Решение № 2124 от 30.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2124 гр. София, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100512010 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от К. Й. П., чрез адв. М., срещу решение № 15626/17.08.2025г., постановено по гр. д. № 20896/2023г. на СРС, 155 с-в.

С обжалваното решение са отхвърлени предявените искови претенции от К. Й.

П., с ЕГН **********, от гр. София, ул. ****, против „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, представлявано от управителя П.Б.Д., за установяване по отношение на ответника, че Договор за предоставяне на поръчителство № 3612805 от 26.08.2019 г. е нищожен, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 102,17 лв. /сто и два лева и седемнадесет стотинки/, претендирана частично от сума в общ размер на 150 лв., представляваща платена от ищеца на ответника без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба - 28.03.2023 г. до окончателното й плащане.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че с доклада по делото, изготвен по реда на чл.

140 ГПК, СРС е отделил за безспорно, че е налице сключен договор за поръчителство.

Поддържа, че СРС не се е произнесъл по направеното в исковата молба доказателствено искане за представяне на договора за поръчителство. Моли 1 решението да бъде отменено и исковете да бъдат изцяло уважени, като основателни и доказани. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Третото лице помагач е подало отговор, с който посочва, че незаконосъобразно е привлечено като трето лице помагач на страната на въззивника.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество – основателна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материалноправни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

С исковата молба са предявени обективно кумулативно съединени искове за установяване недействителността на Договор за предоставяне на поръчителство № 3612805 от 26.08.2019 г., сключен между К. Й. П. и „Файненшъл България“ ЕООД, както и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за 102,17 лв. /сто и два лева и седемнадесет стотинки/, претендирана частично от сума в общ размер на 150 лв., платено без основание по този договор.

В исковата молба ищецът твърди, че на 26.08.2019 г. сключил с „Изи Асет мениджмънт“ АД договор за заем в размер на 750 лв., която сума следвало да бъде върната на месечна вноска без посочване на месечния лихвен процент. В чл. 4 от посочения договор било договорено обезпечение – две физически лица, поръчител или банкова гаранция в полза на кредитора. Клаузата предвиждала условията, на които трябва да отговаря обезпечението. На датата на сключване на договора за кредит между „Изи Асет мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на гаранция № 3612805, по силата на който ответникът поел задължението да обезпечи вземането на ищеца. По силата на сключения договор за 2 поръчителство ищецът се задължил да заплати на ответника възнаграждение на разсрочено плащане заедно с месечната вноска по договора за кредит. Кредиторът следвало да събира дължимите суми по силата на упълномощаване от ответника.

Излага твърдения, че ищецът изцяло погасил предоставения му кредит, както и че договорът за поръчителство, сключен с ответника имал характеристика на потребителски договор, а акцесорният характер на процесния договор бил в зависимост от валидността на сключения договор за потребителски кредит. Оспорил е получаване на услуга срещу платеното възнаграждение. Твърди, че е обвързан от договора като икономически по-слабата страна, а сключването на договора нарушава добрите нрави.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД, е оспорило исковите претенции, като неоснователни. Твърди, че при сключване на договора ищецът е бил запознат със съдържанието на същия. Позовавал се е на валидност на сключения договор за поръчителство, който намира правното си основание в ЗЗД. Не спори, че сключва договори за поръчителство в рамките на осъществяваната от дружеството дейност.

За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил изцяло исковете, СРС е приел, че по делото не е представен договора за поръчителство, което го препятства да извърши преценка за неговата действителност. Стигнал е до извод, че дори да се предположи, че между страните е бил сключен такъв договор, то не може да се извърши преценка дали по същия е било договорено възнаграждение за поръчителя и ако такова е било договорено в какъв размер е то.

Въз основа на събраните доказателства и извършените процесуални действия, въззивният съд достига до други правни изводи.

С доклада по делото, изготвен от СРС и приет от страните без възражения, съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е бил сключен договор за поръчителство. Същевременно в исковата молба подробно е посочено съдържанието на клаузите, поради които ищецът намира така сключеният договор за недействителен, като ответникът не е оспорил наличието на такъв договор с посоченото в исковата молба съдържание.

На следващо място, по делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните по делото, видно от която вещото лице е извършило проверка и са й били предоставени, както договора за заем, така и договора за поръчителство.

Въз основа на така проверените договори вещото лице е установило общата платена сума по договор за паричен заем № 3612805 от 23.08.2019 г. и по договор за предоставяне на поръчителство № 3612805 от 23.08.2019 г. Установило е изплатената сума и по двата договора и как е разпределена, като е посочило изрично каква е сумата, платена по договора за поръчителство. Вещото лице е установило и размера на 3

ГПР по Договор за паричен заем № 3612805 от 23.08.2019 г., включвайки в него дължимото възнаграждение за поръчителство, съобразно погасителния план.

Не на последно място следва да се вземе предвид, че още с исковата молба ищецът е направил искане за задължаване на насрещната страна да представи договора за поръчителство, като по това искане липсва произнасяне на СРС. Това искане е направено отново с въззивната жалба, поради което и е уважено от въззивния съд, а договорът за поръчителство е представен и приет като доказателство във въззивното производство.

Въз основа на така събраните доказателства, въззивният съд намира следното.

По силата на процесния договор ищецът, одобрен за получаване на паричен заем по Договор за паричен заем № 3612805/23.08.2019 г., е възложил, а ответното дружество се е задължило да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД изпълнението на всички негови задължения по договора за заем. Уговорено е възнаграждение в размер на 347,49 лв., разсрочено и дължимо заедно с погасителните вноски по кредита, като „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема изпълнение на това задължение вместо гаранта. Съгласно чл. 4 от Договор за паричен заем № 3612805/23.08.2019 г. заемателят се е задължил в срок от три дни след сключването му да предостави обезпечение, като избере една от следните възможности: две физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант.

За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.

В конкретния случай договорът за кредит и поръчителство са сключени чрез едно и също лице, като представител на двете дружества, на една и съща дата, заведени са под един номер, предоставен е един погасителен план и е уговорено плащане само в полза на „Изи Асет мениджмънт“ АД. Същевременно от извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител „Файненшъл България" ЕООД, е „Изи Асет Мениджмънт“ АД, тоест ищецът и кредиторът по правоотношенията по предоставяне на паричен заем са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 и 6 от ДР на ТЗ.

Обсъдената съвкупност от обстоятелства води до извод, че се касае за „скрито“ 4 възнаграждение за кредитора по договора за паричен заем. Този извод се подкрепя и от факта, че претендираното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство произтича от договор, който е свързан с падеж на главните задължения към кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД и е платимо също на последния.

Възнаграждението на гаранта е разсрочено на погасителни вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с падежите на погасителните вноски по договорите за потребителски кредит. "Изи Асет Мениджмънт" АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор и всички други вземания на гаранта по договора – чл. 3, ал. 1 от договора.

Всички тези обстоятелства, преценени в съвкупност, водят до извод, че чрез сключването на договора за поръчителство се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК, като се преследва забранена от закона цел – неоснователното обогатяване на кредитора и оскъпяване на кредита. С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за кредит, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Насочването към учредяване на обезпечение от свързано дружество финансов-гарант, което не събира възнаграждението си предварително, а го добавя към погасителната вноска към заема, води до извода, че възнаграждението за поръчителя съставлява разход, пряко свързан с процесния договор за кредит и е известен на кредитора при подписването му, т. е. това възнаграждение представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар недобросъвестно да не е бил отразен като такъв в ГПР по договора за кредит. На практика ищецът се е задължил да заплати още едно възнагражадение в полза на кредитора си „Изи Асет Мениджмънт" АД, който е едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител "Файненшъл България" ЕООД, а последният всъщност не е поел задължение по договора. Със сключването на договора с „Файненшъл България“ се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ГПК, което от своя страна води до недействителност на оспореното правоотношение. Ето защо съдът счита, че в процесния случай договорът между жалбоподателя и „Файненшъл България“ е сключен при заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което е основание за неговата нищожност.