Решение № 19146 от 13.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19146 гр. София, 13.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20261110109554 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на С. В. Д., с която срещу "Вива Кредит" АД са предявени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за кредит № **** ***/**** *** г., сключен между страните, както и по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 662,09 евро (след допуснато увеличение на иска по размер въз основа на молба от 16.09.2026 г.) като част от претенция с общо заявен размер от 1195,12 евро, с която се твърди ответникът да се е обогатил без основание за сметка на ищцата.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за кредит, по силата на който ответникът му е предоставил сумата 3000 лева, като в договора е бил посочен размер на ГПЛ 40,32 % и ГПР 49,49 %. Твърди с договора да е била начислена неустойка в размер на 1469,10 лева за неизпълнение на установено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по кредита. Така сумата, която следвало да върне на кредитора, нараснала до 5337,45 лева. Счита, че договорът е нищожен поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил посочен реалният ГПР и по-конкретно без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди, че действителният ГПР по договора е по-висок от посочения и по този начин са нарушени правилата на чл. 19 ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Освен това размерът на възнаградителната лихва бил прекомерен, което противоречало на добрите нрави. Разписаната с договора неустойка също противоречала на добрите нрави. Договорът съдържал неравноправни клаузи.

Развива съображения за нищожност на таксата за експресно разглеждане поради противоречието й с чл. 10а ЗПК. В обобщение на подробните доводи в исковата молба заключва, че целият договор е нищожен с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК и иска от съда да прогласи неговата нищожност, както и да осъди ответника да върне заплатената му над сумата за главница разлика.

1

Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът оспорва предявения иск. Намира за недопустимо предявяването на иск за нищожност, тъй като същият бил фактически изпълнен и ищцата нямала правен интерес от същия. Моли производството да бъде прекратено поради наличие на злоупотреба с право. Оспорва исковете по основание и размер. Не отрича сключването на договора и че по силата на същия е предоставил на ищеца сумата от 3000 лева. Отрича при сключването на договора и със същия да са нарушени императивни норми на закона. Счита, че в договора е посочен размера на ГПР и то в съответствие с изискванията на ЗПК.

Поддържа, че към момента на сключване на договора процесната неустойка не е била дължима, с оглед което и същата не следва да се включва в ГПР. Развива съображения относно функциите на неустойката, като счита, че с оглед обезщетителния характер на вземането, същата по дефиниция не се включва в ГПР. Оспорва клаузата да има неравноправен характер, като счита, че кредитополучателят е можел да прецени икономическите последици от сключването на договора, в т.ч. и тези относно дължимата неустойка. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си, че оспорената клауза не противоречи на добрите нрави. Счита, че договорът е действителен, а уговорената възнаградителна лихва – валидна и в съответствие с нормативно допустимото. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Като безспорно между страните с доклада по делото, е отделено, че във връзка с процесния договор за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 3000 лева, която последният се е задължил да му върне. Не се спори също така, че задълженията по договора за кредит са погасени.

Като доказателство в производството е приет договор за потребителски кредит Standard 30 № **** ***/**** *** г. с посочен в същия ГЛП 40,32 %, ГПР 49,49 % при срок за погасяване на задължението за връщане на заема и дължимата възнаградителна лихва на 15 месечни вноски. Съгласно чл.5, ал. 1 от същия договор, заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: 1. поръчител - физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21-годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2. Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Съгласно чл.5, ал.2 страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължи неустойка в размер на 1469,10 лева, като уговорката е тя да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата вноска е в размер на 355,83 лева, а общото задължение по договора става в размер на 5337,45 лева.

Като доказателство е приета изготвена от ответника счетоводна справка, видно от която потребителят освен сумата за главница дължи на кредитора сума, включваща договорна лихва и неустойка (оскъпяване в случай на непредоставяне на обезпечение), като общо начисленията по кредита са в размер на 2728,99 евро, а общо заплатената от 2 ищцата сума е в размер на 2195,97 евро.

Ответникът не оспорва, че не е взел предвид и не е включил като разход по процесния договор за кредит начислената неустойка за неосигуряване на обезпечение по договора. Съдът при извършване на собствени изчисления приема, че ако неустойката бъде включена като разход по кредита то в този случай ГПР би възлизал на 158 %.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договора, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания. С оглед направеното уточнение и разрешението, дадено с ТР по тълк.д. № 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, съдът приема, че в настоящото производство следва да разгледа само основанията на предявения иск за нищожност.

За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, евентуално поради накърняване на добрите нрави, т.е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване.

По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е заплатил процесната сума на ответника.

В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника е да установи, че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по процесния договор суми.

С оглед предмета на процесния договор за кредит съдът приема, че страна по същия е лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите на ЗПК. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.

22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците от същата са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

По доводите на ищеца за нищожност на договора за кредит съдът приема следното:

Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им всяка с естеството на сключения договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито възнаграждение за него. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо лице поръчител, отговарящо на изключително завишени изисквания към финансовия и кредитния им статус или банкова гаранция в двоен размер на цялото задължение на заемателя по договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни 3 затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се стига до значително нарастване на цената на кредита и възлагане на потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със закона - чл. 16 ЗПК.

Основателно от страна на ищеца по предявените искове се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай дори не са необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия таксата за експресно разглеждане и неустойката, не нарушават това изискване, а при тяхното включване е надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената такса за експресно разглеждане и неустойката за непредоставяне на обезпечение са разходи, свързани с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явяват за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката и таксата не са включени като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.