Определение № 2437 от 24.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2437 гр. София, 19.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Петя Хорозова Касационно търговско дело № 20238002901798 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ТЕЦ Марица 3“ АД, с ЕИК 126526421, гр. Димитровград, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 346 от 06.06.2023 г. по в. т. д. № 259/2023 г. на Софийски апелативен съд, поправено и изменено по реда на чл. 247 ГПК и чл. 248 ГПК с решение № 595 от 05.09.2023 г., постановено по същото дело, с което след потвърждаване в осъдителната част и отмяна в отхвърлителната част на първоинстанционното решение № 260466 от 12.07.2022 г. по т. д. № 2600/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-11 състав, като краен резултат „ТЕЦ Марица 3“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл.

86 ЗЗД на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД сумите: 938 513.57 лв. – неустойка на основание чл. 22, ал. 4 от договор за продажба на студен резерв № DDE-007/18.07.2016 г. за недостигната договорена мощност при активиране на централата през м. 01.2017 г., както и 23 556.20 лв. – неустойка на основание чл. 22, ал. 6 от договор за продажба на студен резерв № DDE007/18.07.2016 г. за неподдържане на договорения минимум от складови запаси на горива на площадката на производителя, докато е в условията на студен резерв, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на исковата молба – 04.12.2019 г., до окончателното им плащане.

1

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли се въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на разноските за всички инстанции.

Оплакванията на първо място са срещу правилността на изводите на въззивния съд, че претендираните от ищеца неустойки по чл. 22, ал. 4 и чл. 22, ал. 6 от договора за продажба на студен резерв не са нищожни поради противоречието им с добрите нрави. Според касатора съдът е нарушил разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и погрешно е приравнил правното основание на сключения между страните договор с неговата цел, вследствие на което неправилно е приел, че целта на договора е да се гарантира сигурността на електроенергийната система, като не е съобразил, че целта не може да служи като критерий за преценка на действителността на спорните клаузи. Освен това въззивният съд се е произнесъл в противоречие с чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като е отказал да изясни естеството и размера на очакваните и действително претърпени вреди като последица от неизпълнението и като е отказал да приеме, че наличието на две неустойки, обезщетяващи едни и същи вреди, не обуславя тяхната нищожност. При условие на евентуалност се излага, че дори една от спорните две неустойки да е действителна, то другата следва да се приеме за нищожна предвид математическия размер на тяхната кумулация и обезпечения кредиторов интерес. Поддържа се допуснато от съда нарушение на чл. 92 ЗЗД при формирането на извода за компенсаторен характер на неустойките, каквито се дължат само при пълно неизпълнение, а не и при частично, каквото е налице в случая. Навеждат се доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 306 ТЗ, с оглед безспорно установената по делото непредвидимост и непредотвратимост на настъпилите извънредни събития, които имат характера на непреодолима сила и освобождават касатора от отговорност за заплащането на неустойки; както и на разпоредбата на чл. 81, ал. 1 ЗЗД относно наличието на случайно събитие, което е изключващо отговорността обстоятелство, приложимо и по отношение търговски сделки, сключени между търговци.

Допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила на 2 чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са аргументирани с това, че въззивният съд не се е съобразил с всички събрани по делото доказателства и не се произнесъл по изрично въведени оплаквания, възражения и доводи, а именно: че преценката за извънредния характер на климатичната обстановка следва да се прави комплексно, като се държи сметка за редица обстоятелства, а не да се формира единствено с оглед установените среднодневни температури; че съдът изцяло е игнорирал доказателствата, от които се установява какви точно мерки е взело ответното дружество при тези извънредни условия, както и е пренебрегнал еднозначния извод на вещите лица, че мерките са били предприети незабавно и са били всички технологично възможни в конкретната ситуация, което обуславя и непреодолимия характер на събитието; че технологията на складовете за съхранение на въглища и нормативните изисквания не позволяват друг начин за тяхното съхранение и използване, който да попречи на замръзването им; че поради настъпил проблем със замръзване на водоизточника – р. Марица, ответникът е променил производствения си процес така, че да използва вода от другия възможен водоизточник – ПС „Ябълково“, което са били единствените технологично и законово допустими мерки съобразно Комплексното разрешително на „ТЕЦ Марица 3“ АД; че съдът не е обсъдил подробно изложените във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение, както и че като е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивният съд е възприел и неговите неправилни фактически констатации, които не следват от събраните по делото доказателства.

Необосноваността на въззивното решение според касатора произтича от несъответствието между изводите на съда за липса на обективни обстоятелства, представляващи непреодолима сила или случайно събитие, и приетите по делото метеорологични справки и оценки и изслушаните свидетелски показания; както и поради необоснованата преценка за действителност на процесните неустоечни клаузи. Твърди се, че изложените в тази връзка мотиви са вътрешно противоречиви и неясни, а част от тях – напълно неотносими, вкл. не става ясно и дали съдът е приел санкционен или компенсаторен характер на процесните неустойки. За необосновани се считат изводите, че разликата в температурите не била драстична, че добрият професионалист можел да предвиди лошите климатични условия, че щом 3 складовете на ответника са на открито, същият изобщо не е следвало да сключва договори за студен резерв, както и каква точно организация на работата би могъл да подсигури ответникът, която да му даде възможност при конкретната обстановка да изпълни договора.

Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК се обосновава със следните въпроси:

1 . Следва ли действителността на клауза за неустойка, в частност и на спорните клаузи, уговорени в чл. 22, ал. 4 и чл. 22, ал. 6 от Договора, да бъде преценявана към момента на сключването на договора?;

2 . Може ли съдът при преценка на действителността на клауза за неустойка да приеме, че към момента на уговарянето не може да извърши „преценка за съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди (като критерий за действителността на неустойката), както и че не може да извърши такава преценка и към момента на неизпълнението, но въпреки това да приеме, че въпросната клауза за неустойка е действителна?;

3 . Подобни мотиви (констатиращи липса на възможност за преценка на спорните клаузи към момента на договарянето им и към момента на претендираното неизпълнение) могат ли да съставляват изпълнение на процесуалното задължение на съда да изложи конкретни мотиви по заявеното от ответника възражение за нищожност – чл. 26, ал. 4 ЗЗД?;

4 . Съставлява ли материален критерий за преценка на действителността на клауза за неустойка, в частност и на спорните клаузи за неустойка, така наречената от въззивния съд „важността, която има поетото с договора задължение от доставчика“? И по-общо: може ли „целта на договора“ и „публичният интерес“ да съставляват критерии за преценка на спорните неустойки като съответни или несъответни на добрите нрави?;

5. Може ли преценката за съответствие на спорната неустойка по реда на чл. 22, ал. 4 от Договора – в размер на 500 % от цената на разполагаемост за Студен резерв, да съставлява действителна клауза за неустойка, при положение, че съдът не е формирал мотиви относно размера на вредите (предполагаеми или действителни), и без да е обосновал санкционния характер на спорната неустойка?;

4

6. Следва ли при преценката на съда относно непредотвратимостта на събитието, за което се твърди, че съставлява непреодолима сила, да се изхожда от конкретната фактическа обстановка, включително от съществуващата нормативна база, или тази преценка трябва да се извършва въобще и по принцип, единствено с оглед абстрактните възможности на обществото като цяло? В частност: може ли преценката на търговеца да сключи или не процесния договор, който касае предоставянето на мощности през зимния период, да е критерий за преценка на непреодолимостта на събитието? Към кой момент следва да се преценява непредотвратимостта на събитието по чл.

306, ал. 1 ТЗ?;

7. Ако съдът не възприема прието по делото експертно заключение на вещите лица, длъжен ли е да изложи конкретни обосновани мотиви за това?;

8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, за да се произнесе по въпроса налице ли е непреодолима сила според дефиницията на чл. 306, ал. 2 ТЗ?;

9. Идентични ли са материалните предпоставки за приложението на чл. 81 ЗЗД и чл. 306 ТЗ? и

10. Еднаква ли е дължимата грижа, която не е положена от длъжника (в конкретния случай – от страна на ответника), която препятства приложението на чл. 306 ТЗ и чл. 81 ЗЗД като основания за освобождаване от отговорност?

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касaторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС – по въпрос № 1; т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение № 104 от 26.06.2017 г. по гр. д. № 2559/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 124 от 05.12.2019 г. по т. д. № 2809/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 298 от 31.10.2013 г. по гр. д. № 1312/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 148 от 25.02.2020 г. по т. д. № 219/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 16.06.2009 г. по т. д. № 430/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, I т. о. и решение № 181 от 26.02.2015 г. по т. д. № 4386/2013 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 292 от 5

20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 91 от 05.11.2020 г. по т. д. № 1040/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3; решение № 141 от 27.06.2022 г по гр. д. № 3429/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 220 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 490/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 532 от 24.06.2009 г. по гр. д. №1812/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 25 от 10.06.2016 г. по т. д. № 3113/2014 г. на ВКС, I т. о. и решение № 60113 от 11.11.2021 г. по т. д. № 1321/2020 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 4; решение № 229 от 29.06. 2017 г. по т. д. № 3550/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 298 от 31.10.2013 г. по гр. д. № 1312/2012 г. на ВКС, IV г. о, решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 124 от 05.12.2019 г. по т. д. № 2809/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 181 от 26.02.2015 г. по т. д.

№ 4386/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 148 от 25.02.2020 г. по т. д. № 219/2018 г. на ВКС, II т. о. и решение № 16 от 16.06.2009 г. по т. д. № 430/2008 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 5; решение № 103 от 27.10.2020 г. по гр. д. № 3859/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. № 1028/2011 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 6; решение № 378 от 15.01.2016 г. по гр. д. № 1629/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о. и решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 7 и решение № 280 от 22.01.2020 г. по гр. д.