено, чрез прихващане. Поради това е уважил вземането на ищеца на основание чл.55,ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата 2610,42 лв. /1334.47 евро/.

Решението е валидно, допустимо и правилно в една част.

Разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК регламентира едно от основните начала на гражданския процес – диспозитивното, съобразно което предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От посочения принцип следва, че съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран и да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения, като не може да взема предвид такива, които не са изрично заявени и да приема за настъпили правни последици, каквито не се претендират от страните.

При съобразяване изложените до съда факти и отправено до съда искане съдът се е произнесъл по въведения спор при спазване принципа на чл.6 ГПК. В исковата молба са били изложени факти, за това че между страните е било налице облигационно правоотношение по предварителен договор, по което е било заплатена спорната сума, както и че това правоотношение е било развалено след отправена нотариална покана от ответника до ищеца. Противно на изложените от ответника 4 доводи в мотивите и диспозитива на съдебния акт съдът е изложил съображения по предявения при условията на евентуалност осъдителен иск чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, като е разгледал правилно предпоставките за неговото уважаване при съобразяване изложените от ищеца факти досежно съществуващото между страните облигационно правоотношение по сключения предварителен договор, развалено впоследствие с отправена нотариална покана, по което правоотношение е налице плащане на спорната сума 7500 лева /3834.69 евро/.

В съдебната практика и правната доктрина няма спор, че в разпоредбата на чл.

55, ал. 1 ЗЗД са уредени три от специалните фактически състави на неоснователното обогатяване. В задължителното по силата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ за съдилищата ППВС № 1/79 са разяснени всяка от трите хипотези на иска за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, които се разграничават в зависимост от това дали основанието е налице в момента на получаването на престацията или отпада в последствие, т.е. хипотезите при които може да се претендира връщането на една неоснователно осъществена престация. Видно от мотивите на т. 1 към ППВС № 1/79 постановяването му е обосновано с необходимостта от преодоляване на съществували неправилни тълкувания в отделни съдебни актове по повод неразграничаване на отделните фактически състави при приложението на чл. 55 и чл. 59 ЗЗД, считайки, че се касае за един единствен иск за неоснователно обогатяване и за едно единствено основание. За преодоляване именно на разбирането, че се касае за един иск за неоснователно обогатяване, в ППВС № 1/79 подробно са разгледани различните три хипотези на чл.

55, ал. 1 ЗЗД с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, с оглед процесуалните изисквания за разпределяне на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици. Към общия за всички фактически състави правопораждащ положителен факт - плащане на сумата, чието връщане се претендира, за да се реализира защитата по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в изложението на обстоятелствата, на които се основава искът по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, т.нар. фактическо основание на иска, в тежест на ищеца е посочване на коя от трите хипотези на текста се позовава. Следователно, всяка от хипотезите е основание за самостоятелен иск, поради което исковата защита в хипотезите на чл. 55 ЗЗД се реализира чрез предявяване на отделни искове.