Определение № 572 от 24.07.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 572 гр. Сливен, 23.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мартин Цв. Сандулов

Членове:

Мария Ян. Блецова Калцова

Стефка Т. Михайлова Маринова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно частно гражданско дело № 20242200500363 по описа за 2024 година Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК, във вр. с чл.248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от И. Х. Б. чрез адв. П. П. от САК против Определение №2174 от 11.06.2024г. на Сливенски районен съд, постановено по гр.д. №845/2024г. по описа на същия съд, с което е оставена без уважение молбата на адв. П. за изменение на постановеното по делото решение в частта относно разноските.

Жалбоподателят заявява, че обжалваното определение е неправилно. Посочва, че по делото са предявени при условията на субективно пасивно съединяване два осъдителни иска, както следва иск с размер 232,48лв. срещу „Кредисимо“ ЕАД и иск в размер на 359,84лв. срещу „Ай Тръст“ ЕООД. Исковете били изцяло уважени. По делото били извършени максимални фактически и правни действия, заслужаващи определяне на възнаграждение в размер на минималния по всеки иск. Посочва, че практиката на ВКС е константна по въпроса как се определя минимума на възнаграждението при обективно съединени искове – върху цената на всеки от исковете поотделно, а не като сбор. Посочва, че не е налице нито една от предвидените в чл.101, пар.1 от ДФЕС хипотези, чиято основна характеристика е извършването на търговска дейност, каквато адвокатът не извършва. С оглед характера на правоотношенията, материалния интерес и реално положения труд, жалбоподателят счита, че съдът неправилно е определил размера на присъденото адвокатско възнаграждение. Посочва, че възнаграждението на адвоката не се дължи само за изготвянето на искови молби, така, както възнаграждението на съдията не се 1 дължи само за изготвените решения. Намира за недопустимо определянето на размера на възнаграждението да се аргументира с водените предходни производство. С оглед изложеното, моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400лв. по всеки от предявените искове Евентуално моли съда да присъди адвокатско възнаграждение в справедлив и обоснован размер по смисъла на чл.36, ал.2 от ЗАдв.

Препис от частната жалба е връчен редовно на другите страни – „Кредисимо“ ЕАД, гр. София и „Ай Тръст“ ЕООД, гр. София, които в законоустановения срок не са подали отговор на частната жалба.

От фактическа страна се установява следното:

Производството по гр.д.№845/2024г. по описа на СлРС е било образувано въз основа на исковата молба, подадена от И. Х. Б. чрез пълномощник адв. П. П. от САК против „Кредисимо“ ЕАД, гр. София и „Ай Тръст“ ЕООД, гр. София, с която са предявени при условията на субективно пасивно съединяване два осъдителни иска, както следва: иск против „Кредисимо“ ЕАД, гр. София за заплащане на сумата 232,48лв. - недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба, с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.23 ЗПК и иск против „Ай Тръст“ ЕООД, гр. София за заплащане на сумата от 359,84лв. - недължимо платени суми във връзка с договор за предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба, с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Ищецът е бил представляван от процесуален представител по пълномощие – адв. П. П. от САК, осъществяващ безплатна правна помощ по чл.38, ал.1 т.2 от ЗАдв.

По делото е представен списък на разноските по чл.80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие с посочено безплатно представителство по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.

В срока по чл.131 от ГПК, с депозирания по делото отговор на исковата молба, ответниците са направили пълно признание на исковете.

В проведеното открито съдебно заседание никоя от страните не е била представлявана.

С Решение №369/29.04.2024г. по гр.д.№845/2024г. на СлРС, на основание чл.

237 от ГПК, са уважени изцяло предявените от И. Х. Б. против всеки един от двамата ответници искове. С Решението са присъдени разноски на ищеца в размер на по 50лв. от всеки един от ответниците за платена д.т. и адвокатско възнаграждение на адв. П. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв в размер на по 200лв. от всеки един от ответниците. В мотивите съдът е приел, че адвокатското възнаграждение се определя върху интереса, който е сбор на цената на всички искове и с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото, приключило в едно съдебно заседание без личното участие на 2 адвоката на ищцата, определя възнаграждение в общ размер на 400лв., разделено поравно между двамата ответници. Позовал се на решение на СЕС.

Решението е връчено на ищцата чрез адв. П. на 21.05.2024г.

На 21.05.2024г. адв. П. е подал молба по чл.247 и чл.248 от ГПК с искане за поправка на ОФГ в решението в частта за разноските и евентуално за изменение на решението в частта относно разноските, като му се присъди адвокатско възнаграждение в размер на по 400лв. от всеки един от ответниците.

В срок е постъпило становище по молбата от насрещните страни.

С обжалваното Определение №2174 от 11.06.2024г. по гр.д.№845/2024г., СлРС е оставил молбата за изменение на решението в частта за разноските без уважение, като се е позовал на Решение по дело С-438/22 на СЕС. Счел е, че е налице злоупотреба с права по чл.3 от ГПК. Пълномощникът на ищеца бил завел в 15 дела от негово име с идентични по съдържание искови молби и искания и счита, че трудът не може да се оцени на 800лв.

Определението е връчено на И. Х. Б. на 11.06.2024г. Частната жалба против него е подадена на същия ден - 11.06.2024г.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Съдът намира частната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването и в законово определения срок.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, с оглед крайния резултат.

В случая са предявени искове спрямо двама различни ответника, касаещи договори с различен предмет. Всеки от исковете е осъдителен по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, които са уважени изцяло.

На първо място следва да се посочи, че съдът следва да определи дължимите от всеки един от ответниците разноски, в случая разноски за адвокатско възнаграждение, п о о т д е л н о . Въззивният състав намира за неправилно процедирането на първоинстанционния съд за определяне на общо възнаграждение по двата иска и разделянето му поравно между двамата ответници.

На следващо място следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл.2, ал.5 о т Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от начина на тяхното съединяване. Използваният израз в разпоредбата на чл.7, ал.2 от Наредбата „интерес“ не изключва прилагането на разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата. Напротив, тя визира цената на всеки отделен иск и не изключва прилагането на отделните хипотези към цената /интереса/ на всеки 3 един от исковете поотделно. Следва да се определи за всеки отделен иск минимално възнаграждение по Наредбата, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. В тази насока е практиката на съдилищата и тази на ВКС.

Освен това самите искове не се намират в отношение на главен и акцесорен помежду си, т.е. на главница и мораторна лихва към нея. По всеки един от тях се извършва отделно доказване, доказване на различни правнорелевантни обстоятелства.

В тази насока съдът не споделя съображенията на първоинстанционния съд.

Съдът намира, че заложените в НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения следва да се приемат като ориентир, който съсловната организация е приела, че съответства на положения от адвокатите труд. Все пак трудът положен от адвокатите по реда на чл.38, ал.1 от ЗА следва да получи адекватно възнаграждение и ангажиментът им с предоставяне на безплатна правна помощ на нуждаещи се лица, които нямат финансова възможност да заплатят адвокатско възнаграждение не следва да се превръща в повод те да бъдат незаслужено санкционирани, като трудът им не бъде заплатен.

І. По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, дължими от първия ответник „Кредисимо“ ЕАД, гр. София:

Предявен е един осъдителен иск с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.23 от ЗПК и цена 232,48лв. Този иск е признат изцяло от ответника с отговора на исковата молба. Други процесуални действия, извън подаването на исковата молба, с оглед защитата на ищеца, не са извършвани.

Претендираният размер от 400лв. за адвокатско възнаграждение действително е минималният размер, съгласно разпоредбите на чл.7, ал.2, т.1, вр. с чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Този размер обаче, съпоставен с характера и размера на иска, извършените процесуални действия и своевременно заявеното признание на иска от насрещната страна, съдът намира за несправедлив и несъответстващ на целта на приложимия нормативен акт.

Претендираният размер следва да бъде намален под минималните размери, определени в съответните текстове на Наредба №1/2004г., като се съобрази с вида на иска, характера и сложността на спора и обема на процесуалните усилия, положени от пълномощника по него.

В случая съдът намира за приложима т.2 на Решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ, с което е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите 4 като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.“. Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл. 101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази /Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“.

В тази насока въззивният състав споделя съображенията на районния съд.

Поради това съдът определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо от „Кредисимо“ ЕАД, гр. София за осъщественото от адв. П. безплатно процесуално представителство на ищеца в първата инстанция в размер на 200 лв. Този размер не накърнява престижа на адвокатската професия, нито поставя под опасност качеството на оказаната помощ и не ограничава независимостта на адвоката, осъществил правната помощ.

ІІ. По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, дължими от втория ответник „Ай Тръст“ ЕООД, гр. София:

Предявен е един осъдителен иск с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и цена 359,84лв. Този иск е признат изцяло от ответника с отговора на исковата молба.

Други процесуални действия, извън подаването на исковата молба, с оглед защитата на ищеца, не са извършвани.

Претендираният размер от 400лв. действително е минималният размер, съгласно разпоредбите на чл.7, ал.2, т.1, вр. с чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Този размер обаче, съпоставен с характера и размера на иска, извършените процесуални действия и своевременно заявеното признание на иска от насрещната страна, съдът намира за несправедлив и несъответстващ на целта на приложимия нормативен акт. Претендираният размер следва да бъде намален под минималните размери, определени в съответните текстове на Наредба №1/2004г., като се съобрази с вида на иска, характера и сложността на спора и обема на процесуалните усилия, положени от пълномощника по него. В случая е приложима т.2 на Решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ.